Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (13)

11.
Първият двубой

Гиймо се бе опитал да пресметне колко време бе минало, но в крайна сметка се бе отказал. Светлината, която се процеждаше през прозорчето, беше твърде слаба, за да може да се прецени дали идваше от слънцето или от изкуствено осветление. Чиракът магьосник поне не тънеше в пълен мрак. Синкавите стени на изкусно видоизменената му броня Ежисжамур и аленеещите пламъци на лъчите на Хагал заливаха килията с мека и странна светлина. За известно време това дори можеше да внесе успокоение в душата на Гиймо, защото светлината си беше чиста магия в действие!

Ала постепенно страхът взе да го завладява и той започна да си представя всички възможни сценарии. Сянката със сигурност щеше да развихри срещу него неизчерпаемите си резерви от магическа сила. Или щеше да го остави в безкрайно очакване. В случай че не успееше да премине през неговата защита, какво щеше да й попречи да го изтощи от глад, както постъпват армиите по време на обсада?

Все пак нещичко му подсказваше, че Сянката не беше способна да чака. Беше се опитал да си представи как изглежда врагът, но във въображението му бе изникнало само едно размазано петно с неясни очертания. Без да знае защо, младежът се досещаше, че Сянката е нетърпелива. Сигурен бе в това! Ето защо бе само наполовина изненадан, когато тя се появи в килията.

Отначало Гиймо не различаваше нищо. Само чу как вратата се отвори и пак се затвори. Замъглените стени на магическото му убежище му пречеха да вижда добре. После съгледа нещо съвсем близо, от другата страна на бронята Ежисжамур. Една сянка. Було от тъмнина, което се открояваше в полумрака на помещението и което светлината сякаш заобикаляше.

Ужасяващ шепот го накара да потрепери от глава до пети.

— Добре дошъл у дома… момчето ми… скъпото ми момче.

Гласът беше глух и тътнещ. Гиймо се вцепени. Трябваше да призове цялата си смелост, за да произнесе в отговор:

— Вие ли сте… Вие ли сте Сянката?

Силуетът от мрак се изсмя. Гиймо забеляза, че се бе раздвижила. Сякаш се рееше. Сянката обикаляше около магическото му убежище. Търсеше слабо място в магията му!

— Това е името… с което ме наричат… там, откъдето идваш.

Гиймо видя как Сянката опипваше полупрозрачната преграда. Там, където я докоснеше, светлината помръкваше. Усети да го залива вълна на ужас.

— Какво искате?

Бе извикал. Сянката замръзна намясто за около секунда. Изглеждаше доволна.

— Добре… добре… Боиш се… и искаш да разбереш… Може би няма да ми се наложи… да си губя времето… с твоите магьосничества.

Сянката се дръпна назад. Зрението на Гиймо някак странно се замъгли и той вече не я виждаше. Но тя все още бе тук. Усещаше я. Долавяше злотворното й присъствие така, както човек долавя влагата или мириса на застояло в една стая. Когато отново чу гласа й, подскочи.

— Момчето ми… скъпо мое момче… Защо да заставаме един срещу друг?… Довери ми се.

— Вие нападнахте моята страна! Убихте хора! Отвлякохте ме!

Гиймо пак бе завикал. Имаше чувството, че ако се бе опитал да говори нормално, думите щяха да се задушат в гърлото му.

— Тц-тц! — с лек присмех произнесе Сянката. — Това са… подробности… То е защото… не знаеш… какво ще ти предложа.

— Не искам нищо от вас! Отвращавате ме!

— Хайде, хайде… мило момче… Нося ти трите свята… на тепсия.

— Замълчете! Млъкнете!

Гиймо клекна и запуши ушите си с ръце, за да не чува повече този глас, който се промъкваше в него и вледеняваше цялото му същество.

— Защо се страхуваш от мен? От мен, която ти предлага огромна мощ… която ти предлага съюз…

В последен опит за защита, Гиймо изрева:

— Никога! Никога! Мразя ви! Вие сте по-лоша и от орк!

Това, изглежда, силно уязви Сянката. Тя пристъпи напред и с гневен жест изпрати срещу Бронята едно кълбо от мрак, което сякаш бе излязло от бездната. Топката от тъмна магия се пръсна върху енергийната преграда и запращя. Странно, неочакваното нападение на Сянката не уплаши Гиймо толкова, колкото глухият й глас.

— Малък глупак… Не ме предизвиквай… И никога повече не ме обиждай… Тъй или иначе… ти ще бъдеш мой… Като съюзник… или като роб… Помисли върху предложението ми… Помисли добре… Скоро ще се върна.

Вратата на килията пак се отвори и затвори. Сянката си отиде.

Гиймо затвори очи и се опита да успокои биенето на сърцето си. Трепереше с цялото си тяло. Никога не бе изпитвал подобен страх. От Сянката се излъчваше невъобразима сила! Осъзна, че главна роля за осуетяването на злите планове на демона бе изиграла силната му воля: ако не бе оказал съпротива, той щеше да помете защитните прегради с един замах и щеше да го принуди да извърши всичко, което пожелае. Ала Гиймо съзнаваше, че няма силата да удържи до безкрай!… При мисълта за своята безпомощност той се сви и се разрида.

Пролетите на воля сълзи му донесоха успокоение. Постепенно страхът и паниката му се разсеяха. Скоро Гиймо се утеши и можа да възвърне самообладанието си. Стана и пийна глътка вода. После се приближи до мястото, където кълбото от мрак бе ударило бронята Ежисжамур.

Смръщи вежди и внимателно огледа последните парчета мрак. При допира им с магическия щит те бавно се стапяха с пращене.

Тогава надеждата отново нахлу в сърцето му и онова, което видя, го накара да се олюлее: убежището му беше непокътнато! По него нямаше дори драскотина! Което означаваше, че… Сянката бе обиколила Бронята, за да я изпробва. След това му бе предложила съюз. Предложението не е било от любезност, а защото не е била сигурна, че ще успее да преодолее защитата му. Тя насмалко да го убеди да се предаде… Но когато се ядоса и изпрати срещу него тази несполучлива магия, тя бе доказала, че не е всемогъща и че изходът от двубоя все още не е решен.

Гиймо се върна и седна върху Манназ, успокоен и този път почти доволен от себе си.