Нелсън Демил
Сияен ангел (13)

13.

Тес зави надясно по тесен път и подмина табела:

РЕЗЕРВАТ ШИНЕКОК — ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

— Намираш се на индианска територия — казах й.

— Срещата ни е тук. За паууау^[1].

— Добре. — Както посочих, ФБР могат да са малко скучни, но тези тук — и нямам предвид индианците — явно си падаха по драмите и постановките.

Пътят беше тесен, тъмен и неравен и Тес намали. После каза ни в клин, ни в ръкав:

— Уставът на Централното разузнавателно управление изрично забранява служителите му да работят на американска територия. Затова, както знаеш, ако проявяват интерес към някой на наша територия, хората на ЦРУ трябва да делят случая с ФБР. От друга страна, ФБР могат законно да действат в други страни. Например ти и жена ти сте били командировани в Йемен — напомни ми тя.

Не си спомнях да съм й го казвал. Но пък определено си спомнях Йемен. И знаех защо го споменава. И сега май знаех за кой стар приятел става въпрос. Затова скришом измъкнах глока от кобура и го пъхнах в джоба си.

— Освен това го има и разузнаването на Държавния департамент, което се ограничава с шпиониране на дипломати и така наречени дипломати, които всъщност са шпиони — продължи тя. — Като Василий Петров.

— Каква е целта на този монолог? — поинтересувах се любезно.

— ЦРУ, както всяка подобна организация, не обича да споделя или да предава важна информация или важни заподозрени на друга агенция — не спираше Тес.

— Не обича, е меко казано.

— Затова ЦРУ трябва да намери начини да действа свободно и законно на американска почва. Понякога, ако заподозряният е чуждестранен дипломат, ЦРУ работи с разузнаването на Държавния департамент, а в повечето случаи с ФБР. Например към Антитерористичната спецчаст има няколко служители на ЦРУ — напомни ми тя. — Мисля, че познаваш един-двама от тях.

— Да. — Съпругата ми всъщност беше убила един от тях. И може би беше спала с онзи гъз Тед Наш, преди да се оженя за нея. Но това не беше престъпление от страст, а при самозащита. Или поне така бе определено. ЦРУ обаче беше на друго мнение, а те имат дълга памет, както открих в Йемен. И може би тук щях да се уверя в това.

— В този случай представляващото интерес лице, Василий Петров, е дипломат — продължи госпожица Фарадей. — И кой следи най-внимателно полковника?

— Приятелката му?

Тя не обърна внимание на духовитостта ми и сама отговори на въпроса си:

— Твоята група. ГНД.

В известен смисъл разбирах всички тези глупости и увъртания — Петров представляваше интерес за ЦРУ и за Държавния департамент и те деляха случая, за да може ЦРУ да работи законно на територията на Щатите. А моята служба, Групата за наблюдение на дипломати, беше удобен и добре разположен съюзник. Но вместо да ни помолят за помощ, ЦРУ или РДД вкарват в ГНД свой човек. И voila! Тес Фарадей става мой новобранец.

— Е, от ЦРУ ли си, или от РДД? — попитах.

— Има ли значение за кого работя?

— Нали питам?

— И за двама ни е по-добре да не знаеш. В случай че те попитат по-късно.

— Ясно. — Зададох друг въпрос: — Какво искаш от мен?

— Ами, ти задейства нещата за намирането на Петров, а капитан Калиш, който разполага с големи ресурси, работи добре с теб.

— Значи съм човекът на мушката.

— Ти си човекът за работа. — Тя спря джипа на самотен участък от пътя и погледна часовника на таблото. — И си много умен.

Пропуснах последното покрай ушите си.

— В какво е заподозрян Петров?

— Ти в какво мислиш?

— Ами, както вероятно знаеш, той е нещо като лош Джеймс Бонд с разрешително да убива.

— Знам го.

— Добре.

Оказа се, че инстинктът ми е бил прав — наистина се бях натъкнал на нещо голямо. Нещо, с което се занимаваха ЦРУ и РДД и което можеха да споделят или да не споделят с ФБР. Освен това инстинктът ми за Тес Фарадей също се оказа прав — тя не беше онази, за която се представяше. Тя бе подставено лице — нещо като паразит, прикрепен към Групата за наблюдение на дипломати. Е, май се изразих малко грубо. Освен това изпитвах облекчение, че не е от Службата за професионална отговорност на ФБР. С ЦРУ можех да се оправя. И накрая, бях малко бесен.

Не знам защо ми пукаше, но казах:

— Разкажи ми историята си.

Тя помълча известно време.

— Всъщност не съм адвокат, но професията е подходяща за кандидат за ФБР. Въпросът малко ме тревожеше — сподели тя. — Ти си женен за адвокат, а професиите трудно се имитират.

— Не и ако си адвокат. Те го правят непрекъснато.

Тя се усмихна и продължи:

— Вярно е, че съм от Латингтаун и семейството ми наистина има къща в Хамптънс.

— Повече ме интересува дали наистина си от „Метс“?

— Само „Метс“!

— Това е разочароващо.

— Мислех, че сме от един отбор.

— Трябва да поработиш върху играта си — казах, за да й спукам самочувствието и защото бях бесен.

— Тя не е силната ми страна.

— Личи си. А аз трябва да намеря целта си и не постигам особен напредък. Така че…

Некстелът ми — некстелът на Мат — избръмча. Погледнах съобщението с надеждата, че е от Калиш. На екрана обаче пишеше само:

Тук съм.

Предположих, че неясното съобщение е за госпожа Фарадей, и й го показах.

Тя кимна.

— Добре. Освен това, ако се чудиш, Грант не съществува. Но ако съществуваше, щеше да бъде ревнивец и щеше да ми звъни по цял ден и трябваше непрекъснато да тичам до тоалетната, за да говоря насаме с него.

Изпитах облекчение, че мехурът й е наред.

— Не обичам да ме водят за носа, госпожице Фарадей — ако това е истинското ти име.

— Истинското е. — И добави: — Разговорите ни ми допадаха.

— В някакъв момент трябва да видя документи. Включително разрешителното ти за оръжие. В противен случай ще ти конфискувам пистолета. И ще те арестувам.

— Картата ми е у човека, с когото ще се срещнем.

— Дано да е. Сега вече трябва да се обадя на ръководещия агент — уведомих я и започнах да набирам. — За да си покрия задника и да докладвам разговора ми с теб.

Тя сложи ръка върху моята.

— Погрижих се. Покрит си. Но можеш да се обадиш на Мат и Стив, ако искаш, както и на капитан Калиш.

— Много мило от твоя страна.

— Джон… положението вече не е в твои ръце. Не е в ръцете и на ФБР. Но ние бихме искали да работиш с нас и да поддържаш контакт с екипа си и с твоя човек Калиш.

— Кои ние?

— След малко ще научиш.

— Каква ми е изгодата?

— Това ти е работата.

— Току-що каза, че не е.

— Делим работата.

А аз, Джон Кори, бях неуправляем и непредвидим тип, който трябва да се държи изкъсо.

— Да те питам нещо. Имате ли причина да смятате, че Василий Петров е на някаква мисия тази нощ?

Тя помълча няколко секунди.

— Не мислим, че точно сега се е захванал с нещо. Но пък и двамата забелязахме, че Петров, Фрадков и онзи, когото наричаше Игор, Горски, се държаха наистина странно у Таморов. После заминаха с амфибията, така че минаваме от рутинно наблюдение към… ами, може би към нещо интересно. Или може би нищо. — И добави: — Точно затова следиш подобни типове.

Точно така. Следя ги, за да видя с кого се срещат, кого познават и как прекарват времето си извън дома и офиса. И от време на време изниква нещо интересно. И го докладвам със съответните снимки. И тук работата ми свършва и нещата се поемат от агент на ФБР. Тази нощ обаче май мога да пренапиша длъжностната си характеристика. Стига да искам.

Пуснах есемес на Стив:

Нещо ново?

Всичко е тихо — отвърна той.

Написах на Калиш:

Някакъв успех?

Ти ще научиш пръв — гласеше отговорът му.

Как беше възможно при издирване по въздух и море да не открият седемметрова амфибия, тръгнала от известна точка и в известно време? Може лодката вече да е качена на борда на някой кораб и покрита с брезент. Или да е спряла на някой пуст плаж. По-важното бе защо Петров беше напуснал партито на Таморов с лодка? Всичко — лодката, момичетата и пиячката — говореше за приятна разходка, може би до някой малък остров или кораб за забавления. И може би наистина беше така.

— Само за протокола и за да те умилостивя донякъде, наистина поисках да бъда прикрепена към теб, а не към някой от десетките други водачи на екипи, които следят руснаците — уведоми ме Тес. — И ще ти кажа защо. Защото си много добър в онова, което правиш. И защото наистина ми харесва да работя с теб.

Не отговорих.

Тя превключи на скорост и продължихме по тесния път.

— Да съм казал, че искам да работя с вас? — попитах.

— Само се срещни с човека и го изслушай. После решавай — отвърна тя и добави: — Време е за връщане в кошарата.

Е, внимавай какво си пожелаваш. Продължихме по неравния път на резервата към мястото за паууау.

Тес се взираше в мрака. Накрая фаровете осветиха два каменни стълба и железен портал, който беше отворен. Тя зави между стълбовете и фаровете осветиха редица надгробни камъни.

— Това е мястото — каза Тес. Погледна компаса на шевролета и със забележително шофьорско умение обърна колата към изхода. После изгаси двигателя и потънахме в смълчания мрак.