Кон Игълдън
Вратите на Рим (7)

Глава 6

— Като офицери вие ще яздите в битка, но силата ви не е в конните схватки. Вярно, ние използваме конницата за бързи смазващи атаки, но именно пехотинците от двадесет и осемте легиона пречупват врага. Всеки от сто и петдесетте хиляди легионери, които имаме на бойното поле, във всеки момент, всеки ден може да извърви тридесет мили с пълно снаряжение и екипировка, равни на една трета от теглото му. И може след това да влезе в бой с врага без слабост и без оплаквания.

Рений изгледа двете момчета, които стояха под палещото обедно слънце — тъкмо бяха приключили с тичането и се мъчеха да овладеят дишането си. Беше им дал повече от три години — на тях, на последните, които обучаваше. А имаха да учат още толкова много! Заразхожда се около тях и продължи с резки, отсечени думи:

— Не само поради чист късмет боговете предадоха всички страни по света в ръцете на Рим. Не слабостта на чуждите племена ги кара да се нанизват на мечовете ни в битка. Това го прави нашата сила, все по-голяма и по-мощна от всичко, което те могат да извадят в боя. Това е първостепенната ни тактика. Още преди нашите войници да влязат в битка, те са непобедими със своята сила и морал. Нещо повече — притежават дисциплина, срещу която армиите на света могат само да пролеят цялата си кръв, но без никаква полза. Всеки войник знае, че братята му до него ще трябва да бъдат убити, преди да го изоставят. Това го прави по-силен от най-героичното нападение или от напразните крясъци на дивашките племена. Ние влизаме в боя, държим се докрай и едва след това умираме.

Гай постепенно успокои дишането си, дробовете му престанаха да вият за кислород. През годините, откакто Рений бе дошъл да ги учи, момчето беше пораснало и заякнало. Наближаваше четиринадесетата си година и вече му личеше какъв мъж ще стане скоро.

Изгорял до цвета на дъбова кора от римското слънце, той стоеше с лекота — стройна атлетична фигура, с мощни рамене и крака. Можеше часове наред да тича около хълмовете и да се затича с още по-голяма скорост, когато види в далечината имението на баща си.

Марк също се беше променил — физически и душевно. Невинното щастие на някогашното момче си беше отишло, но все пак се завръщаше от време на време. Рений го беше научил да внимава с чувствата и реакциите си. Марк усвоява този урок с помощта на камшика и без никакви церемонии в продължение на цели три дълги години. Той също имаше добре развити рамене и бързи като светкавица юмруци, с които Гай не можеше да се състезава. В него пламтеше желание да е самостоятелен, да не получава никаква помощ или покровителство — и това бавно го разяждаше отвътре.

Рений ги наблюдаваше, а двете момчета внимателно наблюдаваха него. Много добре знаеха как може изведнъж да нанесе удар по незащитения корем и че винаги търси някаква проява на слабост.

— Мечовете, младежи. Донесете си мечовете.

Те мълчаливо се обърнаха, взеха късите мечове, окачени на стената в двора, върнаха се и зачакаха следващата заповед.

— Гай, наблюдавай ме. Ще използвам момчето, за да дам един прост пример.

Рений отпусна рамене и се усмихна, когато Марк бавно измъкна меча.

— Първа позиция, момче. Застани като войник, ако можеш да си спомниш как точно се прави.

Марк зае първа позиция — разтворил крака на ширината на раменете, леко извърнал тялото си настрани, мечът на равнището на кръста, готов да нанесе удар в слабините, стомаха или гърлото, трите основни атакуеми зони. За предпочитане беше да удря към слабините и врата; ако успеше да нанесе силен удар, противникът му щеше за секунди да умре от загуба на кръв.

Рений премести тежестта си и Марк леко мръдна, за да последва движението му.

— Пак ли сечеш въздуха? Ако го направиш, ще го видя и ще те накажа. Трябва ми само един удар, за да ти прережа гърлото. Щом отгатна накъде ще преместиш тежестта си, ще те срежа на две.

Започна да крачи пред Марк, който стоеше все така отпуснат, вдигнал леко вежди и с безизразно изражение — и продължи да говори:

— Искаш да ме убиеш нали, момче? Усещам омразата ти. Усещам я като добро вино в стомаха си. Тя ме ободрява, момче, вярваш ли?

Марк нападна с рязко движение, без предупреждение и сигнал. Беше му отнело стотици часове упражнения, за да се отърве от всички „издайници“ — кратките потрепвалия на мускулите, които подсказваха намеренията му. Защото колкото и да беше бърз, един добър противник щеше да го изкорми, ако издаваше намеренията си преди всеки ход.

Рений не беше там, накъдето се насочи пробождащият удар. Мечът му се опря в гърлото на Марк.

— Още веднъж. Пак беше бавен и непохватен, както обикновено. Ако не беше по-бърз от Гай, щеше да си най-лошият ми ученик.

За част от секундата затопленият от слънцето меч се притисна до вътрешната страна на бедрото му, в голямата пулсираща вена, която носеше живота му — и Марк зяпна.

Рений отвратено поклати глава.

— Никога не слушай врага си. Гай наблюдава, а ти се биеш. Съсредоточи се върху движенията, а не върху думите ми — те целят да те разсеят. Още веднъж.

Двамата отново закръжиха из двора.

— Майка ти явно е била много бавна в леглото.

Докато Рений изричаше думите, мечът му изсвистя, но беше посрещнат от метално иззвънтяване. Марк пристъпи напред и притисна острието си в сбръчканата кожа на гърлото на Рений. Лицето му беше студено и неумолимо.

— Предсказуемо — измърмори Марк, взрян свирепо в студените сини очи.

И изведнъж усети лек натиск и погледна надолу — и видя камата в лявата ръка на Рений: беше опряна в корема му. Рений се усмихна.

— Много мъже ще те мразят, дотолкова, че да те увлекат със себе си. Те са най-опасни. Може да налетят на меча ти и да ти избодат очите с пръсти. Една жена направи така с един мой боец.

— Защо го е мразила толкова много? — запита Марк и отстъпи назад, без да сваля готовия за отбрана меч.

— Всички мразят победителите. Това е цената, която плащаме. Ако те обичат, си правят каквото си поискат, но когато те искат да го направят. А ако се боят от тебе, ще направят каквото ти искаш и когато го поискаш. Така че кое е по-хубавото — да те обичат или да се боят от тебе?

— И двете — каза сериозно Гай.

Рений се усмихна.

— Искаш да кажеш, да те обожават и да те уважават, което е невъзможно, ако си завзел земи, станали твои само с правото на силата и на кръвта. Животът никога не е толкова прост. Той е въпрос с много отговори.

Двете момчета го изгледаха смаяно и Рений изсумтя раздразнено:

— Ще ви покажа какво означава дисциплината. Ще ви покажа какво сте научили. Оставете мечовете и ме слушайте.

Старият гладиатор изгледа двете момчета с критично око. Внезапно звънецът, оповестяващ пладне, иззвъня и той се намръщи — настроението му се смени в миг. Гласът му изгуби назидателната си суровост и стана нисък и тих.

— В града има гладни бунтове, знаете ли това? Големи банди рушат къщите и се пръскат, ако някой достатъчно смел извади меч срещу тях. Би трябвало да съм там, а не да си играя тук с деца. Учих ви две години извън договора. Не сте готови, но вече няма да хабя нито една от последните си години за вас. Днес е последният ви урок.

Пристъпи към Гай, който го гледаше решително.

— Баща ти трябваше да е тук и да изслуша доклада ми. Знаеш ли какво ми говори фактът, че той закъснява — за първи път от три години?

Гай се опита да се изкашля с пресъхналото си гърло.

— Че безредиците в Рим са по-сериозни, отколкото си предполагал.

— Да. Баща ти няма да е тук, за да види последния урок. Жалко. Ако той е мъртъв и аз те убия, кой ще наследи имението?

Гай премига смутено. Думите на Рений противоречаха на спокойния му тон. Сякаш си поръчваше нова туника.

— Вуйчо ми Марий, макар че е с легиона на Първородните. Той няма да очаква…

— Добра бойна единица. Първородните се справиха прекрасно в Египет. Значи на него ще пратя сметката си. Сега ще ти направя отстъпка като на временен господар на имението в отсъствието на баща ти. Когато си готов да се изправиш пред мене наистина, няма да бъде упражнение — не до първа кръв, но атака, каквато би могла да те изненада, ако днес вървеше из римските улици сред бунтуващите се тълпи. Ще се бия честно и ако ме убиеш, можеш да смяташ, че си завършил достойно школата ми.

— Защо да ни убиваш след цялото време, което… — попита Марк, което бе нарушение на дисциплината, защото се обади без позволение.

— Все някога трябва да се срещнете лице в лице със смъртта. Не мога да продължа да ви обучавам, а днес е последният урок за страха и смъртта.

За момент Рений изглеждаше несигурен в себе си, но после главата му се изправи и Съскащата костенурка, както го наричаха робите, отново се изпълни с огромната си напрегнатост и енергия.

— Вие сте последните ми ученици. Моята репутация, понеже се оттеглям, в момента виси на жалките ви вратове. Няма да ви оставя лошо обучени, та името ми да бъде очернено от вашите дела. Името ми е нещо, което съм пазил цял живот. Твърде късно е да го губя сега.

— Няма да те изложим — измърмори Марк почти на себе си.

Рений рязко се извърна към него.

— Всеки ваш удар ме излага. Режете като касапи, които атакуват заклан вол. Не можете да контролирате гнева си. Попадате и в най-простите клопки, когато кръвта нахлуе в главата ви. А пък ти — обърна се той към Гай, който тъкмо бе започнал да се усмихва, — ти не можеш да спреш да мислиш за оная си работа, което не подобава на истински римлянин. Благородник ли? Кръвта ми се смразява при мисълта за момчета като вас, които ще наследят моя град, моя народ…

При спомена за робинята, която Рений беше нашибал с камшик, защото ги разсейваше, Гай престана да се усмихва. Още го беше срам от това и докато Рений продължаваше тирадата си, в него започна да се набира бавен гняв.

— Гай, можеш да избереш кой от двама ви ще се бие пръв. Първото ти тактическо решение.

Рений се обърна и се отдалечи към квадрата за фехтовка, направен от мозайка в двора за упражнения. Започна да се разтъпква, без да обръща внимание на въпросителните им погледи.

— Полудял е — прошепна Марк. — Ще ни убие и двамата.

— Играе си с нас — каза мрачно Гай. — Като в реката. Ще го нападна. Мисля, че мога. Няма да откажа предизвикателството. Ако по този начин ще му покажа, че ме е обучил добре, така да бъде. Ще му благодаря със собствената му кръв.

Марк погледна приятеля си и видя решителността му. Знаеше, че колкото и да не иска някой от тях двамата да се бие с Рений, именно той има по-добър шанс. Никой от двамата не би могъл да спечели веднага, но само Марк имаше бързината, с която да се противопостави на стария.

— Гай — прошепна той, — нека аз да съм пръв.

Гай го погледна в очите и сякаш прочете мислите му.

— Не. Ти си ми приятел. Не искам да видя как те убива.

— И аз не искам да те видя убит. Но аз съм по-бърз, имам повече шанс.

Гай отпусна рамене и се усмихна притеснено.

— Той е старец, Марк. Ще успея да го победя.

Гай зае позиция.

Рений го загледа, присвил очи срещу слънцето.

— Защо реши да се биеш пръв?

Гай вдигна рамене.

— Всички някога ще умрем. Така реших. Това е достатъчно.

— Така е. Започвай, момче. Да видим дали си научил нещо.

Двамата започнаха полека да кръжат, извадили мечовете — слънцето проблясваше по тях. Рений нападна с внезапен лъжлив удар. Гай усети намерението му и накара стария мъж да отстъпи крачка назад, като се хвърли право към него. Мечовете издрънчаха един в друг и битката започна. Двамата удряха, парираха, вкопчваха се в мъртва хватка. Старият боец оттласна момчето и то се изтъркаля в прахта.

Рений този път не се подиграваше. Гай стана бавно, без да го изпуска от поглед. Не можеше да победи със сила.

Направи две бързи стъпки напред, вдигна меча в рязък удар, който проби защитата и раздра махагоновите гърди на Рений.

Старият мъж изсумтя изненадано. Момчето продължи да атакува, без да спре, удар след удар. Рений парираше всеки удар с леки измествания на тялото и движения на меча. Момчето щеше да се умори под горещото слънце.

Пот се стичаше в очите на Гай. Обзе го отчаяние — не можеше да измисли нови ходове, които да печелят срещу този студеноок дървен идол, който толкова лесно го разгадаваше. Започна да пропуска удари и когато в един момент загуби равновесие, Рений протегна дясната си ръка и заби острието в оголения му корем.

Гай усети как силата му изчезва. Краката му се подгънаха. Не усещаше нищо. Кръв покапа в праха, цветовете изведнъж изчезнаха, чуваше само бумтящото си сърце и светкавици минаваха пред погледа му.

Видя как очите на Рений блестят от влага. Да не би старецът да плачеше?

— Не си достатъчно добър — изсъска старият гладиатор.

И пристъпи напред. Очите му бяха пълни с болка.

Яркото слънце беше затъмнено от сянка — и в следващия миг Марк пристъпи изотзад и опря меча си в гръкляна на стария боец. Рений застина в изненада.

— Забрави ли ме?

За част от секундата Марк можеше да дръпне острието назад и да приключи с противния старец, но погледна към приятеля си и разбра, че животът изтича от него. Позволи на гнева да се надигне в него за момент — и шансът за бърза смърт изчезна, защото Рений се извъртя и отново вдигна окървавения си меч. Лицето му беше безизразно, но очите му бяха все така влажни.

Марк започна атаката си, преди старецът да успее да помръдне.

Ако опиташе фатален удар, със сигурност щеше да успее, защото старият гладиатор стоеше неподвижен, с вкаменено от напрежение лице. Но нападението като че ли отключи живота у Рений и той внезапно се раздвижи.

— Не можеш да ме убиеш дори да стоя като дърво — изръмжа Рений, обърна дясната си страна към Марк и вдигна меча.

— Винаги си бил глупак. Гордостта ти е глупава — почти изпъшка Марк. Защо трябваше да се бави с този старец, докато приятелят му умираше сам в горещината?

Нападна отново, мисълта му стана действие без размисъл или решение, просто удари и движения, без да спира. Червени усти се отваряха по старото тяло и Марк чуваше как кръвта тупа на капки в прахта като пролетен дъжд.

Рений нямаше време да говори. Отчаяно се защитаваше, на лицето му за миг се изписа смайване, после то отново застина в гладиаторската си маска. Марк се движеше грациозно и уверено и беше твърде бърз, за да му устои, същински роден боец.

Старецът едва отбиваше ударите; чуваше звънтенето на метала, тялото му се движеше и реагираше без съзнателна мисъл. Умът му сякаш бе откъснат от боя.

Мислите му проговориха със сух глас: „Какъв стар глупак съм. Този може би е най-добрият, когото съм учил, но убих другия — ударът беше смъртоносен“.

Лявата му ръка увисна — раменният мускул беше прерязан. Болката го удари като с чук и той усети как в него нахлува внезапно изтощение, все едно годините най-накрая го бяха надвили. Това момче никога не се бе движило по-бързо — сякаш това, че виждаше приятеля си да умира, беше отворило в него някакви врати.

Рений усети как силата му го напуска — с отчаяна въздишка. Толкова много противници беше виждал в това състояние — когато духът вече не може да крепи плътта. Вдигна безсилно очуканото острие на меча, за да отбие удара… последния удар.

— Спри или ще умреш — чу се нов глас, тих, но сякаш изпълнил целия двор и къщата.

Марк не спря. Беше научен да не реагира на заплахи и дразнения и никой нямаше да му отнеме този удар. Напрегна се, за да забие меча.

— Ще те прострелям, момче. Пусни меча.

Рений изгледа Марк в очите и видя там проблясък на лудост. Знаеше, че момчето ще го убие… а после лудостта изчезна и разумът се върна.

Въпреки жегата Рений си помисли, че дворът е студен. Гледаше как Марк се отдръпва извън обсега му и как се обръща, за да погледне новодошлия. Рений никога не бе усещал такава увереност, че смъртта му ще дойде след миг.

А после видя лък, опънат, видя и стрелата. Старецът, по-стар от него, държеше лъка, без ръцете му да трепнат. Беше с груба кафява туника; усмивката му разкриваше няколкото зъба, останали в устата му.

— Днес никой няма да умира тук. Остави оръжието и ми позволи да повикам лекари и да поръчам студени напитки.

Действителността изведнъж се втурна обратно в Марк. Мечът падна от ръката му.

— Приятелят ми е ранен! Може да умре. Трябва му помощ. Рений се отпусна на едно коляно; нямаше сили да се изправи.

Мечът падна от безчувствените му пръсти; червеното петно около него се разшири, когато той сведе глава. Марк мина покрай него, без да го погледне, и клекна до Гай.

— Апендиксът му е разкъсан — каза непознатият старец над рамото му.

— Значи е мъртъв. Лекарите не могат да му помогнат.

— Аз мога. Повикай робите да внесат момчето вътре. Донесете ми превръзки и гореща вода.

— Лечител ли си? — попита Марк и се вгледа с надежда в очите на непознатия старец.

— Понаучих това-онова, докато пътувах. Положението не е безнадеждно.

Марк го погледна в очите, после бързо отмести очи и кимна, сякаш на себе си. Вярваше на непознатия старец, но не знаеше защо.

Рений се отпусна по гръб; гърдите му едва се повдигаха. Изглеждаше точно, какъвто си беше — стар жилав мъж, твърд, но крехък под римското слънце. Видя, че Марк го гледа, и се помъчи да се надигне. Потрепери от слабост.

Марк усети как една позната ръка притиска рамото му и отпъди яростта, която беше почнала пак да се надига. Обърна се и видя Тубрук — лицето му беше потъмняло от гняв. Ръката на бившия гладиатор леко потрепваше.

— Успокой се, момче. Боят свърши. Пратих да повикат Луций.

— Ти… си видял? — заекна Марк.

Тубрук стисна рамото му още по-силно.

— Край, всичко свърши. Надявах се, че ще го убиеш. Но не и сега — изсумтя той и кимна към Рений. После се обърна към непознатия старец и попита студено: — Кой си ти? Да не си разбойник? Влязъл си в чужд дом.

Старецът полека се изправи и го погледна спокойно.

— Пътник съм, скитник.

— Ще умре ли? — прекъсна го Марк.

— Няма да е днес, както ми се струва — отвърна старецът. — Не и след като съм тук. Нима не съм гост на този дом?

Марк премига объркано. Спокойните разумни думи на стареца като че ли уравновесиха все още бушуващата болка и гняв в него.

— Не знам името ти — каза той.

— Казвам се Кабера — изрече бавно старецът. — Сега се успокой, ще ви помогна.