Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (28)

26.
Военен съвет

— Корали, хей, Корали!

Кадуан леко разтърси рамото на заспалото момиче, свито на топка в спалния чувал до приятелите си. Групичката благоразумно се бе оттеглила в едно ъгълче на котловинката, когато лагерните огньове бяха запалени и мъжете започнаха да се смеят, да пеят и разговарят на висок глас.

— Какво става? — измърмори тя, като с мъка отвори клепачи.

— Един човек те търси, иска непременно да говори с теб.

Разчорлена и примигваща с очи, Корали се размърда, за да се разсъни напълно. Зората едва настъпваше по захлупеното от облаци небе. Тя се облече набързо, изправи се и като хвърли един завистлив поглед към спящите си приятели, последва стария магьосник.

Кадуан я заведе до върха на хълма, където Кушумай бе установила щаба си. До младата жена стояха Жералд в сивото си наметало на магьосник от Гилдията, Йорван, увит в плаща на повелителя Ша, Тофан, целият в кожени и метални одежди, ловецът от Виолетовия Иртиш в леки бойни доспехи, лютиерът, облечен в дебели платнени дрехи, каквито носят селяните в западните земи, и стрелецът, нагизден с най-разнородни дрехи, задигнати от жертвите на засадите му. Седмината стояха срещу дребна фигурка, която ни най-малко не изглеждаше притеснена и която се хвърли в прегръдките на Корали веднага щом я видя.

— Корали! Корали!

— Матси? Ама… ама… — заекна тя и прегърна силно момиченцето с бели коси и очи.

— Хората от Четвъртото племе ни предадоха твоето послание — обясни Матси, като галеше с обожание лицето на единствената истинска приятелка, която бе имала.

— Искаш да кажеш, че твоето племе ни е дошло на помощ? Ама това е прекрасно!

— Не, не моето племе — поправи я момиченцето. — Баща ми успя да събере всичките трийсет племена на извънредно събрание. Нали знаеш, че никак не обичаме жреците от Йенибохор. Дълги години те са отвличали децата на Морския народ, когато сме се приближавали до бреговете на техните земи.

— Зная, баща ти ми разказа всичко. И после?

— После — спокойно обяви Матси — моят народ реши да изпрати стоте си най-храбри мъже, които да ви помогнат в битката срещу Йенибохор. Те са в саловете там долу, в заливчето, а с тях е и баща ми. Аз настоях да го придружа. Така ми се искаше да те видя!

— Помощта на твоя народ може да се окаже решаваща, момиченце — намеси се Кушумай и прокара пръсти в странните бели косички. — Ще отида лично да благодаря и да поговоря с Морските хора! Иди да им кажеш да почакат и най-вече да не мърдат оттам — все още не сме разработили плана за атаката.

Матси кимна. После махна с ръка и се обърна към Корали, като се поклащаше на босите си крака:

— Ще се видим след малко, Корали! До скоро!

— Чакай, Матси! — реши внезапно девойката. — Идвам с теб!

— Бъди внимателна! — не се сдържа Кадуан, когато тя хукна.

Кушумай се обърна към водачите на армията си:

— Не сме решили проблема с магьосническите умения на жреците. Но сега знам как ще влезем в града.

* * *

— Виждаш ли ги? — прошепна Гонтран на Ромарик, който бе изпълзял в тревата по-близо до мястото, където Кушумай излагаше пред щаба си своя план за атака.

— Не — със същия глас отвърна той. — Но ги чувам! Сега тихо, мълчете!

Още щом се събудиха, Агата, Гонтран, Ромарик и Тоти бяха разбрали за пристигането на Морските хора, при които Корали незабавно бе отишла. Бяха опитали възможно най-незабелязано да се промушат на съвещанието на хълма, но бяха отпратени най-строго. Докато Кушумай се бе отнесла мило с тях, като им бе благодарила за ентусиазма и доброто им желание, Йорван ги бе посъветвал „да вървят да си играят на друго място“.

Тъкмо тези думи бяха предизвикали гнева на групичката. Възрастните хора наистина бяха непоправими! Точно на тях, които познаваха от личен опит Несигурния свят, които се бяха измъквали от всякакви ситуации, които бяха в основата на обединението на дивите степни воини и всеотдайния Морски народ, тъкмо на тях учтиво им препоръчваха „да оставят сериозните дела на големите хора и да си играят по-нататък“. Каква несправедливост! Каква неблагодарност! Ще видят те…

Ето защо, легнал в тревата и стараейки се да остане незабелязан, Ромарик се ослушваше напрегнато, с надеждата да разбере какво точно се крои. Кушумай рисуваше с пръчица на земята някаква точка, която той, разбира се, не можеше да види.

— След като отворим вратите — казваше тя, — на всяка цена трябва да стигнем до тази кула. Там живее властелинът на Йенибохор и без съмнение тъкмо там е затворен Гиймо.

— А според вас къде са хвърлени рицарите, които оцеляха при първата атака? — с тревога се намеси Жералд.

— Вероятно тук — отвърна Кушумай и посочи друго място в плана, — в подземните тъмници на града. Непременно трябва да се възползваме от суматохата на общата битка и да ги освободим. Оцелелите рицари са допълнителна сила, която не е за пренебрегване.

— А жреците? — запита Йорван. — Какво ще правим с тях?

— Още не знам — призна Кушумай. — Моите информатори са изброили около осемстотин орки и сто и осемдесет жреци. Ние сме повече от хиляда, но знаем колко трудно ще бъде да издържим срещу онези чудовища! А боя се, че трима магьосници и една магьосница не са достатъчни, за да надвият злата магия на жреците.

Думите на главатарката на Мечките попариха присъстващите. Тофан се обади първи:

— Ще се бием храбро! Битката и саможертвата са нещо нормално в Несигурния свят!

— Споделям това виждане за нещата, приятелю от степите — кимна одобрително ловецът. — Смъртта е само един етап от вечния танц на природните елементи!

— О, всичко това звучи много красиво! — присмя се стрелецът, чието лице бе прорязано от дълбок белег от меч. — Аз съм съгласен да се бия, но нямам никакво намерение да се самоубивам! Затова е най-добре да намерим начин да премахнем жреците магьосници.

— Стрелецът има право — каза лютиерът. — Мъжете от западните земи са смели и за да живеят като свободни хора в собствените си земи, без да плащат смазващите данъци, които им вземат от Йенибохор, са готови да влязат в бой. Но би било несправедливо да искаме от тях ненужна саможертва.

— Проблемът е — намеси се Жералд, — че всъщност ние нямаме избор. Всеки от събраните тук има важна причина да се бие. Но тя си остава лична причина. А това, което в тези дни се случва при Йенибохор, надхвърля нашите лични интереси. Ако онзи, който се крие зад стените — Сянката, Великият жрец или който и да е друг — ако тази личност успее да обедини могъщата сила на Книгата, която е откраднала, и на момчето, което е отвлякла, последствията ще бъдат ужасяващи за всички!

Кушумай се опита да успокои разтревожените от думите на магьосника мъже.

— Имаме цял ден за намирането на решение — обяви тя. — При всички случаи, предвиждаме атаката за утре призори. Жералд има право: нямаме избор. И най-вече — време за губене.

* * *

Ромарик докладва на останалите на езика ска, за да може и Тоти да разбере, всичко, което бе успял да долови от разговора.

— Не знаех, че положението е толкова отчайващо! — изстена Агата. — Какво ще правим?

— Не можах да чуя всичко — отвърна той. — Но ето какво предлагам: утре ще се престорим, че сме се примирили да останем на безопасно място на Сивите хълмове, докато другите атакуват Йенибохор. После тайно ще се измъкнем и ще се опитаме да проникнем също така тайно в града. Там ще трябва да открием кулата, в която е затворен Гиймо, да се превърнем в колкото се може по-незабележими и да се промъкнем в нея. После не знам.

— И това не е малко — присмехулно се намеси Гонтран. — Винаги ще се намери време да променим плана на място, стига да пристигнем живи!

— Може да стане, но трябва да бъдем незабележими — обади се Тоти.

— Имате ли друго предложение? — раздразнено попита Ромарик. — Не? Ами тогава…

— А Корали? — попита Агата.

— Тя ще се върне всеки момент.

— А Тома и Амбър? — попита пак Гонтран.

— Сигурен съм, че Амбър ще дойде навреме — спокойно отговори Ромарик. — Тя никога няма да изостави Гиймо, знаете го не по-зле от мен.