Кон Игълдън
Вратите на Рим (2)

Глава 1

Двете момчета се промъкваха през гората по една едва забележима пътека. Бяха толкова изцапани с гъста черна кал, че някой спокойно би ги взел за горски духове. По-високото беше със сини очи, неестествено бляскави сред маската от напукана кал, напластена по лицето му, от която изпитваше непреодолим сърбеж. Ухили се и каза:

— Само като ни видят, ще ни убият, Марк.

Прашката в ръката му се мяткаше покрай крака му, изпъната от тежестта на гладък речен камък.

— Ти си виновен, Гай, ти ме бутна. Казах ти, че покрай реката още е мокро.

По-ниското момче се засмя и блъсна приятеля си в храстите. Нададе триумфален вик и побягна, когато Гай се измъкна от храсталака и хукна след него, размахал прашката.

— На бой! — извика той с тънкия си, все още детски глас.

Боят, който щяха да изядат у дома заради съсипаните туники, засега беше далечно видение, пък и двете момчета знаеха как да се измъкват от неприятни ситуации. В момента ги вълнуваше само едно — да търчат с всичка сила по горските пътеки. Бяха боси и по ходилата им вече имаше мазоли, въпреки че и двамата още не бяха навършили осем години.

— Този път ще те хвана — изпъхтя Гай, без да забавя ход.

Не можеше да се начуди на това, че Марк, който също като него имаше две ръце и два крака, може да ги движи по-бързо от него. Всъщност, понеже беше по-нисък, би трябвало и крачката му да е по-къса.

Клонките, които закачаше по пътя си, го шибаха по голите ръце. Чуваше как Марк тича далеч пред него и му се подиграва. Гай вече дишаше тежко, гърдите го боляха.

Внезапно изскочи на една полянка и спря поразен. Марк лежеше на земята, мъчеше се да се изправи и се държеше за главата с дясната си ръка. Трима мъже — не, по-скоро големи момчета — стояха около него, стиснали дебели тояги.

Гай изстена. Гонитбата ги беше отвела далеч от малкото имение на баща му и бяха навлезли в онази част от гората, която беше собственост на съседите. Би трябвало да забележи пътеката, очертаваща границата, но беше твърде зает да преследва Марк.

— Я виж кой дошъл! Два плужека, търкаляли се в калта!

Каза го Светоний — първородният от съседното имение. Беше на четиринадесет години и се чудеше какво да прави, преди да го вземат в армията. Гордееше се с яките си мускули, каквито двете по-малки момчета все още нямаха. Русата му коса висеше сплъстена над лице, изпъстрено с бели гнойни пъпки, плъзнали по челото и бузите му, червени обриви се криеха под туниката му. Държеше дебела тояга и водеше и двама приятели, пред които да се перчи.

Гай разбра, че е на чужда територия, и се изплаши. С Марк бяха нарушили границата — щяха да отнесат най-малко по няколко тояги, а можеше и да им потрошат костите. Марк се мъчеше да се изправи — явно някое от по-големите момчета го беше ударило лошо.

— Пусни ни да си вървим, Тоний, чакат ни.

— Говорещ плужек! Извадихме късмет, момчета! Хващайте ги! Имам връв за връзване на свине, обаче става и за плужеци.

Гай изобщо не помисли да бяга — нали Марк не можеше да върви. Това не беше игра — но вероятно щяха да се измъкнат, ако се примолеше на големите момчета, ако им заговореше като на скорпиони, готови да жилят без предупреждение.

Другите две момчета се доближиха с готови за бой тояги. Гай не ги познаваше. Единият дръпна Марк да стане, а другият — здравеняк с тъпашко лице — мушна Гай в корема с върха на тоягата си. Гай се преви от болка. Чу как момчето се изсмя, докато той стенеше.

— Я, виждам един клон, много подходящ. Вържете им краката и ги окачете на него. После ще видим кой се цели най-добре с копие и камък.

— Баща ти се познава с баща ми — изсъска Гай, когато болката понамаля.

— Вярно. Обаче не го харесва. Баща ми е истински патриций, а не като твоя. Ако поиска, може да накара цялото ти семейство да му прислужва. И аз мога да накарам лудата ти майка да търка тухления под в кухнята ни.

Добре поне, че можеше да говори. Единият от приятелите на Светоний усилено овързваше краката на Гай с дебелата връв от конски косъм и тъкмо се канеше да го залюлее във въздуха. Какво трябваше да каже, за да ги спре? Баща му на практика нямаше особена власт в града. Семейството на майка му беше дало един-двама консули, и толкоз. Вуйчо му Марий беше влиятелен човек — поне така казваше майка му.

— Ние сме благородници — вуйчо ми Марий не е човек, на който…

Във въздуха отекна висок крясък — връвта, метната над клона, се опъна и Марк увисна във въздуха надолу с главата.

— Вържи края за ето онзи пън. Хайде сега, давай другия плужек — изкомандва Светоний с противен кикот.

Другите двама изпълняваха безпрекословно заповедите му. Нямаше смисъл да ги моли за помощ.

— Пусни ни, пъпчива жаба такава! — изкрещя Марк. Лицето му беше потъмняло от нахлулата кръв.

Гай изстена. Сега вече щяха да ги убият — беше сигурен.

— Ама че си глупак, Марк! Не биваше да споменаваш пъпките!

Светоний вдигна вежди и отвори учудено уста. Набитото момче с тъпашкото лице застина, стиснало въжето, на което висеше Марк.

— Направи грешка, плужеко. Деций, вържи и тоя и го увиси. Сега ще му пусна малко кръв.

Изведнъж светът се завъртя пред очите на Гай, той усети как въжето се опъва и ушите му зашумяха от внезапно придошлата кръв. Бавно се извъртя и видя Марк да виси точно като него — с нос, разкървавен от първия удар, който го беше проснал на земята.

— Поне ми спря кръвта от носа, Светоний. Благодаря.

Гласът на Марк леко трепереше и Гай се усмихна на храбростта му.

Когато беше дошъл да живее при тях, още много малък, Марк, разбира се, беше плах, а и беше дребен за възрастта си. Тогава Гай го разведе из имението и накрая се качиха на сеновала. Гай предложи да скочат, но видя, че ръцете на Марк треперят, и каза весело:

— Аз съм пръв, ще ти покажа как се прави. — И се спусна от върха на купата с краката напред.

Тупна долу и зачака Марк. И точно когато мислеше, че няма да го дочака, една малка фигурка се стрелна покрай него. Гай се дръпна и в същия миг Марк се сгромоляса задъхан в купчината сено.

— Мислех, че ще те е страх — каза Гай.

— Страх ме беше — призна тихо Марк, — но вече няма. Кълна се. — Мигаше учудено.

Грубият глас на Светоний нахлу в обърканите мисли на Гай:

— Приятели, за да омекне месото, трябва да го поочукаме. Започвайте. Ето така.

Замахна с тоягата към главата на Гай и го улучи в ухото. Светът стана бял, след това черен и когато Гай отвори очи, всичко се въртеше заедно с въжето, на което беше увиснал. Светоний продължаваше да брои:

— Едно, две, три… едно, две, три…

Стори му се, че чува вика на Марк. След това изгуби съзнание сред смехове и възторжени възклицания.

 

 

На няколко пъти се свестява и отново припада. Дойде в съзнание чак привечер. Дясното му око беше подуто, лицето му лепнеше от засъхнала кръв. Двамата с Марк още висяха с главата надолу и леко се полюляваха под поривите на вечерния ветрец.

— Събуди се, Марк! Марк!

Приятелят му не помръдваше. Изглеждаше ужасно. Кората от засъхнала речна кал се беше напукала и цялото му тяло беше покрито със сипкава прах, прошарена в червено. Челюстта му беше подута, над слепоочието имаше цицина. Подпухналата му лява ръка изглеждаше синьо-лилава в намаляващата светлина на деня. Гай се опита да раздвижи ръцете си, стегнати от връвта. Макар че бяха болезнено схванати, можеше да ги мърда и той започна да ги измъква от примката. Пренебрегна острата болка — трябваше да помогне на приятеля си. Трябваше да се оправят. На всяка цена. Но най-напред трябваше да се освободи.

Измъкна едната си ръка и посегна надолу към земята, но пръстите му сграбчиха само прах и мъртви листа. Нищо. Освободи и другата и започна да търси наоколо, като се залюля бавно в кръг. Да, ето един малък камък с остър връх. Сега настъпваше трудната част.

— Марк! Чуваш ли ме? Ще те освободя, не се тревожи. А след това ще убия Светоний и тлъстите му приятели.

Марк висеше мълчаливо, отворил безжизнено уста. Гай си пое дълбоко и дъх и се подготви за болката. Да се надигне, за да пререже дебелото въже само с един остър камък — това и в нормални обстоятелства щеше да е трудно, но сега, когато коремът му беше смазан от побоя, му се струваше невъзможно.

Хайде!

Надигна се и изкрещя от болка. Успя да стигне до клона и го хвана с две ръце, задъхан от усилието. Причерня му. Помисли, че сигурно ще повърне, че няма да издържи така повече от няколко мига. После полека посегна и започна да претърква въжето с камъка, като се мъчеше да не докосва мястото, където то се врязваше в месото.

Камъкът не беше достатъчно остър, а и той не можеше да издържи дълго в това положение, така че се отпусна.

— Камъкът е у мене — измърмори на себе си. — Ще успея, преди Светоний да се върне.

Хрумна му друга мисъл. Баща му сигурно се беше върнал от Рим. Чакаха го всеки момент. Стъмваше се и той щеше да се безпокои. Вероятно вече ги търсеше и се приближаваше насам, сигурно ги викаше. Не трябваше да ги намери в такова положение. Щеше да е твърде унизително.

— Марк? Като ни питат, ще казваме, че сме паднали. Не искам баща ми да разбере какво е станало.

Марк се полюляваше полека, все още в безсъзнание.

Още пет пъти Гай се надигна и претърква въжето, преди то да се скъса. Той тупна на земята и изстена, измъчените му мускули започнаха да трепкат в нервни спазми.

Опита се да свали Марк полека, но приятелят му беше твърде тежък за отпадналите му сили и той премига болезнено, когато тялото му тупна на земята.

Болката от падането накара Марк да отвори очи.

— Ръката ми — прошепна пресекнато.

— Мисля, че е счупена. Не я мърдай. Трябва да се измъкнем оттук, защото Светоний може да дойде да ни търси. Или пък баща ми. Стъмва се. Можеш ли да се изправиш?

— Мисля, че мога, но почти не си усещам краката. Голям мръсник е тоя Тоний — измърмори Марк.

Мъчеше се да не мърда подутата си челюст, говореше с мъка през подпухналите си устни.

Гай кимна и се навъси.

— Така си е. Ще си имаме сметки за уреждане.

Марк се усмихна и сви вежди от жилещата болка в разцепените устни.

— Но първо трябва да пооздравеем. Точно сега не бих се изправил срещу него.

Като се опираха един на друг, двамата се запътиха към къщи в тъмното. Вървяха известно време през нивите, подминаха бараките, където живееха робите, работещи на полето, и стигнаха до господарската къща. По стените светеха редици лампи.

— Тубрук ще ни чака. Той никога не спи — каза едва чуто Гай, когато стигнаха колоните на външната порта.

От сенките се разнесе глас, който ги накара да подскочат:

— Че как ще спя? За нищо на света не бих изпуснал такава гледка. Добре, че баща ти го няма, иначе щеше да ви одере кожите, че се връщате в такъв вид. Сега пък какво сте направили?

Тубрук пристъпи напред под жълтата светлина на лампите и се наведе към тях. Бивш гладиатор, той бе откупил длъжността надзирател в малкото имение извън Рим. Казваше, че не му трябва нищо повече. Бащата на Гай твърдеше, че имал невероятен организаторски талант. Робите работеха добре под негово ръководство — някои се бояха от него, други го харесваха. Той се наведе и подуши момчетата.

— В реката сме падали, така ли? На такова нещо ми мирише.

Те кимнаха, щастливи от това обяснение.

— Обаче тия синини от тояги не ми се вижда да са от водата. Светоний, нали? Още преди години трябваше да го сритам, докато беше достатъчно малък, за да му стане ясно. Е?

— Не, Тубрук. Скарахме се и се сбихме. Никой друг не е замесен, а и дори да е, искаме сами да се оправим с тая работа, нали?

Като чу момчетата да говорят така, Тубрук се усмихна широко. Беше на четиридесет и пет години, побелял още на тридесет. Беше служил като легионер в Африка, в Трети легион в Киренайка, и поне сто пъти беше излизал на арената като гладиатор — имаше безброй белези от рани. Протегна огромната си ръка и прокара дебелите си пръсти през косата на Гай.

— Виждам, вълче такова. Истински син на баща си. Но не можеш сам да се справиш с всичко, още си малък, а Светоний — или който и да е — скоро ще стане силен млад боец, поне така чувам. Внимавайте: баща му е твърде влиятелен, за да си позволи някой да враждува с него в сената.

Гай се помъчи да изправи рамене и заговори толкова официално, колкото умееше, за да направи впечатление на стария гладиатор.

— Значи е чист късмет, че този Светоний по никакъв начин не е свързан с нас.

Тубрук кимна, сякаш приемаше думите му на сериозно; мъчеше се да не се разсмее.

Гай продължи, вече по-уверено:

— Прати Луций да се погрижи за раните ни. Носът ми е счупен, а сигурно и ръката на Марк.

Тубрук ги изгледа, докато влизаха с куцукане в къщата, после отново се върна на поста си в тъмното. Беше застъпил първа смяна на портите, както всяка вечер. Идваше времето на лятното пълнолуние и дните щяха да стават все по-горещи. Добре беше човек да живее под такова чисто небе и да върши почтена работа.

 

 

На следващата сутрин и двамата не можеха да помръднат от непоносимата болка в мускулите, ставите и ударените места. След два дни положението стана още по-лошо. Марк имаше треска — лекарят твърдеше, че била влязла в главата му през счупената кост на ръката. Ръката изглеждаше невероятно огромна заради шината и превръзката. Дни наред температурата му не спадаше, налагаше се да лежи на тъмно, а през това време Гай седеше със свито сърце пред вратата на стаята му.

Една седмица след побоя в гората Марк все още беше на легло — много слаб, но силите му започваха да се възстановяват. Гай също още усещаше болки в цялото тяло. Лицето му представляваше невероятна смесица от жълти и пурпурни петна. Заздравяващата плът лъщеше, забележимо твърда на допир. Но вече беше време да намери Светоний.

Вървеше из гората, част от семейното имение, а умът му беше пълен със страх и болка. Ами ако не намереше Светоний? Нямаше причина да предполага, че врагът му редовно се разхожда из гората. Обаче ако пак бе излязъл заедно с приятелите си? В такъв случай щяха да го убият, без никакво съмнение. Но сега Гай беше взел един лък и се упражняваше да го опъва. Беше мъжки лък, твърде голям за него, но установи, че може да забие единия край в земята и да изстреля една стрела, колкото да уплаши Светоний, ако стане нужда.

— Светоний, ти си пъпчасала торба, пълна с фъшкии. Ако те хвана в земята на баща ми, ще ти пусна една стрела в главата.

Вървеше и говореше на висок глас. Беше прекрасен ден за разходка и сигурно щеше да се чувства много приятно, ако не беше сериозната причина да дойде тук. Беше намазал косата си с масло и я беше пригладил; беше с чисти, съвсем обикновени дрехи, които не пречеха на движенията му.

Още не беше пресякъл границата между именията, затова се изненада, когато чу стъпки и видя Светоний, който изскочи на широката пътека заедно с едно кикотещо се момиче. В първия момент по-голямото момче не го забеляза, защото беше заето с момичето.

— Влизаш в чужда собственост — изръмжа Гай, доволен да чуе как думите му излизат от гърлото с хладен, макар и все още тънък глас. — Ти си в земята на баща ми.

Светоний подскочи и изруга, но когато видя Гай да забива единия край на лъка в земята и разбра заплахата, избухна в смях.

— Ах, ти, малко вълче! Хиляда живота ли имаш? Не ти ли стигна боят последния път, а, вълче?

Според Гай момичето беше доста хубавичко, но му се искаше да не е тук. Не си беше представял, че някоя жена ще стане свидетел на тази среща, и усети нов вид опасност от страна на Светоний.

Светоний прегърна момичето през раменете и каза подигравателно:

— Внимавай, скъпа, той е опасен боец. Особено опасен е, когато виси с главата надолу, тогава направо е неотразим!

Двамата с момичето се засмяха.

— За този ли ми говореше, Тоний? Виж каква сърдита физиономия има!

— Ако те видя пак тук, ще те застрелям — каза толкова бързо Гай, че думите се застъпваха. — Изчезвай оттук.

Светоний вече не се усмихваше. Преценяваше шансовете си.

— Добре тогава, нахално вълче, ще ти дам това, което май ти се иска.

И без никакво предупреждение се втурна към него. Гай пусна стрелата, но избърза и тя прониза туниката на по-голямото момче, без да му нанесе някаква вреда. Светоний изкрещя триумфално и се хвърли да го сграбчи. Очите му хвърляха жестоки пламъци. Изпаднал в паника, Гай размаха лъка и го удари по носа. Потече кръв и Светоний изрева от гняв и болка. Гай вдигна отново лъка, но Светоний го хвана с едната си ръка, сграбчи го за гърлото с другата и понесен от инерцията, измина с него шест-седем крачки.

— Някакви други заплахи? — изръмжа той. Стискаше все по-силно.

Кръв шуртеше от носа му и цапаше туниката му. Той измъкна лъка от ръката на Гай и започна да го налага, без да пуска гърлото му. „Ще ме убие и ще каже, че е било нещастен случай — помисли отчаяно Гай. — Виждам го в очите му… не мога да дишам“.

Заудря по-голямото момче с юмруци, но ръцете му не бяха нито достатъчно здрави, нито достатъчно дълги, за да постигне някакъв успех. Светът пред очите му избледня, ушите му престанаха да чуват и той изгуби съзнание в мига, когато Светоний го тръшна върху влажните листа.

 

 

След около час Тубрук го намери на пътеката и го свести, като поля главата му с вода. Лицето на Гай пак не приличаше на нищо. Едното око, което едва можеше да се отвори, беше цялото кървясало и не виждаше почти нищо. Носът му пак беше счупен. Останалото представляваше еднообразна гледка — синина до синина.

— Тубрук — измърмори замаяно момчето. — Паднах от едно дърво.

Смехът на огромния мъж отекна в гъстата гора.

— Знаеш ли, момче, никой не се съмнява в смелостта ти. Но не съм сигурен, че можеш да се биеш. Време е да научиш и това, преди да вземат да те убият. Когато баща ти се върне от града, ще му поставя този въпрос.

— Нали няма да му кажеш, че… Ще му кажеш, че съм паднал от дърво. И че съм се ударил в много клони.

Усещаше в устата си вкуса на кръвта, която се стичаше от счупения му нос.

— Дървото заболя ли го изобщо? Поне малко? — попита Тубрук.

— И то има нос като мене… — Гай се опита да се усмихне, но вместо това повърна в храстите.

— Хм. Това краят ли беше? Не мога да те оставя да продължиш така и някой да те осакати или дори да те убие. Когато баща ти е в града, очаква да знаеш отговорността си като негов наследник и патриций, а не да се държиш като плебей, който не знае за какво се бие.

Тубрук спря и вдигна от земята счупения лък със скъсана тетива.

— Би трябвало да ти нашаря гърба, задето си го откраднал.

Гай кимна нещастно.

— Повече няма да се биеш, разбра ли?

Тубрук го изправи на крака и изтри лицето му.

— Няма. Благодаря ти, че ме намери — отвърна Гай.

Олюля се и едва не падна. Старият гладиатор въздъхна, метна го на раменете си и го понесе към къщата, като подвикваше: „Пази се!“, когато минаваше под ниските клони.

 

 

Марк вече се бе възстановил — с изключение на шинираната ръка. Беше пет пръста по-нисък от Гай, с кестенява коса и силни крайници. Ръцете му бяха въздълги, което според него щеше да му е много полезно при битките с меч, когато пораснеше, защото щеше да стига по-надалече. Можеше да жонглира с четири ябълки; имаше намерение да опита и с ножове, ако кухненските роби не бяха съобщили на Аврелия — майката на Гай. Тя му се беше скарала и той беше обещал: „Няма да правя така“. Всеки път, щом вземеше нож, за да разреже храната си, този спомен го караше да се усмихва.

Когато Тубрук донесе полуприпадналия Гай във вилата, Марк беше станал от леглото и беше в огромната кухня. Тъкмо облизваше пръсти от мазнината по тавите, когато чу тревожните гласове и изкуцука покрай огромните фурни към лечебницата на Луций.

Както винаги, щом някой получеше някаква рана, отиваше при Луций — лекаря роб. Той се грижеше за здравето на робите в имението, както и за господарите, превързваше, налагаше възпалените места с компреси, вадеше зъби с клещи и зашиваше порязани места. Беше тих, търпелив мъж, който се съсредоточаваше, като дишаше шумно през носа. Мекото свистене на въздуха от дробовете на възрастния лекар означаваше за момчетата спокойствие и сигурност. Гай знаеше, че Луций ще получи свободата си, когато баща му умре, като възнаграждение за преданите му грижи.

Докато Луций наместваше отново счупения нос на Гай, Марк седеше и дъвчеше хляб, намазан с мас.

— Значи Светоний пак те е пребил.

Гай само кимна. Нито можеше да говори, нито виждаше нещо със сълзящите си очи.

— Трябваше да ме изчакаш, можехме да го хванем двамата.

Сега Гай не можеше дори да кимне — Луций престана да опипва носния хрущял и дръпна рязко, за да го намести. Шурна кръв.

— Кълна се в кръвта на боговете, Луций, внимавай! Ще ми откъснеш носа!

Луций се усмихна и започна да дере ивици чисто платно, за да го превърже.

Гай се обърна ядосано към приятеля си.

— Ръката ти е счупена и шинирана, сигурно имаш и счупени ребра. Не можеш да се биеш.

Марк го погледна замислено.

— Възможно е. А ти? Ще те убие, ако пак му се изпречиш, нали си наясно?

Гай го изгледа спокойно над превързания си нос. Луций вече събираше принадлежностите си.

— Благодаря, Луций — каза Гай. После пак се обърна към Марк. — Няма да ме убие, защото аз ще го набия. Просто трябва да намеря нова стратегия.

— Ще те убие — повтори Марк и захапа сушената ябълка, която беше задигнал от зимнината.

 

 

След седмица Марк стана призори и започна да прави упражнения, които според него щяха да развият уменията, необходими за добрия бой с меч. Стаята му беше проста килийка от бял камък — освен леглото вътре имаше само един сандък с личните му вещи. Гай спеше в съседната стая и по пътя към тоалетната Марк ритна вратата, за да го събуди. Влезе в малката стаичка и отиде до една от четирите дупки, извеждащи към канал с постоянно течаща вода — инженерно чудо, благодарение на което миризмата беше сведена до минимум. Мръсната вода се изливаше в реката по закрития канал. Марк махна плочата, която затулваше дупката, и вдигна нощната си дреха.

Когато излезе, Гай още не се беше размърдал. Марк отвори вратата, готов да го укори за мързела му. Но стаята бе празна и той усети леко разочарование.

— Трябваше да ме вземеш със себе си, приятелю. Не бива така явно да показваш, че нямаш нужда от мене.

Бързо се облече и тръгна да намери Гай. Слънцето полека се издигаше над долината, разбуждайки именията. Робите вече бяха започнали работата си в полето.

Падналата през нощта мъгла се разнасяше бързо, дори и в по-усойните места на гората. Марк намери Гай на границата между двете имения. Не носеше оръжие.

Когато чу стъпки, Гай се обърна изплашено, но като видя, че е Марк, се отпусна и се усмихна.

— Радвам се, че дойде, Марк. Не знаех по кое време ще мине Светоний, затова се навъртам тук. Като те чух, помислих, че е той.

— И аз има защо да стоя тук с тебе. Нали сме приятели? Не го забравяй. И аз имам да му връщам един бой.

— Ръката ти е счупена, Марк. Пък и аз имам да му връщам два боя срещу единия твой.

— Вярно е, но аз мога да скоча върху него от някое дърво или да го спъна.

— Ще го бия със собствени сили.

Марк не каза нищо. В жизнерадостното момче, което стоеше насреща му, днес имаше нещо студено и непрощаващо.

Слънцето полека се издигаше. Сенките меняха местата си. Марк седна. Най-напред подви крака, но след малко ги простря пред себе си. Нямаше да заговори пръв. Гай го бе предизвикал на състезание. Но той можеше да издържи да мълчи с часове, както явно му се искаше на Гай. Сенките полека се изместваха. Марк бележеше напредването им с пръчки. Пресметна, че чакат вече цели три часа. Изведнъж Светоний се появи безшумно на пътеката. Видя ги, ухили се и спря.

— Започваш да ми харесваш, вълче. Мисля, че днес ще те убия или може би ще ти счупя крака. Кое според тебе ще е по-честно?

Гай се усмихна и се изправи.

— Ами опитай се да ме убиеш. Ако не, аз ще продължа да се бия с тебе, докато не порасна и не стана достатъчно силен, за да те убия. И ще легна с твоята жена, след като първо я дам на приятеля си.

Марк загледа с ужас Гай — как можеше да говори такива невъзможни неща? Може би трябваше просто да избягат. Светоний ги изгледа с присвити очи и измъкна от колана си нож.

— Ах, ти, вълче… плужек такъв… твърде си глупав, за да ме ядосаш, но ме дразниш с това джавкане на недорасло кутре. Ще ти затворя устата завинаги.

Хвърли се към тях — и земята под краката му се провали с трясък и той изчезна сред облак прах и листа.

— Улучи вълчия капан, Светоний! — извика триумфиращо Гай.

Голямото момче напразно се мъчеше да се измъкне от ямата — Гай и Марк подскачаха около нея и го тъпчеха по пръстите, когато се опитваше да се хване за сухата ронеща се пръст. Пленникът им ги ругаеше и ги проклинаше, но двамата продължаваха възторжено да се тупат по гърбовете и да му се хилят предизвикателно.

— Помислих дали да не ти пусна някой огромен камък, както правят с вълците на север — каза тихо Гай, когато Светоний притихна в гневно мълчание на дъното на ямата. — Но ти не ме уби, затова и аз няма да те убия. Може дори да не кажа на никого как сме подмамили Светоний във вълчи капан. Дано имаш късмет някой да те измъкне оттук.

Гай нададе боен вик и хукна в гората. Марк го последва. Възторжените им крясъци бързо заглъхнаха.

Докато тичаше — пръв както винаги — по тясната пътека, Марк извика през рамо:

— Ти не каза ли, че ще го биеш със собствени сили?

— Казах. Цяла нощ копах дупката.

Слънцето грееше през клоните. На двете момчета им се струваше, че могат да тичат цял ден, без да спират.

Останал сам, Светоний успя да се измъкне от ямата. Огледа критично омазаната си с кал туника и тръгна към къщи. Отначало се мусеше, но щом излезе изпод дърветата под слънчевата светлина, се разсмя.