Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (24)

22.
Костенурката-свят

Чудна работа, на Гиймо му се струваше, че с течение на изминаващите часове, а може би дори дни — вече нямаше и най-малка представа за времето! — ставаше все по-бодър в сравнение с началото на пленничеството му. При това все още не беше ял, а каната с вода беше почти празна.

Всъщност той отдавна беше спрял да пие. Не беше жаден. Обхвана го усещане за блаженство, когато Кеназ, графемата на Огъня, който сгрява, Ингваз, Богатата, която му помагаше да концентрира енергиите си, и Луказ, флуидът на живота, се бяха запалили у него. Сега момчето беше сигурно: графемите си имаха свое самостоятелно и добронамерено спрямо него присъствие и го бяха взели под своя закрила.

Един ден учителят Кадехар му бе казал по повод на Великия маг Шарфалак, че понякога става така, че тялото вече не захранва магията, а магията започва да храни тялото. Тъкмо това се случваше с него.

* * *

Ето защо Сянката отново се сепна изненадано, когато за четвърти път влезе в тъмната килия.

— Това е впечатляващо… много впечатляващо… Трябваше да се гърчиш от глад и жажда… да пълзиш по пода… и да ме молиш да сложа край на мъките ти… Вместо това… те виждам свеж… спокоен и самоуверен.

Гиймо не отговори. Той беше под закрилата на бронята Ежисжамур и на Одала, спокоен заради прашенето на Хагал и присъствието под него, в камъка, на Космическото яйце на Манназ. Тейваз блокираше достъпа до съзнанието му на всяка външна и лукава магия, а Ингваз, Кеназ и Луказ го поддържаха жив. Сянката вече не можеше да го достигне. И го знаеше!

— Всъщност, момчето ми… ти ме изнервяш и очароваш едновременно… Имам само едно желание… да те унищожа… и все пак не мога да не ти се възхищавам… Ти ме караш да потърся най-силното у себе си… и заради това те обичам… да, обичам те. — Сянката се раздвижи около енергийната стена. — Потърсих в моите стари книги… някакъв начин да те прекърша… И намерих решението… Решение, старо като света… старо като този свят.

Вниманието на Гиймо бе привлечено от някакъв странен предмет в непосредствена близост до бронята Ежисжамур. Направи усилие да го види по-ясно. В действителност Сянката бе оставила три неща на пода: един дървен орел с вдигната над главата криле и заплашителна човка, една пръстена костенурка, замръзнала в положение, изразяващо силно страдание, и един каменен диск, стоящ върху тясната си страна, покрит с неразличими символи. Чиракът се учуди. Какво означаваше всичко това?

— Ще те оставя… с една нова приятелка… Бих останал и аз, но… се страхувам да не се захване и с мен.

Демоничното създание се изсмя и отиде към вратата. Когато излизаше, произнесе няколко думи, резки и сурови, с неприсъща за човек звучност. Гиймо инстинктивно се обърна към предметите.

Първият, който оживя, бе дискът. Беше голям колкото чаена чинийка и дебел колкото торта. И потреперваше. Гиймо присви очи. Пак се бе излъгал: не мърдаше дискът, а гравираните върху него знаци! За огромно негово удивление, знаците изпопадаха на земята и тръгнаха в колона към Бронята, също като мравки! Когато се блъснаха в магическата стена, знаците-мравки се скупчиха и започнаха да я гризат. Гиймо не вярваше на очите си. В основата на Бронята скоро се образува дупка и тогава дървеният орел също оживя.

Той беше висок около петнайсет сантиметра и докато разперваше криле, нададе толкова пронизителен крясък, като че бе стоял безжизнен цяла вечност. Отиде до дупката, издълбана в Бронята от знаците-мравки, и мина през нея. Както при преминаването на първата преграда от Сянката, Хагал светна в червеникав ореол и постави Гиймо под защитата на втора енергийна стена. Тогава дървеният орел литна и кацна отгоре й. Нададе друг крясък и започна да кълве омагьосаната преграда. Гиймо се разтрепери и се сви на топка, обгърнал коленете си с ръце. Видя как магическата стена се напуква и се срутва, като че е от кристал, с шум на счупено стъкло. Тогава се събуди костенурката.

На ръст беше колкото малка сухоземна костенурка и се движеше също толкова бавно. Размърда глава и примигна. После отвори уста и тук вече Гиймо помисли, че полудява: тя започна да стене!

— Ооох… Боли ме, много ме боли! Благодаря ти, че ме събуди… за да споделиш моето страдание!

Пръстената костенурка загледа Гиймо с погледа на извечната старост и той на мига разбра, че не може да направи нищо, съвсем нищо, срещу това създание. Дълбоко отчаяние изпълни сърцето му.

Чудовищното животно се пъхна през дупката под бронята Ежисжамур и бавно се приближи до него. Манназ незабавно го обви със защитното яйце и го постави под закрилата на Висшите сили. Костенурката спря. Гиймо се помоли с всички сили на петте елемента тя да не изгризе или изкълве обвивката на графемата.

— Боли ме, Гиймо, така ме боли… А ти си толкова добър, толкова добър! Да ме изтръгнеш от съня ми… за да поемеш част от бремето ми!

Изведнъж момчето бе обзето от панически страх. Загледа костенурката. И разбра. Разбра, че животното беше старо като този свят, защото то БЕ този свят! Или поне неговата душа. И че носеше всички негови злини, цялата му болка в себе си. И възнамеряваше да направи тъкмо това — да му прехвърли част от страданията си. Неговият разум никога не би ги понесъл. Щеше на мига да полудее. Той закрещя.

— Имаш право да се боиш… Ала страхът е нищо в сравнение с някои неща. Ще имаш време да го осъзнаеш… много време!

Пръстената костенурка не се и опита да премине през Звездното яйце. Задоволи се да затвори очи. Гиймо усети как нещо се мъчи да влезе в главата му. Тейваз се опита да се противопостави на натрапника, но скоро се предаде: беше неравностоен противник.

На помощ се притекоха други две графеми, от самите дълбини на душата му.

Първата беше Ансуз, Асът и Влагата, която освобождава от страха от смъртта и отваря път към последните вътрешни резерви. Втората беше Ехво, Конят и Близнаците, духовният проводник.

Ансуз започна да пропъжда страха от стомаха и от сърцето на момчето. След това под нежното, но твърдо ръководство на графемата Гиймо влезе в състояние на екстаз, което магьосниците наричат одхра и което впрочем никое човешко същество до този ден не бе познало.

И най-сетне, понеже костенурката все повече се ожесточаваше и за да не засегне одхрата, в която бе изпаднал Гиймо, Ехво внимателно обсеби съзнанието на момчето и го отведе в онези селения на душата, където никой, дори Висшите сили, нямат достъп.

Костенурката застена още по-силно. С неизразима мъка тя изгледа Гиймо, който бе седнал по турски, а широко отворените му очи бяха втренчени неподвижно в тавана.

— То си отиде… Ти си отиде, момчето ми! Дори да е тук… дори да изглежда, че си тук!

Животното от пръст се обърна с бавната си походка, последвано от дървения орел и от знаците-мравки, които се върнаха в диска и се събраха там на спирала.

Отново застинаха на местата, където ги бе оставила Сянката. Орелът, с пъхната под крилото глава. Костенурката — скрита в черупката си.

В яйцето на Манназ, зад изтърбушените и счупени защити на Ежисжамур и Хагал, Гиймо седеше неподвижен също като трите предмета.