Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (26)

24.
Сивите хълмове

Кадуан продължаваше да будува край тлеещата жарава на полянката в Гората на обесените. Слънцето плахо се надигаше и с мъка разкъсваше разрошените пелени на мъглата, провиснали по дърветата.

Най-сетне се появиха Йорван и Жералд, придружени от тайнствена фигура, плътно загърната в меча кожа.

Старият магьосник, зарадван, че най-после може да размърда схванатите си крака, тупна приятелски Жералд, стисна здраво ръката на Йорван и кимна за поздрав на непознатия, който се бе дръпнал настрани.

— Свършихме добра работа! — доволно обяви Жералд. — Водачът на Братството на мечката се съгласи да ни помогне!

Кадуан погледна с интерес човека, който стоеше по-нататък.

— Приближете се към огъня — предложи старият магьосник, като явно имаше предвид него. — Призори все още е студено! Пък и там ще ни е по-удобно да си поговорим и да се опознаем!

— Да, това е добра идея — призна тайнственият гост с глас, който беше едновременно мек и непреклонен.

Той се приближи и смъкна от главата си мечия череп. Това освободи истински водопад от коса и разкри красиво женско лице, озарено от огромни зелени очи.

— Кадуан — обърна се Жералд към втрещения си приятел, — представям ти Кушумай Ловджийката, водач на Братството на мечката и на съпротивата срещу Йенибохор.

* * *

Вече напълно се бе развиделило, но студът все още беше остър. Увит в широкия си червен плащ, Йорван мълчеше угрижено.

— Нещо не е наред ли?

— Усещам нечие присъствие.

— Присъствие… от какъв характер? — обезпокои се Жералд. — Жреци, орки? Сянката?

— Не, не, нищо такова — успокои го Йорван.

— Да не би да е подкреплението, което очакваме? — приближи се Кушумай.

— Не. Тъкмо затова се чудя! Пуснах една магия за издирване, за да локализирам хората от Братството на мечката, които се бавят. Магията ми върна информация за подкрепление, но от малка група хора, странна и разнородна, съвсем наблизо.

— Можеш ли да определиш къде се намира?

— Да. Намира се… на хълмовете, които са на изток от Гората на обесените.

— Тогава да тръгваме — простичко каза Ловджийката и намести меча на кръста си. — Ако има някаква заплаха, трябва да се подсигурим. Пък и ако се поразмърдаме, ще се стоплим, докато чакаме нашите хора!

* * *

— Е, Ромарик? Виждаш ли нещо?

— Абсолютно нищо! А уж оттук се вижда надалече! Ако Бертрам и Амбър се бяха показали, щях да ги съзра веднага!

— Дано не им се е случило нещо! — прошепна Корали с болка.

— Хайде сега — нежно каза Ромарик и я прегърна. — Измъквали сме се от какви ли не ситуации! Няма причина и този път да не е така. Ще видиш, сестра ти скоро ще бъде тук, а също и оня кръгъл идиот Бертрам!

Корали се усмихна насила и отпусна глава на гърдите на приятеля си. Гонтран се приближи.

— Много съжалявам, че се налага да прекъсна този романтичен миг, но Тофан ни дава знак, че към нас приближават някакви хора.

Той ги подкани да го последват, като им махна да побързат. Присъединиха се към Агата, която лежеше на земята при степните воини и следеше с поглед придвижването на четирима непознати по хълма. Единият от тях беше жена, навлечена с меча кожа, вторият имаше странен червен плащ, а другите двама бяха облечени… като магьосници от страната Ис!

— Жералд! Това е Жералд! — радостно се провикна Корали.

— Всичко е наред, Тофан — обърна се Гонтран към исполина, който го гледаше въпросително. — Те са с нас!

После се изправи, а след него и приятелите му, и всички замахаха с ръце към групичката, която се катереше по склона.

Жералд помисли, че е жертва на мираж. Само че това не беше пустиня и дори съвсем не беше топло! Но как другояче да си обясни, че му се привиждаха Гонтран, Ромарик и Корали, които размахваха ръце там горе пред очите му, докато той ги бе оставил в страната Ис под надзора на Бертрам? И освен това, ако наистина бяха те, кои бяха онези мъже със свиреп вид до тях?

— Ехо! Жералд! Ние сме! Ето ни тук!

Не, не беше мираж. Магьосникът зяпна от изумление.

Точно обратното на Кушумай, която горещо приветства неочакваното подкрепление в лицето на Тофан и хората му, Жералд никак не се показа зарадван от присъствието на Гонтран, Ромарик, Корали и приятелката им Агата! Особено когато научи, че Бертрам, Амбър и другото момче, Тома, също са се впуснали да търсят приятели в Несигурния свят и от тях все още няма ни вест, ни кост.

Почервенял от гняв, Жералд им даде да разберат, че отсега нататък ще им се наложи да се подчиняват безпрекословно на всички заповеди, които ще им бъдат давани.

— Пак, добре че не реши да ни върне в Ис — измърмори Агата.

— Може би това щеше да е за предпочитане — процеди Ромарик. — Сега пак сме едни послушни дечица, на които им издърпаха ушите за назидание и ги поставиха на място!

— Направи ли ви впечатление? — продължи Корали. — Никаква благодарност, нито една дума за всичко, което направихме! Все пак доведохме на Жералд степните воини! А освен тях ще дойдат и Морският народ, и Пясъчните хора, и…

— Търпение! — прекъсна я Ромарик. — При първия удобен случай отново ще поемем инициативата!

— Напълно съм съгласен — кимна Гонтран, не по-малко обиден от останалите. — Но кога ще се появи този случай?

— Ако не се появи сам, ще го извикаме ние!

Докато на Сивите хълмове Жералд четеше конско на младежите от Ис, в Йенибохор Уриен Трой проливаше горещи сълзи.

— Какво става? — тревожно попита командорът.

— Валантен — с угаснал глас продума Кадехар. — Мъртъв е… Ужасно съжалявам, не можах да сторя нищо. Магията ми продължава да е блокирана.

Тягостна тишина, прекъсвана от хлиповете на Уриен, посрещна вестта. От единия до другия край на затвора, където бяха хвърлени рицарите, сто и двайсет гърла запяха песен. Тежка и бавна песен, отдаваща последна почит на падналия в битка приятел, чиито бойни другари никога нямаше да го забравят.

Уриен се бе строполил върху тялото на човека, който беше негов брат по оръжие. Като знак на уважение към скръбта му, другите рицари от килията се отдръпнаха настрана. Кадехар отпусна главата си назад към влажната каменна стена и въздъхна. Каква лудост! Какъв хаос!… Сърцето на магьосника се изпълваше с гняв не толкова заради поражението, колкото заради безкрайно унизителното чувство, че е принуден да понесе всички тези събития. От колко време вече ситуацията беше извън контрола му? От атаката на Джагател, където един след друг пред очите му загинаха приятелите му магьосници? Може би от по-рано. Всъщност откакто Гиймо разкри магьосническата си дарба… Много неща, които по онова време смяташе за непоклатими, се бяха срутили, все едно че нещо, което държиш здраво в ръката си, изведнъж се превръща в дим. Непобедимото Братство бе застигнато от злощастие, Гилдията бе превзета отвътре от Сянката, Валантен беше мъртъв, без да може да му помогне. Ами Гиймо? При мисълта, че в този момент някой може да му причинява болка, Кадехар за първи път от много време насам усети как гневът нахлува в него. При всичката несигурност и колебания, които терзаеха магьосника, привързаността му към момчето беше неизменна. Той щеше да го спаси. Ако ще за това да се наложеше да слезе в ада и да предизвика самия Бохор! Кадехар твърдо се зарече да го стори и малко повъзвърна спокойствието си.