Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Марк яздеше с лекота и от време на време посягаше да почеше Гръм между ушите. Пепис дремеше зад него, унесен от равния ход на коня. Марк помисли да го събуди, за да се наслади на гледката, но реши да го остави.

От височините сякаш се виждаше цяла Гърция, разстилаща се пред очите в лъкатушен зелен и жълт пейзаж с маслинови дървета и усамотени стопанства тук-там по хълмовете и в долините. Чистият въздух миришеше различно, изпълнен с аромата на непознати цветя.

Марк си спомни за учителя Вепакс и се запита дали и той е вървял по тези хълмове. Или може би самият Александър е водил армиите си по тези долини, когато са се отправяли към враговете си в далечна Персия. Представи си как свъсените критски стрелци и македонските фаланги вървят подир момчето цар и се изправи гордо на седлото.

Рений яздеше пред него; очите му непрекъснато се стрелкаха от тясната пътека към заобикалящия ги храсталак и обратно в еднообразната рутина на внимателното наблюдение. Пътуваха вече цяла седмица и старият гладиатор все повече и повече се затваряше в себе си; цели дни минаваха, без да си разменят повече от две-три думи. Само Пепис нарушаваше дългото мълчание с учудени възклицания, отправени към птичките или гущерите по скалите. Марк не се насилваше да води разговор — усещаше, че гладиаторът се чувства по-добре, като мълчи. Усмихна се криво, загледан в гърба му; премисляше какви чувства изпитва към него.

Някога го мразеше — там, в онзи момент в двора на имението, когато Гай лежеше ранен в праха. Но още преди да беше вдигнал меча си против него, в сърцето му се таеше неохотно признавано уважение. Рений беше нещо твърдо и здраво, пред което другите изглеждаха чисто и просто невеществени. Този човек можеше да бъде брутален, у него се таеше огромна способност да упражни грозно насилие, без да се съобразява с болка или страх. Другите се оставяха да ги води, без да мислят, сякаш знаеха, че с него непременно ще стигнат до успешен край. Марк го беше наблюдавал и в имението, и на кораба, затова му беше трудно да не изпитва нещо като благоговение. Дори възрастта не беше пречка за Рений. Марк си спомни как Кабера лекуваше раните на стария гладиатор, и изненадата си от това, че лечението протече толкова бързо. Двамата бяха гледали смаяно как животът се влива обратно в Рений, как кожата му се зачервява от внезапния прилив на кръв.

По-късно, когато сложиха Рений да легне в къщата, Кабера беше казал, че пътят му е по-голям от този на повечето хора. И какво още? Че краката му здраво са стъпили на земята.

И думите, и тонът на Кабера бяха учудили младежа: лечителят се опитваше да го накара да разбере какво означава това, на което беше станал свидетел.

— Никога не съм виждал смъртта да се оттегли от човек така, както от Рений. Щом допрях ръце до него, сякаш боговете нашепнаха нещо в ума ми.

Пътеката се извиваше и криволичеше и те забавиха ход, та конете да намират пътя си между начупените камъни. Нямаха никакво желание да рискуват да се подхлъзнат или да паднат от стръмния склон.

„Какво ли ти носи бъдещето?“ Този въпрос се носеше из ума на Марк в отново настъпилото удобно мълчание. „Баща“.

Думата изпъкна пред него и той разбра, че идеята вече е съществувала от доста време. Не познаваше мъж, когото да нарече баща, и думата сякаш отключи в ума му някаква врата; той продължи да изследва чувствата си без болка. Рений не му беше роднина, но част от него искаше да беше пропътувал тези земи с баща си и двамата заедно да се пазят от опасностите. Беше голяма мечта и Марк си представяше какви щяха да са физиономиите на войниците, щом чуеха, че е син на Рений. Щяха да го гледат с малко страхопочитание дори, а той просто щеше да се усмихва.

Рений шумно подсмръкна и Марк се усмихна на това внезапно нахлуване в мечтите му. Гладиаторът просто яздеше и мислеше как ще слязат от планината и какво ще прави по-нататък, след като заведе Марк в легиона му.

Пътеката се стесни, от двете им страни започнаха да се редуват оголени скали — планинският пролом сякаш беше прорязан между тях. Рений хвана меча и го охлаби в ножницата.

— Наблюдават ни. Бъди готов.

В мига, щом изрече последната дума, една тъмна фигура се надигна от близкия храсталак.

— Стойте.

Думата беше изречена с небрежна увереност и на добър, чист латински, но Рений не й обърна внимание. Марк изтегли леко меча си и накара коня да продължи да върви, като го притисна леко с колене. От внезапното застиване на обгърналите кръста му ръце разбра, че Пепис се е събудил и е нащрек, но стои тихо.

Мъжът приличаше на грък, с накъдрена брада, но за разлика от търговците в града, имаше вид на войник. Усмихна се и извика отново:

— Стойте или ще ви убия. Давам ви последен шанс.

— Рений? — измърмори нервно Марк.

Старият мъж изръмжа, но не спря, дори заби пети в хълбоците на Аполон, за да го подкара в тръс.

Една стрела излетя във въздуха с глухо свистене и удари коня високо в плешката. Аполон изцвили и падна, Рений се стовари на земята сред гръмки ругатни и дрънчене на метал.

Пепис извика и Марк дръпна юздите и се огледа, за да види откъде се стреля. Един ли беше стрелецът, или бяха повече? Тези хора явно бяха разбойници; щяха да имат късмет, ако се измъкнеха живи.

Рений се изправи тромаво и измъкна меча си. Очите му блестяха. Кимна на Марк, който веднага слезе от седлото, като с тялото на коня си запречи полезрението на скрития стрелец. Измъкна меча и усети увереност от привичната му тежест. Пепис също се смъкна от коня и се опита да се скрие зад единия му крак, като мърмореше нервно.

Непознатият отново заговори — тонът му беше почти приятелски.

— Не правете глупости. Приятелите ми са много добри стрелци. Стрелбата с лък е единственият ни начин да запълваме времето си тук, в планините. Наред с освобождаването на случайно минаващи пътници от всичко, което притежават.

— Май има само един стрелец — измърмори Рений, без да изпуска от очи храсталака.

Знаеше, че стрелецът няма да стои на едно място и че може би в момента пълзи, за да намери по-удобна позиция.

— Искаш ли да заложиш живота си? — попита непознатият.

Беше облечен в чисти спретнати дрехи. Донякъде приличаше на ловците, които Марк беше познавал в имението, загорял до кафяво от непрестанното излагане на слънце и вятър. Не изглеждаше човек, който сипе празни заплахи, и Марк вътрешно изстена. В най-добрия случай щяха да стигнат в легиона без никаква екипировка — начало, което той сто на сто не би преживял. В най-лошия случай смъртта щеше да ги грабне само след няколко мига.

— Изглеждаш ми разумен мъж — продължи разбойникът. — Ако махна с ръка, ще умреш на мига. Остави меча на земята и ще живееш още няколко мига, а може би и докато остарееш.

— Вече съм бил стар. Не си струва — отвърна Рений и внезапно хвърли меча си към разбойника.

И в същия миг отскочи към сенките в скалите. Една стрела проряза въздуха на мястото, където беше стоял, но други не последваха. Ясно. Стрелецът беше само един.

Марк, който се бе снишил зад коня до Пепис, хукна нагоре по склона. Мъчеше се да налучка къде може да се е скрил стрелецът. Един мъж внезапно изникна изпод няколко смокини отдясно и Марк едва не падна, когато се извърна рязко, за да го последва.

Настигна го след двадесет крачки по голия ръб на скалата и го повали със скок. Ударът изби меча от ръката му и той се озова вкопчен в единоборство с мъжа, който беше по-едър и по-силен от него. Стрелецът се извиваше яростно, двамата се хванаха за гърлата. Марк започна да изпада в паника. Лицето на мъжа беше червено, но вратът му като че ли беше направен от желязо и той не можеше да го стисне достатъчно здраво.

Искаше му се да извика Рений, но старецът не би могъл да изкачи склона с една ръка, а и нямаше как да го извика — гърлото му беше стиснато от огромните лапи на стрелеца. Марк заби палци в гръкляна му и натисна с всички сили. Мъжът изсумтя от болка, но косматите му ръце стиснаха още по-здраво и пред очите на Марк засвяткаха бели проблясъци. Тялото му стенеше за въздух. Ръцете му отслабваха и за секунда го обзе отчаяние. Дясната му ръка пусна гърлото на противника му и започна да го удря — сякаш самичка. През белите проблясъци минаха черни линии, полезрението му започна да се стеснява в тъмен тунел, но той продължи да удря. Лицето под него стана безобразна червена каша, но ръцете стискаха гърлото му без никаква милост.

А после изведнъж ръцете се отпуснаха и двамата се свлякоха на земята. Марк захълца, поемайки си въздух, и се търкулна настрана. Сърцето му биеше като лудо, главата му беше замаяна. Той се надигна на колене, ръцете му безсилно зашариха по земята да напипат меча.

Накрая пръстите му се сключиха около увитата с кожа дръжка и той благодари на всички богове. Чуваше Рений и Пепис да го викат отдолу, но нямаше дъх да им отговори. Олюля се, изправи се над противника си и замръзна, когато видя, че очите му са отворени и го гледат, а огромните гърди се повдигат и спадат.

Неясни думи се откъсваха от премазаните му устни, но бяха на гръцки и Марк не можеше да го разбере. Все още задъхан, той опря острието на меча в гърдите на мъжа и го заби с всичка сила. После ръцете му пуснаха дръжката и той се свлече на земята и повърна.

Когато успя да слезе на пътеката, Пепис вече беше прибрал меча на Рений, а гладиаторът притискаше една кърпа към раната на Аполон. Конят трепереше, но се държеше на крака. Пепис здраво държеше юздите на Гръм — животното пристъпваше нетърпеливо, с широко отворени ноздри и очи, уплашено от мириса на кръвта.

— Добре ли си, момче? — попита Рений.

Марк кимна. Не можеше да говори. Поемаше си дъх с прехрипнало свистене. Рений му махна да се приближи, за да го погледне, и той пристъпи полека, за да не стресне конете.

— Няма нищо сериозно — каза старият гладиатор. — Огромни ръце, ако се съди по отпечатъците.

Марк само изохка. Надяваше се, че Рений няма да подуши острата миризма на повръщано, която като че ли го обгръщаше в някакъв облак.

— Сгрешиха, че ни нападнаха — отбеляза Пепис сериозно.

— Да, така е, момче, макар че извадихме късмет — отвърна Рений и погледна към Марк. — Не се опитвай да говориш, само помогни на момчето да премести багажа на другия кон. Аполон ще куца една-две седмици. Ще яздим на смени, освен ако тези разбойници не са оставили наблизо коне.

Гръм изцвили и в отговор се чу самотно изцвилване — малко по-нататък в планината. Рений се усмихна.

— Пак имаме късмет. Претърси ли онзи горе?

Марк поклати глава и Рений сви рамене.

— Не си струва да се катериш пак. Сигурно не са имали кой знае колко, пък и лъкът не върши работа на мъж с една ръка. Да тръгваме. Можем да слезем в равнината до залез, ако вървим по-бързо.

И го потупа по рамото. Този жест струваше много повече от всякакви думи.

 

 

След цял месец дълги дни и студени нощи беше хубаво да зърнат легионерския лагер далече в долината. Дори от такова голямо разстояние оттам долитаха звуци. Беше като истински град на хоризонта, с осем хиляди мъже, жени и деца, заети с простите всекидневни задачи, необходими за обслужването на толкова много войници. Марк се опита да си представи оръжейниците и ковачниците — как се изграждат, а после се разглобяват при всяко лагеруване. Имаше кухни и складове със запаси от храни, както и зидари, дърводелци, кожари, роби, проститутки и хиляди други цивилни, които живееха и им се плащаше, за да поддържат мощта на Рим в битка. За разлика от редиците палатки на легиона на Марий, това беше постоянен лагер със солидна стена и укрепления, ограждащи центъра му. В известен смисъл беше град, но постоянно готов за война.

Рений спря и Марк се приближи, яхнал Гръм, като дръпна юздите, за да спре третия кон — бяха го нарекли Бандит заради последния му собственик. Пепис седеше тромаво на одеялото, което бяха метнали на гърба на Бандит, зяпнал при вида на лагеруващия легион. Рений се усмихна.

— Това е, Марк. Това е новият ти дом. Нали не си загубил документите, които ти даде Марий?

В отговор Марк се потупа по гърдите — плътният пергамент бе скътан в гънките на туниката. После попита:

— Ти ще дойдеш ли с мене?

Надяваше се на това. Рений толкова отдавна беше част от живота му, че мисълта да го види как си тръгва, докато той се приближава към вратите на лагера, беше направо болезнена.

— Ще ви заведа с Пепис при префекта. Той ще ви каже към коя центурия се числите. Научи бързо историята й — всяка центурия си има собствени летописи и гордост.

— Други съвети?

— Изпълнявай заповедите, без да се оплакваш. Сега се биеш като единак, сякаш си от някое диво племе. Те ще те научат да вярваш на другарите си и да се биеш като част от едно цяло. Но някои хора го научават трудно…

След това се обърна към Пепис:

— За тебе животът ще е труден. Прави, каквото ти казват, и когато пораснеш, ще ти позволят да влезеш в състава на легиона. Не прави нищо, с което да се посрамиш. Разбираш ли?

Пепис кимна; гърлото му беше пресъхнало от ужас пред този нов, непознат живот.

— Ще се науча. И той ще се научи — каза Марк.

Рений кимна и цъкна с език, за да подкара коня.

— Сигурен съм.

Марк усети неясно задоволство от чистите спретнати улици, запълнени с дълги ниски постройки за войниците. Двамата с Рений бяха топло посрещнати при вратите веднага след като той показа документите си и тръгна пеша към квартирата на префекта, където щеше да се закълне да отдаде години от живота си по бойните полета в служба на Рим. Черпеше увереност от Рений, който вървеше гордо по тесните улици и одобряваше с леко кимване съвършенството на войниците, които маршируваха покрай него на десетки. Пепис подтичваше зад двамата с тежък вързоп екипировка на гърба.

Трябваше да си покажат документите още два пъти, преди да приближат до малката бяла постройка, откъдето префектът на лагера управляваше делата на Рим в чуждата земя. Най-накрая им позволиха да влязат и един слаб мъж, облечен в бяла тога и обут в прости сандали, излезе от преддверието, за да ги посрещне, в мига, когато влязоха.

— Рений! Чух, че си дошъл в лагера. Хората вече говорят, че си загубил ръката си. Богове, колко е хубаво, че те виждам!

Той им се усмихна лъчезарно — образец на римска експедитивност, загорял от слънцето и мускулест, със силна ръка, която уверено стискаше поред десниците им.

Рений му се усмихна с искрена топлота.

— Марий не ми каза, че ще си тук, Карак. Радвам се да те видя.

— Не си остарял, кълна се. Богове, не изглеждаш нито ден по-възрастен от четиридесет. Как го правиш?

— Живея простичко — изсумтя Рений, все още несвикнал с промяната, която Кабера беше предизвикал у него.

Префектът вдигна вежда в неверие, но се задоволи с казаното.

— А ръката?

— Инцидент при тренировките. Ето това момче тук — Марк — ми нанесе рана с ножа си и се наложи да я отрежат.

Префектът подсвирна и отново разтърси ръката на Марк.

— Не съм мислил, че някога ще срещна човек, който да надвие Рений. Мога ли да видя документите ти?

Изведнъж Марк усети нервност. Подаде документите си на префекта и той им махна да седнат на дългите пейки.

После пробяга с очи по редовете и върна пергамента на Марк.

— Имаш много добри препоръки, Марк. Кое е момчето с тебе?

— Беше на борда на търговския кораб, с който доплавахме до брега. Иска да е мой слуга и да влезе в състава на легиона, когато порасне.

Префектът кимна.

— Имаме много такива в лагера. Предимно незаконни деца на войниците и проститутките. Ако свикне тук, може да си намери място, но надпреварата е жестока. Повече ме интересуваш ти, младежо.

Той се обърна към Рений.

— Разкажи ми за него. Вярвам на преценката ти.

Рений заговори така, сякаш докладваше:

— Марк е необикновено бърз, още повече, когато се разгорещи. Когато узрее, очаквам, че ще си извоюва голямо име. Той е дързък и нахален, обича да се бие, което донякъде се дължи на природата му, а донякъде и на младостта му. Ще служи добре в Четвърти македонски. Аз го обучих на основните неща, но той вече ги надрасна и ще продължи по-нататък.

— Напомня ми на сина ти. Не си ли забелязал приликата? — тихо попита префектът.

— Не съм… не съм се замислял — отвърна Рений смутено.

— Хм. Съмнявам се. Във всеки случай, винаги имаме нужда от качествени войници и тъкмо тук той ще достигне зрелостта си. Ще го сложа в пета центурия, Бронзов юмрук.

Рений си пое остро дъх.

— Оказваш ми голяма чест.

Префектът поклати глава.

— Някога ти ми спаси живота. Съжалявам, че не можах да спася живота на сина ти. Това е само малка част от дълга ми към тебе.

Отново си стиснаха ръцете. Марк ги погледна смутено.

— А сега какво, стари приятелю? Ще се върнеш ли в Рим да си харчиш златото?

— Надявах се, че тук ще има място и за мене — каза тихо Рений.

Префектът се усмихна.

— Вече започнах да си мисля, че няма да ме запиташ. В Бронзовия юмрук липсват достатъчно майстори, които да обучават войниците. Старият Белий умря от треска преди половин година и няма друг, толкова добър като него. Ще заемеш ли мястото му?

Рений се усмихна широко.

— На драго сърце, Карак. Благодаря.

Префектът го тупна по рамото, явно развеселен.

— Добре дошли в Четвърти македонски легион. — И даде знак на един легионер, който стоеше мирно до вратата. — Заведи този младеж в новата му квартира в центурията на Бронзовия юмрук. Прати момчето в конюшнята, докато му намерят работа при другите деца в лагера. Двамата с Рений имаме много да наваксваме… и много вино да изпием.