Кон Игълдън
Вратите на Рим (26)

Глава 25

Домът на Цина започна да се събужда за работния ден толкова рано, колкото и всички други в Рим: робите започнаха да топлят вода, да напалват фурните, да метат, да чистят и да приготвят дрехите на членовете на семейството. Още преди слънцето да изгрее, една робиня влезе в стаята на Корнелия, за да прибере дрехите за пране. Мислите й бяха заети с хилядите неща, които трябваше да свърши преди закуска, и отначало не забеляза нищо. После очите й се впериха в един мускулест крак, който висеше от леглото, и тя замръзна. Гледаше невярващо спящата прегърната двойка.

След един нерешителен миг очите й светнаха гневно, тя си пое дълбоко дъх и наруши тишината с диви викове. Гай скочи гол от леглото и се търкулна на пода. Веднага разбра какво става, но не започна да се проклина. Грабна тогата и меча си и се метна към прозореца. Робинята изтича към вратата, без да престава да пищи, а Корнелия завика гневно след нея. Отекнаха решителни стъпки и бавачката Клавдия влезе в стаята. Беше разярена. Вдигна ръка, зашлеви здравата робинята и пресече виковете й.

— Бързо изчезвай, момче — изсъска Клавдия, докато робинята скимтеше на пода. — Дано тази ваша история си струва цялата разправия, която ще последва!

Гай кимна, но се върна при Корнелия.

— Ако не се махна, ще ме убият. Кажи им кой съм, кажи им, че си моя и че ще се оженя за тебе. Кажи им, че ако някой ти направи нещо, ще го убия.

Корнелия не отговори, само се надигна и го целуна. Той се засмя.

— Богове, пусни ме! Много хубава сутрин за малко преследване!

Тя го загледа развеселено как изчезва през прозореца, после се опита да си придаде спокоен вид.

Стражите на баща й влязоха, водени от един намусен капитан, който й кимна, отиде до прозореца и надникна навън.

— Бързо! — извика на войниците. — Ще тръгна по покрива след него, а вие го пресрещнете долу. Ще му одера кожата. Хиляди извинения, господарке — добави, докато излизаше от стаята на Корнелия.

Тя едва се сдържа да не се разсмее.

 

 

Гай се подхлъзна на покрива и одра колената и лактите си — жертваше сигурността заради бързината. Чу как капитанът вика подире му, но не се обърна. Не можеше да се задържи, можеше само да забави скоростта на падането си, докато се хлъзгаше към края на покрива и към улицата долу. Изруга, като се сети, че сандалите му са останали в стаята. Пусна тогата, но задържа меча — той със сигурност беше по-ценен, а можеше и да е по-полезен. Успя да се вкопчи в ръба на покрива и запълзя покрай него — не искаше да рискува да се изправи, ако отдолу го чакаха стрелци. Мъж с богатството на Цина можеше да има цяла армия в имението си, както имаше Марий.

Знаеше, че пухтящият и ругаещ капитан зад него не го вижда, и се огледа отчаяно. Как да излезе от затруднението? Трябваше да слезе от покрива. Ако останеше тук, щяха да го хванат и щяха или да го хвърлят надолу с главата, или да го замъкнат при Цина, за да го накаже. Разгневен от постъпката му, Цина щеше да е глух към молбите и щеше да го осъди на смърт по обвинение в изнасилване. Всъщност дори нямаше нужда да повдига обвинение — просто щеше да повика някой ликтор да екзекутира Гай на място. Ако решеше, можеше да накара и да удушат дъщеря му Корнелия, за да спаси честта на дома си — но пък Гай знаеше, че старецът държи на нея, и се надяваше, че тя няма да пострада от гнева на стария Цина.

Чу отдолу викове — домашните стражи блокираха всички изходи. Стърженето на подковани с желязо сандали по керемидите зад него все повече се приближаваше. Той си пое дълбоко дъх и побягна. Капитанът извика, но Гай не можеше да погледне назад — щеше да се подхлъзне и да падне. Най-близкият покрив беше твърде далече, за да прескочи на него; единственото укритие наблизо беше една звънарна с малко прозорче.

Гай се вмъкна в него. Помещението беше малко, със стъпала, които водеха надолу към къщата. Помисли да хукне надолу, но в ума му изникна друг план и той спря и зачака капитанът да стигне до прозорчето.

След миг той надникна през него и лицето му грейна, като видя младежа, хванат в клопка. После се помрачи от мисълта, че може да го убие, докато се вмъква в звънарната. Гай му кимна и се дръпна, за да му позволи да влезе. Капитанът се ухили злокобно, още задъхан от тичането, вмъкна се в звънарната, извади меча си и каза:

— Трябваше да ме убиеш, докато можеше.

— Щеше да паднеш от покрива, а на мене ми трябват дрехите ти, особено сандалите — отвърна спокойно Гай и вдигна меча си, без да се притеснява, че е гол.

— Ще ми кажеш ли името си, преди да те убия? За да го съобщя на господаря си — каза капитанът и зае нападателна стойка.

— Ще ми дадеш ли дрехите си? Тази сутрин е прекалено хубава и не ми се ще да те убивам — възрази с усмивка Гай.

Капитанът понечи да отговори, но Гай го нападна. Капитанът обаче с лекота отби меча му — явно беше очаквал подобен удар, а и беше добър боец. Гай бързо разбра, че има пред себе си опитен противник, и започна да следи внимателно всяко негово движение. Пространството беше твърде малко, стълбището се намираше между двамата и всеки момент някой можеше да падне по стълбите.

Всеки търсеше слабото място на противника. Капитанът се учуди на умението на младежа. Беше купил мястото си в гвардията на Цина, след като беше спечелил градския турнир по бой с мечове, и знаеше, че е по-добър от почти всички, но сега атаките му неизменно биваха отбивани с бързина и прецизност. Той обаче не се разтревожи. В най-лошия случай можеше да изчака в отбрана, докато дойде помощ: скоро стражите щяха да претърсят и звънарната. Тази увереност явно се изписа на лицето му, защото Гай, вече преценил силите на противника си, проби защитата му и го прободе в рамото.

Капитанът изсумтя и нападна, но Гай отби удара му, заби меча си в кожения му нагръдник, оттласна го към стената и след това със съкрушителен удар по пръстите изби меча му, който издрънча надолу по стълбите. Обезоръжен, капитанът погледна Гай в очите и зачака удара, който щеше да го довърши.

Гай обаче извъртя меча си в последната секунда, удари го по слепоочието с плоската страна и капитанът се строполи безчувствен на пода. Отдолу вече се чуваха викове и Гай започна да съблича дрехите му с трескави пръсти.

„Винаги си имай план“, го беше посъветвал някога Рений, но освен да вземе дрехите на мъжа, нямаше време да измисли останалата част от плана си за бягство. Облече се може би след цяла вечност, както му се стори. Капитанът взе да се размърдва и Гай отново го удари — този път с дръжката на меча, и кимна одобрително, когато той се отпусна. Надяваше се да не го е убил — човекът просто си вършеше работата. Пое си дълбоко дъх. По стълбите или през прозореца? Спря само за секунда, пъхна меча си в ножницата на капитана, която вече беше препасал, и се спусна по стълбите в къщата.

 

 

Като чу вестта от задъхания пратеник, Марий стисна юмруци и попита колкото можеше по-спокойно:

— На колко дни път са зад вас?

— Ако вървят с боен марш, може би три или четири. Бързах, колкото можах, сменях конете, но повечето от хората на Сула вече бяха пристигнали. Изчаках да се уверя, че това е основният корпус, а не само авангардът.

— Добре си направил. Видя ли самия Сула?

— Видях го, но отдалече. Като че ли целият му легион се връща в Рим.

Марий му подхвърли една златна монета и той я хвана във въздуха. После военачалникът се изправи.

— Значи трябва да го посрещнем. Събуди другите разузнавачи. Ще ти приготвя приветствени послания, които да занесеш на Сула.

— Ама… — почна пратеникът изненадано.

— Не задавай въпроси. Нима той не е героят победител, който се връща при нас? Ела пак тук след един час да ти дам писмата.

Без да каже нито дума, мъжът се поклони и излезе.

 

 

Капитанът излезе гол от звънарната, стиснал главата си с ръце. От натрапника нямаше и следа, въпреки щателното претърсване, което трая цяла сутрин. Един от войниците си спомни, че мъж, облечен като капитана, влязъл да провери страничната уличка, но не помнеше повече подробности, за да даде добро описание. Към пладне търсенето спря — и пак тогава новините за завръщането на Сула се пръснаха по улиците на Рим. След час един от стражите в къщата забеляза малък увит пакет, подпрян на портата, и го отвори: намери вътре униформата на капитана, ножницата и сандалите. Когато му ги занесоха, капитанът изруга.

Гай беше извикан да се яви пред Марий още същия следобед и се беше приготвил да се защитава. Но Марий като че ли не беше чул нищо за скандала и само му даде знак да седне при центурионите му.

— Без съмнение вече сте чули, че Сула е пристигнал с легиона си и е само на три или четири дни път от града.

Всички кимнаха. Само Гай трябваше да се помъчи да прикрие изненадата си.

— Минаха година и четири месеца от деня, когато Сула тръгна за Гърция. Имах достатъчно време да му подготвя подходящо посрещане.

Някои от мъжете се изкикотиха и Марий се усмихна мрачно.

— Начинанието не е лесно. Вие сте мъже, на които вярвам, и нищо от казаното тук не бива да излезе от тази стая. Не разисквайте тези неща със съпругите или любовниците си и дори с най-верните си приятели. Не се съмнявам, че Сула е оставил в града шпиони, които да наблюдават всеки мой ход. Сигурно знае за нашите приготовления и ще дойде напълно подготвен за това, че Рим се е приготвил за гражданска война.

Думите, които най-после бяха изречени съвсем открито, смразиха сърцата на всички.

— Не мога да разкрия целия си план дори сега, мога да ви кажа само едно нещо. Ако Сула стигне до града жив, а може и да не стане така, ще посрещнем легиона му като нападащ враг и ще ги унищожим пред портите. Имаме запаси от зърно, месо и сол, които ще ни стигнат за много месеци. В момента излизането и влизането в Рим е спряло. Градът се приготвя за схватката.

— А ако той остави легиона си да лагерува и дойде да настоява за правото си на триумф? — попита един мъж, когото Гай не познаваше. — Ще рискуваш ли гнева на сената, за да се обявиш за диктатор?

Марий мълча дълго, после вдигна глава и заговори тихо, почти шепнешком.

— Ако Сула дойде сам, ще наредя да го убият. Сенаторите няма да ме обявят за предател на държавата. Имам подкрепата им за всяко свое действие.

Поне това беше вярно: нямаше влиятелен човек, който би се осмелил да внесе в сената предложение, осъждащо Марий. Положението беше ясно.

— А сега ето заповедите за утре.

 

 

Корнелия изчака търпеливо баща й да излее гнева си върху нея, без изобщо да се притесни.

— Не, татко. Няма да караш да го преследват. Той ще бъде мой съпруг и ти ще го приемеш в дома ни, когато дойде време.

Цина почервеня в нов прилив на ярост.

— Най-напред ще го видя да изгние! Влиза като крадец в къщата ми, а ти си седиш тук като парче мрамор и ми казваш, че ще го приема. Няма да стане! Първо ще видя трупа му да се търкаля в краката ми.

Корнелия въздъхна и зачака тирадата да свърши. Затвори ушите си за виковете и започна да брои цветята, които се виждаха от прозореца. Най-накрая усети промяна в тона и върна вниманието си към баща си, който я гледаше със съмнение.

— Обичам го, татко, и той ме обича. Съжалявам, че посрамихме къщата, но женитбата ще измие всичко, въпреки клюките. Ти ми каза, че мога да си избера за мъж, когото искам, нали?

— Бременна ли си?

— Доколкото знам, не съм. Няма да има никакви признаци, когато се оженим, но не искам никаква публичност.

Баща й кимна. Изглеждаше внезапно остарял и смазан. Корнелия стана и сложи ръка на рамото му.

— Няма да съжаляваш.

Цина изсумтя със съмнение.

— Познавам ли тоя крадец на девическа невинност?

Корнелия се усмихна, облекчена от промяната в настроението му.

— Сигурна съм, че го познаваш. Той е племенникът на Марий — Гай Юлий Цезар.

Баща й сви рамене и каза само:

— Чувал съм го.