Нелсън Демил
Сияен ангел (32)

32.

В 23:55, по-малко от два часа след като „Хана“ вдигна котва, полковник Василий Петров стоеше на мостика, докато Глеб минаваше под моста Верацано-Нароус, следвайки дирята на голям товарен кораб.

Петров беше изненадан, че входящият морски трафик още не е спрян, и това го накара да си помисли, че американците не са сигурни какво точно става. Или ако знаеха, не бяха очаквали, че „Хана“ ще стигне дотук, без да я забележат, и все още претърсваха океана.

Последната защита срещу ядрена атака от кораб бяха двете стари крепости от двете страни на Теснините, които навремето пазели пристанището с оръдия, а сега го пазеха с детектори на радиация. Тези детектори, подобно на онези в морето, нямаше да засекат нищо.

— Явно сме с една крачка пред противниковия отбор — каза Петров на Глеб. — Те още са навътре в игрището и не са организирали защитата на голлинията.

Глеб не отговори, а хвърли поглед към радара.

Вече се намираха в огромното пристанище и след двайсет минути щяха да се озоват близо до южния край на остров Манхатън. Но Петров знаеше, че вече е невъзможно да пуснат котва и да напуснат кораба с таймер, нагласен за 08:46 ч.

Не беше сигурен как американците са стигнали до заключенията си, а и дори разузнавателните им служби да бяха в състояние да свържат него и сънародниците му с „Хана“, от това не следваше, че зад ядрената експлозия стои Русия; щеше да изглежда, че той, Горски и Урманов (надяваше се, че американците го познават само като Фрадков) са се качили на яхтата на принца с представата, че са поканени на парти, поради което са довели и проститутките. Принц Али Фейсал обаче планирал самоубийствен ядрен атентат и поканил руснаците на борда, така че американците да си помислят, че именно те, а не саудитците, стоят зад атаката. Което, разбира се, си беше самата истина, но не така очевидна.

Петров много добре знаеше, че почти всяко събитие може да се изтълкува по няколко начина, особено ако е създадено в стая с огледала, където истината и реалността са изкривени. И не само изкривени, но и изпарени, без да оставят веществени доказателства, така че дори американците с тяхната прочута криминалистика нямаше да имат нищо за проучване, освен радиоактивна прах и развалини.

Да, помисли си той, американците щяха да се разкъсват от съмнения. Кой е отговорен за атаката? Руснаците? Саудитците? Или някой друг? И това съмнение щеше да ги раздели и да доведе до раздори и бездействие, а това щеше да е ужасно унижение — наред със самата атака.

Глеб погледна радара и каза:

— На километър пред нас има два малки съда, може би полицейски катери. Движат се към нас.

Петров също погледна екрана. Знаеше, че може да нареди на Глеб да продължи на пълен ход към Манхатън, без да обръща внимание на охранителните катери в района, а когато доближат брега, да изпрати радиосигнал до ядреното устройство и да превърти брояча така, че бомбата да се взриви след минути.

Глеб обаче можеше да откаже да продължи към катерите — или да си сложи спасителна жилетка и да скочи. Можеше дори да се опита да предаде кораба на американците, макар че Петров щеше да го убие преди да го е направил. Всъщност Петров щеше да убие всички, като взриви бомбата. Трябваше обаче да стигне достатъчно близо до Манхатън, така че се нуждаеше от друг план. И имаше такъв.

— Ще насочим „Хана“ към кея и после ще избягаме оттам с амфибията — каза той.

Глеб не отговори.

— Кеят в момента се преустройва в център за рециклиране и представлява строителна площадка с навес за съдове — продължи Петров. — Ще скрием „Хана“ там и после ще продължим към Манхатън.

— Не е лесно да се скрие шейсет и пет метрова яхта, полковник.

— Навесът е достатъчно голям да побере три кораба с тези размери и има фотоволтаични панели на покрива, които ще объркат инфрачервените радари — каза Петров. — Строежът е ограден и има строителни баржи, които блокират изгледа от пристанището. Подбрах мястото внимателно.

Глеб не отговори, но зави надясно към Бруклин, включи джипиеса и каза:

— Не можем да го оставим включен за повече от пет минути.

Брегът наближаваше.

— Какъв е планът? — попита Глеб.

— Планът си е същият. След няколко часа ще продължим към Манхатън и ще пуснем котва. Таймерът е нагласен за осем и четирийсет и шест. Качваме се в амфибията и се връщаме при кея, където ни чака колата. — Петров извади ключове от джоба си. — Черен форд „Мустанг“.

Глеб погледна ключовете, но не отговори.

— Отиваме до летище „Кенеди“ и се качваме на частния самолет за Москва — продължи Петров.

— Трябва да сме големи късметлии да откараме „Хана“ до Манхатън, без да ни видят — посочи Глеб. — И още по-големи късметлии, за да се качим в амфибията и да стигнем до кея. А дори да успеем и да стигнем до колата, можете да сте сигурен, че летището ще е затворено и няма да ни чака никакъв частен самолет. — Погледна Петров. — Мисията е компрометирана.

— Вие командвате кораба. А аз мисията. Правете това, което ви казвам.

— Да, полковник. — Глеб продължи с десет възела към Бруклин, като разделяше вниманието си между джипиеса, радара и предното стъкло.

Петров го погледна. Беше прав, разбира се. И вече сигурно си мислеше, че мисията може да стане самоубийствена. За това също беше прав. Но докато вярваше, че има начин да се измъкнат, щеше да изпълнява заповедите. Но в действителност, след като потеглеха отново и доближаха Манхатън, Петров щеше да взриви ядреното устройство.

Вече разбираше, че няма измъкване и че ще умре тук. Но смъртта щеше да е бърза. За наносекунда. И милион души щяха да умрат с него. Това бе много по-добра участ от онази, която го чакаше в Москва, ако се провалеше. И много по-добра от това да прекара остатъка от живота си в американски затвор.

Така че да, мисията беше компрометирана, но не фатално. Просто се нуждаеше от някои корекции. Целите си оставаха същите — унищожаване на Долен Манхатън и на всички улики кой е извършителят на атаката.

Глеб намали до няколко възела. Отдясно, на по-малко от шест километра от южния край на остров Манхатън, се намираше огромната строителна площадка и стоманеният навес, който покриваше кея и продължаваше над водата.

Глеб изключи джипиеса, обърна „Хана“ и даде заден. Включи инфрачервената камера и загледа картината от камерата на кърмата, докато прокарваше яхтата между две строителни баржи, после влезе под стоманения навес и спря на няколко метра от бетонния кей.

Изключи двигателите и запали цигара.

Под навеса беше тъмно. Намираха се на сто метра от изхода, така че минаващите катери нямаше да могат да ги забележат, освен ако не използваха прожектори и нямаха пряка видимост между баржите.

Навесът имаше плътни стени от двете страни на кея, а покривът ги скриваше от минаващите хеликоптери. Освен това целият строеж беше ограден, както Петров бе казал на Глеб, така че и полицейските коли нямаше да могат да влязат.

Глеб дръпна от цигарата си и попита:

— Можете ли да се обадите в Москва за инструкции? Да им кажете, че са се появили проблеми?

— Да, ще го направя.

Разбира се, нямаше да се обажда в Москва. Нито пък от Москва щяха да им се обадят. От самото начало знаеше, че не е управляем, а балистичен снаряд — изстрелян веднъж, той не можеше да бъде воден от онези, които го бяха пратили на мисията. Нямаше защитни механизми и връщане назад. Най-малкото, което се очакваше от него, бе да взриви устройството — където и да е — и да унищожи всички доказателства за убийствата на борда и ролята на страната му в ядрената атака. А това сега означаваше, че трябва да унищожи и самия себе си. И той се беше заклел пред началниците си — и пред баща си — че ще го направи, ако е необходимо.

Пъхна ръка в джоба си и опипа дистанционното устройство.

Ако се появеше катер или някой патрул минеше през оградата и приближеше откъм сушата, можеше да ускори взривяването и най-малкото да унищожи голяма част от крайбрежието на Бруклин. Вятърът духаше от югозапад и радиоактивният облак щеше да мине над Манхатън. Не беше онова, на което се бе надявал, но пак ставаше. Началниците му в Москва и баща му щяха да разберат, че е направил всичко възможно, и той щеше да получи повишението, макар и посмъртно.

На мостика се появи Горски.

— Какво става?

— Ще чакаме тук — каза Петров. — В района има два патрулни катера.

— По-късно ще станат повече.

Петров не отговори.

Глеб изключи радиото, по което следяха полицейските честоти, и каза:

— Сега сме глухи и слепи. Но същото важи и за тях. Изчезнахме.

Горски погледна Петров и попита:

— Какъв е планът?

— Да чакаме.

— Какво?

— Подходящ момент.

Горски не отговори, но Петров знаеше, че и той, и Глеб явно са осъзнали, че планът за бягство вече е или невъзможен, или в най-добрия случай много труден.

Имаше обаче по-лесен и очевиден план за измъкване.

— Вече сме на кея, на който смятахме да избягаме — каза Горски. — Можем да настроим бомбата да се взриви след един час, да напуснем кораба, да вземем колата и да отидем на летището…

— Американците скоро ще затворят всички летища — каза Глеб.

Горски погледна Петров.

— Можем да идем в резиденцията. Или дори да се върнем при Таморов.

Петров виждаше, че Горски започва да се тревожи, също като Глеб. Виктор искаше да живее, за да убива още.

— Ще изчакаме тук — каза полковникът.

— Планът на Виктор ми харесва — заяви Глеб.

Петров ги погледна.

— Не стигнах чак дотук, за да унищожа само няколко изоставени кея и център за рециклиране.

Нито Горски, нито Глеб отговориха.

— От видяното на радара и от чутото по радиото е ясно, че американците съсредоточават издирването си в морето. Нямат данни, че вече сме тук, и не искат да се озовем тук, така че продължават да ни търсят в океана и бъркат надеждата с интелект. Продължават да търсят радиация, но няма да я засекат. Скоро ще прибегнат до отчаян защитен план и ще използват цялата си налична техника, за да блокират Теснините — заключи той. — Ще гледат към морето, а ние сме вече зад тях. Намираме се в наказателното поле.

Глеб погледна Горски, но никой от двамата нямаше какво да каже на полковник Петров, който сега изглеждаше някак откъснат и далечен.

Петров се загледа към полумрака от другата страна на стъклото.

— Можем да изберем кога да потеглим и нищо не може да ни попречи да изминем последните няколко километра до Манхатън, до финансовото сърце на звяра — рече той. — И после ще се върнем у дома със слава, благодарност и гордост.

Нито Горски, нито Глеб се поинтересуваха за измъкването, но и двамата си мислеха едно и също — планът на полковник Петров не предвиждаше измъкване.

Петров смени темата и се обърна към Горски.

— Разбирам, че не си намерил моряка, нали?

— Да — каза Горски. — Сигурно е скочил зад борда.

— Или ти се е изплъзнал — отбеляза Петров.

Горски — нямаше какво да отговори — отиде до екрана и почна да превключва камерите, показващи картини от безжизнения кораб. Спря на дока. Урманов все така седеше вързан там, с отпусната на гърдите брадичка.

— Трябваше да проявите милост и да сложите край на мъченията му — каза Глеб.

— Щях да го направя, но той се опита да предаде мисията и Родината — отвърна Петров.

Глеб разбираше, че това послание е отправено и към него, и не отговори. Дълбоко съжаляваше, че се е забъркал със СВР, но никой друг не му предлагаше два милиона швейцарски франка за овладяване на кораб. Бръкна в джоба си и опипа пистолета си, което му донесе известна утеха.

Полковник Василий Петров вече изглеждаше спокоен. Беше видял небостъргачите на Манхатън. И ако всичко минеше добре, скоро щеше да ги види отново. И това щеше да е последното, което щеше да види на този свят. А най-важното бе, че вече никой на този свят нямаше да види небостъргачите.