Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (6)

4.
Предателят

Бертрам и Гиймо се озоваха насред Подвижните хълмове в Несигурния свят. Чиракът магьосник бе избрал това място, защото бе закътано, ала най-вече защото внимателно бе издирил на картата координатите на телуричните течения, към които бе насочил своята галдра на пътуването.

Пристъпи по кафеникавата трева, полегнала под пристъпите на вятъра така, както се сляга морската пяна. Стори му се, че се е озовал тук малко по-късно, отколкото миналия път, когато бе съвсем сам, а приятелите му се бяха разпръснали по време на преминаването през Вратата за Несигурния свят!

— Намираме се някъде между търговския град Фергана на запад, града на ужасните жреци от Йенибохор на изток, Изгарящото море на север и Хищната пустиня на юг — обясни той на спътника си, който нямаше и представа от този странен и жесток свят.

Не чу никакъв отговор. Зад него Бертрам се олюляваше като пиян. Гиймо се извърна.

— Бертрам, добре ли си? Мътните го взели, това трябва да е страничен ефект от преминаването между световете, както беше при Амбър! Трябва да легнеш и да чакаш да ти мине!

Той се втурна, за да подхване приятеля си.

Но щом го докосна, Бертрам възвърна цялата си сила и го сграбчи. С умело движение му направи хватка около врата и го стисна до задушаване.

— Бертрам, какво… Ти си луд… Спри…

Бертрам само се изсмя и затегна хватката. Когато усети, че жертвата му е на път да изгуби съзнание, той поразхлаби ръце, колкото да го запази жив. В този миг Гиймо с изумление видя как чертите на Бертрам се размиваха и на тяхно място се появи старческо лице. Той се строполи на земята. Главата му забуча. Това не може да бъде! Беше твърде глупаво! Опита се да надвие неприятното усещане, което все повече го обхващаше, ала напразно. Като последен рефлекс обаче успя да призове графемите в замъгления си мозък. В мига, когато загуби съзнание, Гебу и Вунджо започнаха да проблясват в „несигурната“ си разновидност.

* * *

— Кадехар… всичко наред ли е? — обезпокои се Уриен Трой, когато магьосникът изведнъж спря да върви.

Уриен Трой се падаше вуйчо на Гиймо и чичо на Ромарик. Беше мрачен гигант с прошарена брада, небрежно метнал на рамо впечатляваща бойна секира и огромна торба.

— Да, да. Само за миг ми се стори, че… Не, това е пълна глупост — добави Кадехар и тръсна глава, като да прогони някакво лошо предчувствие.

Кадехар беше учителят по магически науки на Гиймо. Ходеше пъргаво като атлет, а сините му очи имаха стоманен блясък, който омекваше, когато се усмихнеше. Изглеждаше тридесет и пет — четиридесетгодишен. На кръста му висеше торба с книги и различни магически принадлежности, а на гърба си носеше платнена раница с вещи за из път.

— Какво има? — попита Валантен — иконом и приятел на Уриен, сух и мускулест белокос мъж, който, както и господарят му, бе облечен в тюркоазената броня на Рицарите на вятъра.

— За секунда ми се стори, че долавям отчаян вик за помощ. Някакво произволно заклинание — от онези, които се пускат както бутилка в морето при корабокрушение.

— Можа ли да разбереш кой го изпраща?

— Не, Валантен, нямах време. Беше мигновено.

— Дали не би могло да бъде… вик за помощ от Гиймо?

— Не мисля, идваше от Несигурния свят… Да оставим това и да продължим нататък!

Тримата мъже отново потеглиха по пътя към града на Дребните хора от Вирду, където се надяваха да се доберат до ценни сведения за драматичното събитие в Джагател, защото тъкмо това бе причината за пътешествието им из тези негостоприемни земи.

* * *

Старецът, който бе измамил Алисия и Гиймо, като бе приел образа на Бертрам, запуши устата и здраво овърза краката на своя пленник, който лежеше в безсъзнание върху тревата сред Подвижните хълмове. Той добре знаеше на какво е способно това момче! Затвори очи и се концентрира.

„Господарю! Това съм аз, най-усърдният ви слуга! Хванах Гиймо — детето, което искахте…“

„Детето е при теб… Йозеб Гри… Браво на теб… да, чудесна работа… Няма да бъдеш забравен… в часа на моя триумф… Къде е? Къде е детето?…“

„Тук, с мен, господарю. Някъде сред Подвижните хълмове“.

„Не казвай нито дума повече… локализирах те… Ще изпратя хора… които да те съпроводят до мен… Ще изпием по една корма^[1]… за твоя успех…“

„Благодаря, господарю, благодаря.“

Йозеб Гри, маг в един манастир на Гилдията от Горчивите ланди и отявлен враг на Кадехар в Ордена на магьосниците, изчака мисловната връзка да приключи и едва тогава си позволи да се разтрепери. Макар и отдалече, гласът на демона, обвит в мрак, смразяваше кръвта му! Той провери за сетен път връзките, с които бе пристегнал Гиймо, и с нетърпение зачака хората на господаря, като се оглеждаше на всички страни.