Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (31)

29.
Огънят и земята

— Какво беше това? — запита Жералд, който нищо не разбра от сцената, на която бе свидетел.

Чу се втора детонация и още един жрец се прекатури през крепостната стена, като се държеше за корема.

— Вижте там! — възкликна Йорван и посочи с пръст скалния куп, откъдето няколко дни по-рано Уриен Трой бе вдъхновил и повел Братството на рицарите.

Опрели дулата на оръжията си върху камъка, Пясъчните хора невъзмутимо се прицелваха в своите мишени — жреците.

Тримата магьосници се втурнаха при тях. Никой в Несигурния свят досега не бе виждал огнестрелно оръжие и дългите пушки за единична стрелба на тези мъже, обвити в плътни тъкани в нощно синьо, сметаново бяло и кървавочервено, извикваха у разбойниците и селяните неописуема почуда.

— Жералд! — провикна се Амбър с широка усмивка и тръгна към него.

— Амбър? — възкликна Жералд. — Значи успя!

— Да! — сияеща потвърди девойката. — Когато стигнахме на границата на Хищната пустиня, с Тома запалихме голям огън, за да привлечем вниманието на Пясъчните хора. Те дойдоха, но трябваше доста да почакаме! После потърсихме Кайл, приятеля на Гиймо, и му разказахме цялата история. След това Кайл събра трите племена на своя народ и ги убеди да ни дойдат на помощ. После трябваше да потеглим по обратния път! Всичко това отне време! Твърде много време! Затова идваме чак сега. И после…

— Тома добре ли е? — изведнъж запита Кадуан. — Той с теб ли е?

— Да… хм… той… тук е! Добре е.

— Тома! — повика го Кадуан, който се обезпокои от колебливостта на Амбър. — Къде се криеш?

— Не се крия! — избоботи Тома.

В този момент той излезе от прикритието на скалата, последван от Ромарик, Гонтран, Бертрам, Корали, Агата, Тоти и едно момче на тяхната възраст — със сини очи, черни коси и загоряла от слънцето кожа.

— Не! — провикна се Жералд при вида на групата в пълния й състав. — Бертрам, нали ти казах да…

— Опитах се! — защити се той. — Но те са по-упорити от магарета!

— Трябваха ни водачи, които да ни доведат при вас — намеси се чернокосото момче и се представи: — Казвам се Кайл и съм син на водачите на трите племена на Пустинния народ!

— Бъдете добре дошли — и ти, Кайл, и храбрите Пясъчни хора — отговори Йорван вместо Жералд.

— Може да се каже, че оръжията на Пясъчните хора, макар и необичайни, са ни пратени от провидението!

— Моят народ ги притежава открай време — всъщност откакто се озова изолиран в Хищната пустиня — започна Кайл. — Вероятно са дошли от някой друг свят, където сме се сдобили с тях по време на номадския ни живот извън Несигурния свят. От поколения синовете наследяват оръжията на бащите си. Ние ги пазим много грижливо, защото те ни защитават от разбойниците и посетителите от Ядигар, както и от ужасиите на пустинята.

— Това, което ме учудва — призна Жералд, — е, че куршумите на пушките не са като при нас — изтласквани от магическа вълна.

— Мисля, че са твърде бързи за магията на жреците — след кратък размисъл отговори Йорван. — Най-важното е, че са в състояние да ги елиминират! Колкото по-малко са жреците, толкова по-слаба е магията им. Да се върнем при кориганите и да бъдем готови да атакуваме входа.

Жералд кимна. Преди да тръгнат, Йорван се обърна към младежите, намръщи се и си придаде строг вид.

— Категорично ви забранявам да напускате скалите! Ако видя и един от вас да не се подчини на заповедта ми, обещавам ви такова наказание, което ще бележи живота ви до края на дните ви! Надявам се, че добре ме разбрахте.

* * *

През това време Кушумай, нейните ловци и степните воини очакваха атаката на орките, които бяха слезли от крепостната стена.

Младата жена извади меча си и уверено го насочи към пълчищата, които вече налитаха. Ловците се скупчиха около нея, готови да я защитят с цената на живота си. Степните воини от своя страна се пръснаха, за да си осигурят по-широко поле за действие.

— Първите, които отидат в Степите на вечната светлина, да чакат останалите! — почти радостно извика Тофан на другарите си.

Един орк скочи върху него, размахал окървавен боздуган. Гигантът сграбчи с две ръце огромния си меч и лесно отби атаката. После се наведе, завъртя се и го удари в корема, след което се изправи и му разцепи черепа. Сръчно избегна нападението на друго чудовище зад гърба си, удари го с един ритник и го сгъна на две, а после, пъшкайки от усилието, с мощно движение отсече главата му. Мазната лента, която придържаше сивите твърди коси на орка, изхвърча, а главата му се затъркаля по земята.

— Винаги съм казвал, че орките не са толкова страшни, колкото изглеждат! — подхвърли Тофан, който сякаш се забавляваше.

Ала не така мислеха ловците, които едва удържаха зверовете, чиято необуздана сила вече бе отнела живота на трима от тях. Но за щастие, обиграни в техниките за групово водене на сражение, те бяха образували защитна линия от копиеносци, които успяваха да държат обезумелите орки на разстояние.

— Ако твоите магьосници не се справят бързо с жреците, ще ни пометат — предупреди един от ловците.

— Зная — отвърна Кушумай, като си пое дъх. — Къде са бойците от Севера?

— Като че ли създават доста проблеми на тази сган! — с възхищение отвърна един ловец.

Ловджийката благодари на провидението за присъствието им. Това бяха забележителни воини. Ако поискаха, със сигурност можеха да покорят Несигурния свят. За щастие те бяха единаци по природа, а в отношението си към живота бяха същински поети.

В жестоките очички на орките проблясваше ужас, когато се сблъскваха с яките бойци. Много от тях вече лежаха на земята, а северните гиганти до един бяха на крака.

— Хоп, цеп-ни му гла-ви-ца-та! Хоп, из-то-чи му кръв-чи-ца-та! — запя Тофан с мощния си глас.

Той повали един орк и заби меча си в гърдите на друг.

— Хоп, из-ва-ди му о-чич-ки-те! Хоп, из-бий му зъ-бич-ки-те! — продължиха в хор другарите му, докато сечаха крайници и трошаха черепи.

Всички бяха толкова погълнати от битката във вътрешността на крепостта, че никой не забеляза как жреците падат отгоре един подир друг.

Пясъчните хора стреляха методично, като се прицелваха внимателно и всеки изстрел достигаше целта си. Жреците, накацали по високите стени, разменяха обезумели погледи. Но за да не се развали магията, която държеше Армията от хълмовете на разстояние, им бе забранено да мръднат от местата си! Ето защо бледнееха всеки път, когато някой от събратята им полетеше надолу.

— Сега нашата магия трябва да успее — доволно заяви Йорван, след като преброи белите фигури върху стената. — Хайде, да опитаме пак!

Ала Кор Озик се намеси:

— Мъдри коригани казват вие остави ги да правят магия на земята. Бяла вълна вече не тежи!

Йорван, Жералд и Кадуан се поколебаха, но накрая приеха, за да не обидят съюзниците си. В края на краищата, винаги можеше да прибегнат към магията на звездите, ако тази на приятелите им се окажеше недостатъчна!

Старите коригани отново почнаха да танцуват, като тананикаха заклинание на коригански под внимателните и заинтригувани погледи на магьосниците:

— Стан! Кости на земята

майка, на вечността могъщи сили,

лъчи на въздух посветили

и на дракона от камък,

вълна срещу вълна вдигнете

стихии бесни вий срещнете!

Прегради превърнете в пламък.

От очертанията на изрисувания на земята кръг рукна червена магия.

Тя се събра и образува на свой ред вълна — огромна вълна, която се спусна към онази, която пазеше града. Отслабнала от гибелта на многото жреци, вълната от бяла енергия все пак успя да се изправи пред кориганската магия. Но когато острието на огамите я блъсна с гръмотевичен трясък, тя се прекърши и се пръсна на жалки парчета.

— В атака! — ревна стрелецът и се втурна към Йенибохор.

Разбойниците го последваха.

— В атака! — на свой ред викна лютиерът, призовавайки хората от западните земи на бой.

— Тръгваме ли? — попита Йорван другарите си.

— Тръгваме! — в един глас отговориха Жералд и Кадуан.

От скалата, където бяха наказани да стоят, Ромарик, Гонтран, Амбър, Корали, Агата, Тома, Бертрам, Тоти и Кайл ги видяха как се хвърлят в битката за превземането на Йенибохор. Дори кориганите се присъединиха към групата. Въпреки дребния си ръст, те тичаха по-бързо от останалите. Скоро и Пясъчните хора се смесиха с разбойниците.

Деветимата младежи се спогледаха.

— Значи най-послушно ще си седим тук? — саркастично попита Гонтран.

— Май сънуваш! — отвърна Кайл.

— Йорван каза, че не иска да види и един от нас да напуска скалата — напомни Ромарик. — Но… ако тръгнем едновременно? Това не е истинско неподчинение!

— Вярно, Ромарик има право! — изръкопляска Корали.

За разлика от друг път, Бертрам не се опита да ги вразумява. Той дори изглеждаше по-нетърпелив от останалите.

— Тогава какво чакаме? — подвикна младият магьосник.

— Който в града влезе последен, той е същински пуяк бледен — извика Амбър.

Всички се втурнаха към високите крепостни стени, като надаваха дивашки крясъци.