Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Преди да падне нощта, Перитас накара да отнесат телата на легионерите в едно от празните мазета. По-трудно беше с конете — диваците бяха взели всички оръжия от укреплението и нямаше откъде да се намерят брадви. Петима-шестима души можеха да вдигнат кон, но нямаше как да го качат по каменните стъпала и да го хвърлят от стената. В края на краищата Перитас нареди да струпат конете до вратата, за да забави евентуалната атака на диваците. Това беше най-доброто, на което можеха да се надяват. Никой не очакваше да преживее нощта, страхът и примирението тежаха над всички. Застанал на стената, Марк наблюдаваше лагерните огньове с присвити очи.

— Едно не разбирам — измърмори той на Пепис. — Защо ни позволиха да влезем в крепостта. Превзели са я, сигурно са загубили няколко души — защо не ни избиха още по пътя?

Пепис вдигна рамене.

— Те са диваци, господарю. Може би им харесва да ни предизвикват или да ни унижават. — Точеше един меч. — Перитас каза, че ако не се върнем на сутринта, в лагера ще разберат, че се е случило нещо, и ще изпратят отряд още до утре вечерта, може би и по-рано. Просто трябва да удържим до вечерта. Мисля обаче, че ще ни нападнат много преди това.

И продължи да прокарва бруса по меча.

— Мисля, че можем да държим укреплението един-два дни. Те са повече от нас, вярно е, но нямат опит. Обаче са го превзели веднъж все пак…

Марк чу пеене в тъмнината и млъкна. Взря се в танцуващите фигури, очертани от пламъците на огньовете, и промърмори:

— Веселят се.

Устата му се напълни със слюнка. Крепостта беше отровена от гниещите трупове, нямаше нищичко за ядене. Ако подкрепленията не дойдеха до два дни, жаждата щеше да свърши работата на синьокожите — те вероятно смятаха да оставят римляните да умрат от жажда под горещото слънце. Това щеше да е напълно в духа на жестоките разкази, които беше слушал за тях, разпространявани на ухо сред нервните войници със спускането на нощта.

Пепис надникна над стената и изсумтя:

— Един пикае на стената точно под нас. — В гласа му се долавяше едновременно обида и веселост.

— Внимавай, не се навеждай толкова — отвърна Марк и проточи врат над грапавите камъни, като се опитваше да надникне, но да не се подава прекалено много.

Учудващо близко, наистина точно под тях, един олюляващ се синьокож препикаваше стената на крепостта. Долови движение отгоре, подскочи, ухили се, размаха ръка към двамата, които го наблюдаваха, и направи неприличен жест.

— Май е пийнал малко повечко — каза Марк и неволно се ухили.

Мъжът вдигна един мях и почна да смуче от него — всъщност разливаше повече, отколкото пиеше. При третия опит се отказа и отново заразмахва ръце към тях, и завика нещо.

След като те не му отговориха, синьокожият отстъпи на две крачки и падна по лице. Марк и Пепис го загледаха. Лежеше неподвижно.

— Не е мъртъв — виждам го, че диша. Но сигурно е мъртвопиян — прошепна Пепис. — Сигурно е клопка. Всички казват, че синьокожите са много коварни.

— Може би. Но този е сам и мога да го хвана — отвърна Марк. — Слизам долу. Донеси въже. Ще се спусна през стената и ще се кача, преди да са ме усетили.

Пепис побърза да изпълни заповедта, а Марк се съсредоточи върху неподвижната фигура и околния мрак. Прецени рисковете и се усмихна сардонично. Всички щяха да умрат през нощта или призори, така че какво толкова? Усети как напрежението му се оттича. В тази перспектива за почти сигурна смърт имаше нещо доста успокояващо. Поне би могъл да си пийне. Мехът изглеждаше достатъчно пълен, за да има по глътка-две за всички.

Пепис върза въжето и тихо го спусна по високата двадесет стъпки стена. Марк се увери, че мечът му е здраво запасан, и разроши косата му.

— До скоро — прошепна той, стъпи на парапета и изчезна в мрака долу.

Вече беше станало толкова тъмно, че Пепис едва го различаваше.

Марк запълзя с изваден меч към неподвижната фигура. Усети познатия гъдел и стисна зъби. Нещо не беше наред, но беше твърде късно да избегне клопката. Побутна с крак пияния и не се учуди, когато той изведнъж скочи. Марк го прониза в гърлото още преди да успее да му се ухили триумфално. А после от праха се надигнаха още двама синьокожи. Тъкмо тяхното присъствие беше усетил — бяха се крили в плитки ями, бяха лежали съвсем неподвижни часове наред, с почти нечовешка дисциплина. Сигурно се бяха заровили тук, за да чакат, още преди идването на римския керван, разбра Марк, докато ги нападаше. Не бяха диваци, а бойци.

Като че ли наоколо нямаше други — само тримата млади мъже, тръгнали да си създадат име, може би да убият за първи път. Скочиха срещу Марк с мечове в ръце и първият му удар беше блокиран с високо издрънчаване на метал, което го накара да се намръщи. Скоро щяха да пристигнат още диваци. Трябваше да се махне, преди да е дошла цялата им армия.

Острието му се плъзна по покрития с прах меч на единия от бойците и се удари в дебелия бронзов предпазител. Мъжът се ухили, а Марк го удари с левия си юмрук в корема и прекара меча си през гърлото му. Дивакът се преви в болезнена изненада, омекна — гърлото му зейна — и тупна на земята.

Третият не беше толкова умел като другаря си, но Марк чу викове и разбра, че е време да се оттегли. Това го разсея: сниши се с миг закъснение при едно диво замахване и то засегна веждата му и сряза кожата.

Нанесе удар наляво и заби меча си в сърцето на мъжа през боядисаните в синьо ребра. Докато боецът се строполяваше с гъргорене, Марк чу шляпането на тичащи крака, което помнеше толкова ясно от следобедната схватка пред укреплението. Много късно беше да хукне към въжето, затова се наведе, взе меха с вино от първия труп, извади запушалката и докато нощта около него се изпълваше с мечове и сини сенки, отпи голяма глътка.

Заобиколиха го в кръг — с извадени мечове и очи, които блестяха дори в тъмнината. Марк пусна меха в краката си и вдигна високо меча си. Диваците не помръднаха и той видя как очите им бродят по труповете. Дълги секунди се проточиха в безмълвие. След това един от тях пристъпи напред: едър, плешив и син, с дълъг, леко извит меч.

Дивакът посочи някъде в далечината и махна на Марк. Марк поклати глава и посочи крепостта. Някой подвикна, но рязък сигнал с ръка, даден от мъжа, пресече шума. Боецът пристъпи безстрашно напред, насочил меча си към гърлото на Марк. С другата си ръка отново посочи лагерните огньове и после младия римлянин. Кръгът мълчаливо се свиваше и Марк усещаше близостта на диваците зад себе си.

— Значи ще ме мъчат до смърт на огъня — каза той и посочи огньовете.

Огромният син боец кимна, без да го изпуска от очи. Каза няколко заповедни думи и друг синьокож хвана меча на Марк и полека го измъкна от ръката му.

— А, невъоръжен ще ме измъчват до смърт, това не го разбрах — продължи Марк; насилваше се да говори весело, но знаеше, че диваците не го разбират.

Усмихна се и те също му се усмихнаха.

Оставиха укреплението зад себе си в тъмнината и Марк може би само си въобрази, че е зърнал лицето на Пепис на фона на небето — само за миг, когато погледна назад.

 

 

Синьокожите влязоха с небрежна увереност в лагера заедно с пленника си. Марк виждаше, че се подготвят за бой. Оръжията бяха струпани на купчини, а войниците танцуваха и виеха около огньовете — и плюеха в тях нещо, което припламваше в синьо, щом докоснеше пламъците. Кряскаха и се бореха, мнозина мажеха някаква светла кал по ръцете и лицето си — това, предположи Марк, сигурно беше източникът на синята боя.

Бутнаха го на колене до един огън и му натикаха в ръцете груба глинена купа с някакво питие. Очите му се насълзиха от изпаренията, но той я изгълта докрай, като едва не се задави. Питието беше силно и той отказа втора купа — искаше главата му да е ясна. Стражите насядаха около него и явно почнаха да обсъждат дрехите и поведението му. Това му докара още сочене с пръст и кикотене. Марк не им обръщаше внимание — питаше се дали ще има възможност да избяга. Огледа мечовете на най-близките бойци — бяха ги сложили на острата трева близо до себе си. Може би щеше да успее да грабне някой…

Изсвириха рогове и прекъснаха мислите му. Щом всички се обърнаха към източника на звука, Марк хвърли още един поглед към най-близкото оръжие — и видя ръката на боеца да почива върху него. Младежът вдигна глава, погледна мъжа в очите и се изсмя весело. Боецът навъсено поклати глава, но после се усмихна; видяха се кафяви, изгнили зъби.

Рогът беше в ръцете на първия стар синьокож, който Марк виждаше в лагера. Беше доста над петдесетте и за разлика от твърдите мускулести тела на младите бойци, имаше огромен корем, който издуваше дрехата му и се люлееше, докато той размахваше кльощавите си ръце. Сигурно беше вожд, тъй като диваците реагираха веднага на командите, които им извика. Трима бойци пъргаво грабнаха дългите си мечове и кимнаха. Отекна бърз ритъм на малки барабани. Тримата стояха спокойно, докато ритъмът изпълваше нощта, а после се задвижиха по-бързо, отколкото Марк би сметнал, че могат. Мечовете блестяха като утринна светлина, движенията бяха плавни, преливащи едно в друго, съвсем различни от римските ритми, които Марк познаваше.

Виждаше, че боят е неистински, по-скоро танц, отколкото състезание по сила. Мъжете се въртяха и подскачаха, мечовете им дрънчаха, когато се срещаха в горещия нощен въздух.

Марк ги гледаше омаян. Накрая барабаните рязко спряха и мъжете отпуснаха мечовете. Бойците завикаха възторжено и Марк се присъедини към тях без стеснение — и в следващия миг се напрегна, защото старецът тръгна към него.

— Хареса ли ти? Добри са, нали? — каза синьокожият.

Марк скри смущението си и се съгласи с безизразно лице.

— Тези мъже превзеха укреплението ви. Те са крайки, най-добрите от нас.

Марк кимна.

— Твоите хора се биха добре, но крайките непрекъснато се упражняват, още от малки. Ще превземем всичките ви грозни укрепления, ще ги сринем и ще ги изгорим. Ще го направим.

— Колко крайки… си довел? — попита Марк.

Старецът се усмихна и се видяха три зъба, кацнали върху почернелите му венци.

— Не са достатъчно. Но и другите се учат — като днес, с вашите войници.

Марк го изгледа невярващо. Мрачно бъдеще се очертаваше пред войниците, останали в укреплението. Бяха им позволили да се скрият зад стените, за да могат младите синьокожи да получат бойно кръщение. Тази мисъл го смрази. Легионът вярваше, че синьокожите не са много по-интелигентни от дивите зверове. Всички пленени диваци подлудяваха, прехапваха въжетата и се самоубиваха с нещо остро, ако не успееха да избягат. Това свидетелство за внимателно планиране — и този човек, който говореше на неговия език — ги правеше истинска заплаха: досега римляните не ги бяха възприемали сериозно.

— Защо хората ти не ме убиха? — запита Марк.

Насили се да остане спокоен, когато старецът се наведе към лицето му и киселият му дъх го лъхна.

— Ти им направи впечатление. Трима мъже уби с меча си. Уби ги като мъж, не с лък или копие. Доведоха те, за да те огледат отблизо.

Любопитно — римлянин, който умее да убива. Отгатна какво ще последва още преди старецът да продължи.

— Не е хубаво младите бойци да се дивят на римлянин. Ти ще се биеш с крайки. Ако спечелиш, пускаме те. Ако крайки те убие, всички ще видят и ще имат надежда за идващите дни, нали?

Марк се съгласи — нямаше какво друго да направи. Загледа се в пламъците и се запита дали ще му позволят да използва меча си.

 

 

Синьокожите се скупчиха край него, като оставиха лагера почти незащитен. Марк обаче беше наясно, че войниците в крепостта няма откъде да разберат това — те виждаха само светлините в планинския мрак и не знаеха, че хората, които трябваше да ги пазят, са се струпали да гледат борбата.

Въведоха го в кръг, очертан със забити в земята ками. Синьокожите се събраха зад тях, някои се покачиха на раменете на другарите си, за да виждат по-добре. Накъдето и да се обърнеше, Марк виждаше плътна стена от синя кожа и хилещи се жълти зъби. Забеляза, че много очи са обрамчени в розово, и реши, че боята дразни кожата. Старият шкембест синьокож пристъпи в кръга и предпазливо му подаде меча. Марк не му обърна внимание. Нямаше нужда да има око на разузнавач, за да долови враждебността. Ако изгубеше, щяха да го накълцат на парчета, за да докажат превъзходството си, а ако спечелеше, тълпата щеше да го разкъса. За един кратък момент се запита какво би направил Гай и тази мисъл го накара да се усмихне. Гай щеше да убие водача още в мига, щом докопаше меча си. В края на краищата нещата не биха могли да се развият по-зле.

Погледна вожда — шкембето му стърчеше от кръга, — но някак си не му изглеждаше уместно да се хвърли върху него и да го прониже. Може би все пак щяха да го пуснат. Огледа свирепите лица в кръга и сви рамене. Май нямаше да стане така.

Един крайка влезе в кръга и се надигна гърлен приветствен ропот. Марк го огледа. Беше много по-висок от средния ръст за синьокожите, по-висок и от него, макар че той доста беше пораснал, откакто напусна Рим. Гърдите му бяха голи, мускулите мърдаха под боядисаната кожа. Марк си помисли, че размахът на ръцете им май е еднакъв. Той се упражняваше още от дете и знаеше, че има шанс, независимо колко е добър противникът му. Рений бе работил и работеше с него всеки ден и за Марк вече нямаше достоен противник в легиона.

Гледаше внимателно как се движи високият мъж. Погледна и в очите му и не видя там никакъв страх. Мъжът не се усмихваше и не би разбрал нищо от словесни обиди. Започна да кръжи извън обхвата на Марк. Марк се извъртя, за да не го изпуска от поглед, докато той не зае позиция от другата страна на кръга, на около двадесет стъпки. Тактика. Рений му повтаряше никога да не спира да мисли. Трябваше да спечели, а не да играе честно. Премигна, когато дивакът изтегли дългия меч, който стигаше от хълбока му чак до земята — блестящо острие от полиран бронз. Досега Марк не беше обърнал внимание на това, но синьокожите използваха бронзови оръжия и здравият му железен меч скоро щеше да нащърби меча на противника — стига самият той да оцелееше след първите няколко удара. Мисълта му потече като бърза река. Бронзът беше по-мек от желязото…

Мъжът пристъпи по-близо и разтърси рамене. Беше бос, само по панталони, и извънредно атлетичен; движеше се като голяма котка.

Марк извика на вожда:

— Ако го убия, съм свободен, нали?

От тълпата се надигна приветствен ропот и това го накара да се запита колко от тези хора разбират езика му. Старият синьокож кимна усмихнато и даде знак с ръка да започват.

Барабаните отекнаха над глъчката на тълпата и Марк скочи. Противникът му приклекна, стиснал меча с нетрепваща ръка. Допълнителната дължина на острието щеше да му даде предимство. Марк вдигна ръка и отстъпи, за да свали туниката си. Почувства облекчение, щом се освободи от нея в задушаващата горещина, засилвана от близкия огън и потящата се тълпа. Барабанният ритъм стана по-настойчив и Марк съсредоточи погледа си върху гърлото на синьокожия — това обикновено нервираше противниците му. И застина неподвижно, докато той леко полюшваше меча си. Два различни стила.

Противникът му помръдна едва забележимо, но Марк усети атаката и се отмести, така че бронзовият меч профуча покрай него. Не замахна със своя меч — опитваше се да прецени скоростта му.

Вторият удар, плавно продължение на първия, изфуча към лицето му и Марк отчаяно вдигна меча си. Остриетата се плъзнаха едно по друго с оглушителен звън и той усети как по челото му изби пот. Дивакът беше бърз, с плавни движения, с убийствени удари — е, по-скоро само докосвания и финтирания. Марк блокира поредния нисък удар, насочен към корема му, пристъпи и нанесе пробождащ удар към синьото тяло. То обаче не се оказа там, където си мислеше, и той се просна на твърдата земя. Стана бързо — противникът му се бе отдръпнал, за да му позволи да се изправи. Значи нямаше да го убие бързо. Марк му кимна със стиснати зъби. „Не се ядосвай — каза си. — Не се пали. Спомни си думите на Рений. Няма значение какво се случва в боя, стига накрая неприятелят да легне в краката ти“.

Синьокожият пристъпи гъвкаво напред, бронзовото острие проблесна и Марк трябваше да приклекне. Този път не отговори със скок напред под удара и видя, че мъжът е готов да отбие меча му със сечащ удар надолу. „Значи се е бил с римляни!“ Да, синьокожият очевидно познаваше римския начин на бой, може би дори се беше обучавал върху неколцината легионери, които бяха изчезнали през предишните месеци, преди да ги убие.

Това го ядоса. Всичко, на което беше научен, идваше от Рений, войник и гладиатор — подготовка в римски стил. Нямаше друг стил, към който да мине. А този крайка явно беше майстор в изкуството на двубоя.

Бронзовият меч отново изсвистя към него и Марк блокира. Съсредоточи се върху пулсиращото синьо гърло, възприемаше движещите се ръце и жилестите очертания на тялото някак отстрани. Остави един удар да се плъзне покрай него, отстъпи, за да избегне друг, като съвършено прецени разстоянието. И междувременно нападна с мигновен удар, като клъвване на змия, и драсна тънка червена линия по хълбока на противника.

Тълпата смаяно утихна. Синьокожият малко озадачено се дръпна назад с две плъзгащи се стъпки. Намръщи се и Марк разбра, че не е усетил одраскването. Притисна ръка към червената браздулица и после погледна дланта си. Лицето му беше безизразно. Сви рамене и отново размаха бронзовия си меч във феерия от светлини и сенки.

Марк усети ритъма на движенията му и отново започна да разчупва плавността, гладкия ритъм. Принуди синьокожия да отскочи от меча, вдигнат високо и непоклатимо, и после още веднъж — защото подскочи напред и затисна пръстите на краката му с подкованите си сандали.

И пак скочи напред — знаеше, че увереността на противника му е разколебана. Всяка стъпка напред беше придружена от удар, който преминаваше в друг удар, без никакво спиране, точно подражание на стила на синьокожия му противник. Мечът стана продължение на ръката му, трън в ръката му, за който беше достатъчно само да докосне, за да убие. Синьокожият нанесе разсичащ удар, който мина на косъм от гърдите му, и Марк усети изгарящия му поглед. Мъжът беше ядосан, че не може да спечели лесно. Марк блокира следващия му удар и пак скочи върху босите му крака с твърдите си римски сандали.

Синьокожият изрева задавено от болка и се извъртя — и скочи във въздуха като дух, както Марк беше виждал да правят съплеменниците му. Беше като движение от танц и бронзовият меч се извъртя заедно с него, почти невидим, и сряза кожата на Марк през гърдите. Тълпата изрева… но когато мъжът стъпи на краката си, лявата ръка на Марк внезапно се стрелна напред и сграбчи бронзовото острие.

Синьокожият се взря изненадано в очите на противника си и може би чак сега разбра, че тези очи му отвръщат със студен черен поглед. Замръзна под този поглед — и това колебание го уби. Усети как железният меч пронизва гърлото му, усети и бликащата мокрота на кръвта и как силата му изтича. Искаше да дръпне меча си, да пререже тези пръсти, но вече нямаше сила и се строполи бездиханен в краката на Марк.

Марк бавно си пое дъх и вдигна бронзовия меч, все така стиснал нащърбеното му острие. Кръв се стичаше по пръстите и дланта му, но мечът не ги беше прерязал до кокал. Зачака тълпата да се втурне да го убие. Диваците обаче мълчаха — а после старият синьокож извика отсечени команди в тишината. Марк гледаше надолу — гледаше мечовете, които държеше. Чу стъпки и се обърна. Старият синьокож хвана ръката му. Очите му бяха тъмни от учудване — и от нещо друго.

— Ела. Държа на думата си. Връщаш се при хората си. Ще ви нападнем сутринта.

Марк кимна. Почти не смееше да повярва. После каза:

— Този крайка беше добър боец. Никога не съм се бил срещу по-добър.

— Разбира се. Беше мой син.

Мъжът изглеждаше остарял, сякаш годините внезапно се бяха стоварили на раменете му и го натискаха надолу. Изведе Марк от кръга и посочи в нощта.

— Върви си.

Не каза нищо, когато Марк му подаде бронзовия меч.

 

 

Стената на крепостта се извисяваше в тъмнината абсолютно черна. Още отдалече Марк си заподсвирква, за да го чуят и да не го прострелят, щом се приближи.

— Сам съм! Пепис, хвърли ми въжето — извика той в тишината.

Легионерите се показаха над ръба на стената.

След миг се появи още някой и Марк позна киселата физиономия на Перитас.

— Марк? Пепис каза, че синьокожите са те пленили.

— Така е, но ме пуснаха. Ще хвърлиш ли това въже, или няма?

Беше му студено и държеше ранената си ръка пъхната под мишницата, за да стопли вцепенените си пръсти. Чу как си шепнат горе на стената и прокле Перитас за препалената му предпазливост. Защо диваците ще устройват клопка, когато просто можеха да ги изчакат да умрат от жажда?

Накрая въжето се спусна от стената и той се закатери. Ръцете му пареха от умора. Други ръце се протегнаха, за да го издърпат през ръба, и той едва не падна под устрема на Пепис, който се хвърли да го прегърне.

— Мислех, че ще те изядат — каза момчето.

Мръсното му лице беше набраздено от сълзи и сърцето на Марк се сви — защо беше довел момчето на това страшно място, където щеше да посрещне последната си нощ?

Посегна и разроши косата му.

— Не, момче. Казаха, че съм бил жилав. А те обичали млади и крехки.

Пепис ахна ужасен и Перитас се засмя.

— Имаш цяла нощ да ни разказваш какво е станало. Не мисля, че някой ще заспи. Много ли са?

Марк го погледна, разбра онова, което не биваше да се казва пред момчето, и отвърна с нисък глас:

— Достатъчно.

Перитас кимна сякаш на себе си.

 

 

Зазоряваше се. Всички бяха навъсени и чакаха нападението. Очите им бяха подпухнали от безсъние. Всички бяха застанали на стените и нервно извръщаха глави и при най-слабото пърхане на някоя птица или шумолене на заек в храсталаците. Тишината беше зловеща, но когато някой меч случайно издрънчеше, веднага се чуваха обидни ругатни.

А после в далечината чуха тръби — ехтяха над хълмовете. Перитас хукна по стената и завика радостно, когато видя три центурии да идват в ускорен марш по планинския път. Скоро спряха пред вратата и отекна глас:

— Отворете.

След като керванът не се беше върнал навреме, от легиона веднага бяха изпратили подкрепления. Войниците бяха марширували в мрака по насечения терен — двадесет мили за една нощ.

— Видяхте ли синьокожи? — попита навъсено Перитас. — Когато дойдохме, около крепостта имаше стотици. Очаквахме атака.

Центурионът поклати глава и сви устни.

— Видяхме следи от тях — димящи огньове и боклуци. Изглежда, всички са се махнали през нощта. Нали разбираш, няма как да разберем по какъв начин мислят диваците. Някой от техните магьосници сигурно е видял злокобна птица или някакво лошо предзнаменование.

Огледа се и сбърчи нос — явно долови вонята на трупове.

— Май ни се отваря работа. Имаме заповед да останем в укреплението. Ще изпратя половин центурия до постоянния лагер. Отсега нататък никой няма да се движи без тежковъоръжена охрана. Все пак това е вражеска територия, нали.

Марк отвори уста да отговори, но Перитас сложи ръка на рамото му и леко го натисна. После каза само:

— Зная.

И тръгна да подготви хората си за пътя към основния лагер.