Кон Игълдън
Вратите на Рим (24)

Глава 23

Луната се беше издигнала високо. Марий се намръщи на центуриона.

— Заповедите ми бяха ясни. Защо не си ги изпълнил?

— Ами… предположих, че има някаква грешка — заекна той.

Лицето му пребледня. Знаеше последиците. Войниците не пращаха пратеници да задават въпроси относно заповедите, а се подчиняваха. Но това, което го караха да направи, беше истинска лудост.

— Беше ти заповядано да измислиш тактика срещу римски легион. И по-специално да намериш начин да унищожиш голямата му маневреност извън вратите. Какво точно не разбра?

Гласът на Марий беше сърдит и мъжът пребледня още повече — виждаше как се сбогува с пенсията и ранга си.

— Аз… никой не очаква Сула да нападне Рим. Никой не е нападал града.

Марий го прекъсна:

— Уволнен си. Изпрати ми Октавий — твоя заместник. Той ще заеме мястото ти.

Мъжът като че ли рухна. Беше над четиридесетгодишен и никога нямаше да види повишение.

— Господарю, ако дойдат, искам да съм в първите редици, за да ги посрещна.

— За да изкупиш вината си ли?

Мъжът кимна нещастно.

— Добре. Ти ще ги срещнеш пръв. Защото те ще дойдат, и то не като агнета, а като вълци.

Марий загледа как съкрушеният мъж се отдалечава и поклати глава. Толкова хора не можеха да повярват, че Сула ще се обърне срещу любимия им град. Но за Марий това беше абсолютно сигурно. Известията, които получаваше всеки ден, съобщаваха, че Сула най-накрая е пречупил гръбнака на вражеските армии, командвани от Митридат, и е опожарил по-голямата част от Гърция.

Беше минала една година и той щеше да се върне като герой, като победител. Хората щяха да му дадат всичко. При такава силна позиция нямаше шанс да остави легиона си в полето или в някой друг град, да дойде кротко заедно с приятелчетата си и да заеме мястото си в сената. На това залагаше Марий. Макар че у този мъж нямаше нищо друго, на което да се възхищава, Сула беше добър пълководец и Марий още отначало знаеше, че ще победи и ще се върне.

— Градът сега е мой — измърмори той и хвърли поглед към войниците, които строяха укрепления при тежките порти, за да има къде да се настанят стрелците с лъкове.

Зачуди се къде ли е племенникът му и разсеяно си помисли колко рядко го вижда последните седмици. Уморено потърка чело.

Не беше спал както трябва почти цяла година, докато изграждаше снабдяването, въоръжаваше хората си и планираше предстоящата обсада. Рим беше възстановен като укрепен град, нямаше нито едно слабо място в нито една от стените. Щеше да издържи, помисли той, и Сула щеше да се пречупи пред портите му.

Внимателно беше подбирал центурионите си и сега, когато загуби един от тях, много се ядоса. Всеки от тях беше получил повишението си заради своята гъвкавост, способността си да реагира на нови ситуации, да бъде готов за момента, когато най-големият град на света щеше да посрещне собствените си деца в бой… и да ги унищожи.

Гай беше пиян. Стоеше на ръба на терасата с пълна чаша вино и се мъчеше да фокусира погледа си. Един фонтан плискаше струите си долу в градината и той реши да отиде да си натопи главата в него.

Върна се вътре — при оглушителната музика, смеха и пиянските подвиквания. Минаваше полунощ и никой не беше останал трезвен. По стените висяха лампи с мигащи пламъчета и хвърляха интимна светлина върху пируващите. Робите пълнеха чашите с вино веднага щом се изпразваха — правеха го вече от часове. Една жена мина покрай Гай и обви ръка около раменете му — олюляваше се и го бутна и той разля червено вино по белоснежния мраморен под. Гърдите й бяха разголени. Тя ги закри с другата си ръка, докато притискаше устни към неговите.

Той се откъсна, за да си поеме въздух, тя взе чашата му и я допи. Хвърли я през рамо, посегна надолу в гънките на тогата му и го замилва умело. Той отново я целуна и тръгна замаяно назад, като почти влачеше жената. Гърбът му опря в една хладна колона близо до терасата.

Тълпата беше изпаднала в безпаметност. Мнозина бяха разсъблечени и по залетия с вино под се въргаляха двойки. Домакинът беше докарал много робини и колкото повече се опияняваха гостите, толкова по-разпуснати ставаха, и в този късен час и последните бяха готови да приемат всичко, което им се предложи.

Гай изстена от удоволствие и даде знак на един минаващ наблизо роб да му подаде вино. Няколко капки капнаха на голите му гърди и той загледа как течността се спуска надолу към устата на жената.

Музиката и смехът се гърчеха около него. Въздухът беше горещ и влажен от парата в басейна. Гай изпи виното и хвърли чашата навън в тъмнината, но не я чу да тупва в градината. Петото му празненство за две седмици — мислеше, че вече е много уморен, за да продължава, но Дираций се славеше с умението си да устройва празненства. Другите четири бяха изтощителни и той разбра, че това ще го довърши. Умът му като че ли се носеше отделно от него, като наблюдател на гърчещите се тела наоколо му. Всъщност Дираций беше прав, че празненствата ще му помогнат да забрави, но след толкова много месеци всеки миг с Александрия все още изникваше ясно в паметта му. Сега разбираше какво е загубил — чувството на удивление и радост.

Затвори очи; надяваше се, че краката му ще го удържат изправен, докато стигне до кулминацията.

Митридат коленичи и изплю кръв върху брадата си; главата му беше наведена. Беше едър и здрав мъж, убил много войници в битката сутринта, и дори сега, след като му бяха вързали ръцете и му бяха отнели оръжието, римските легионери го гледаха предпазливо. Той им се изсмя, но смехът му беше горчив. Наоколо лежаха стотици мъже, негови приятели и последователи, воня на кръв и изкормени вътрешности висеше във въздуха. Жена му и дъщерите му бяха извлечени от палатката и заклани от войници със студени очи. Военачалниците му бяха избити и телата им бяха набодени на копия. Денят беше ужасен — беше настъпил краят.

Умът му заброди назад през месеците и той вкуси отново радостта на въстанието, гордостта, когато силните гърци се стичаха под знамената му от всички градове, отново обединени пред лицето на общия враг. Всичко беше изглеждало възможно до един момент, но сега в устата си имаше вкус на пепел. Спомни си как падна първата крепост, неверието и срама в очите на римския префект, докато я гледаше как гори.

„Погледни пламъците — беше му прошепнал Митридат. — В това ще се превърне и Рим“. Римлянинът беше понечил да отговори, но Митридат го беше накарал да замълчи — прекара острието на камата си през гърлото му сред радостните възгласи на своите войници.

Сега той беше единственият останал от всички приятели, които се бяха осмелили да отхвърлят игото на римляните.

— Бях свободен — измърмори той, но думите не можеха да го убедят, както някога.

Засвириха тръби и се чу конски тропот — приближаваше се. Митридат вдигна треперещата си глава, дългата му коса падаше над очите. Легионерите около него застанаха мирно и той разбра кой идва. Едното му око беше пълно с кръв, но другото видя как една златна фигура слиза от жребеца и подава юздите на някого. Безупречно бялата тога изглеждаше не на място в това поле на смъртта. Как беше възможно някой на този свят да не е докоснат от нещастието на подобен сив следобед?

Роби простираха килими в калта, за да направят път към коленичилия цар. Митридат се изправи. Нямаше да го видят пречупен и умоляващ, не и когато дъщерите му лежаха тук, застинали в спокойна неподвижност.

Корнелий Сула се приближи към него и го загледа. Сякаш по даден от боговете знак слънцето избра този момент, за да излезе иззад облаците, и тъмнорусата му коса блесна, когато той извади искрящ сребърен меч от простата си ножница.

— Създаде ми много неприятности, твое величество — тихо каза Сула.

Митридат присви очи.

— Постарах се — отвърна той мрачно и втренчи в мъжа единственото си око, с което виждаше.

— Но всичко свърши. Армията ти е победена. Въстанието е смазано.

Митридат сви рамене. Защо трябваше да се подчертава очевидното?

Сула продължи:

— Аз нямам пръст в убийството на жена ти и дъщерите ти. Войниците, които го извършиха, бяха екзекутирани по моя заповед. Аз не воювам с жени и деца и съжалявам, че са ти ги отнели.

Митридат тръсна глава, сякаш да я прочисти от думите и внезапното проблясване на спомена. Беше чул как любимата му Ливия го викаше, но около него имаше легионери, които искаха да го пленят. Беше забил камата си в гърлото на един, беше оставил меча си в ребрата на друг. И беше пречупил врата на трети, но когато се забави, за да вземе падналия меч, другите го проснаха в безсъзнание и той се свести овързан и пребит.

Вгледа се в Сула; търсеше подигравка в очите му. Но видя само строгост и му повярва. Отмести поглед. Дали този мъж очакваше от цар Митридат да се засмее и да каже, че всичко е забравено? Войниците бяха римляни и този тук беше техният господар. Кой ловец не носи отговорност за кучетата си?

— Ето меча ми — каза Сула и протегна оръжието към него. — Закълни се в твоите богове, че докато съм жив, няма да се вдигнеш срещу Рим, и ще те оставя да живееш.

Митридат погледна сребърния меч и се опита да прикрие изненадата си. Беше приел факта, че ще умре, но изведнъж да му предложат живота беше все едно да се човъркат скрити рани. Време беше да погребе жена си.

— Защо? — изсумтя той през засъхващата кръв около устата си.

— Защото вярвам, че си човек, който държи на думата си. Стига толкова смърт за днес.

Митридат кимна мълчаливо и Сула посегна да пререже въжетата с блестящо чистото острие. Царят усети как войниците, застанали наблизо, се напрягат, когато видяха врага отново свободен, но не им обърна внимание, протегна се и стисна острието с дясната си ръка. Металът беше студен.

— Кълна се.

— Имаш синове. Какво ще кажеш за тях?

Митридат погледна римския пълководец и се запита какво по-точно знае. Синовете му бяха на изток и събираха подкрепления за баща си. Щяха да се върнат с хора, боеприпаси и нова причина за отмъщение.

— Те не са тук. Не мога да отговарям заради синовете си.

Сула лекичко помръдна меча, който Митридат още не беше пуснал.

— Но можеш да ги предупредиш. Ако се върнат и подтикнат Гърция към въстание, докато съм жив, ще дойда пак и ще им причиня такава скръб, каквато не са познавали.

Митридат кимна и ръката му пусна острието. Сула прибра меча в ножницата, обърна се и тръгна към коня си, без да поглежда назад.

Всички римляни бавно тръгнаха след него и оставиха Митридат сам, коленичил, обкръжен от смъртта. Той полека се изправи и примижа от болките в многобройните рани. Загледа смаяно как римляните вдигат лагера и изчезват на запад, към морето.

Първите няколко левги Сула мълча. Приятелите му се споглеждаха, но никой не се осмели наруши мрачното мълчание. Най-накрая Падак — хубав млад мъж от Северна Италия — протегна ръка и докосна рамото на Сула. Пълководецът дръпна юздите и го погледна въпросително.

— Защо го остави жив? — попита Падак. — Няма ли отново да се вдигне срещу нас през пролетта?

Сула сви рамене.

— Би могъл, но ако го направи, поне знам, че мога да го победя. Наследникът му може да не прави толкова грешки. Бих могъл да прекарам още половин година, изтребвайки един по един последователите му, които са останали в малките планински лагери, но няма какво да спечелим освен тяхната омраза. Не, истинският враг, истинската битка… — Замълча и погледна към западния хоризонт, сякаш можеше да види вратите на Рим. — Истинската битка предстои — тук пропиляхме вече много време. Сега продължаваме напред. Ще съберем легиона на брега и ще се приготвим за връщане у дома.