Арнолт Бронен
Езоп (48)

VI

Посейдон се оженва за Кена, дъщерята на Елат. След това (понеже тя не желаела да има деца нито от него, нито от някого другиго) Посейдон я превръща в мъж, който бил неуязвим и най-силният между всички тогавашни хора. И всеки, който се опитва да нарани този Кеней с желязно или с медно оръжие, сам бива надвит от него. Този Кеней става цар на лапитите и води война с кентаврите. Той поставя на пазарището едно копие и заповядва да го почитат като бог. Ала това не се понрави на боговете и когато го видя да върши тия неща, Зевс го заплаши и разбунтува кентаврите срещу него. И те го забиха в земята тъй, както си стоеше изправен, и поставиха отгоре му един каменен блок като знак.

И той умря.

Прочетох на жреците тая мъдрост от древните теолози. Преди да излезем пред хората, ние трябваше да бъдем убедени, че сме се съобразили напълно с волята на боговете.

Затова именно и се противопоставих на незабавното изпълнение на присъдата над злодея, както многократно настояваше за това Демонакс, който в екстаза на божествения си гняв се беше самозабравил. Впрочем тогава и делфийците бяха ревали още като диви зверове и се бяха задъхвали от нетърпение за кръвта на злодея.

Повечето от тях продължаваха да реват. Те непрекъснато обсаждаха затвора в Криса, дето държахме Езоп. Но имаше и някои — не бяха много, — които съскаха и шушукаха: „Някой скришно е пъхнал златната статуя в багажа на Езоп!“ Та кой би могъл да стори това? Нима искат да припишат подобни мошеничества на Демонакс? Или дори на мен? Защото никой друг не би могъл да проникне пред или в стаята на Езоп.

Тъкмо защото ми беше ясно, че приятелите на Езоп лъжеха и отричаха, държах процесът да се води крайно добросъвестно. Разполагахме с предостатъчно свидетели и улики. А и Езоп не беше дръзнал досега да оспори нищо. Даваше си вид, че изобщо не гледа сериозно на обвинението.

И приятелите му излизаха с подобни аргументи. Разправяха, че като посланик на най-богатия цар на света, на Крез, Езоп нямало нужда да краде някаква си златна статуйка, след като неговият цар бил готов по всяко време да му подари сто златни статуйки. Тия аргументи обаче бяха съмнителни, тъй като по това време Крез — изчаквахме още само последния вестоносец — съвсем не бе вече цар; а пък защо и хитрият Езоп да не знаеше нещата, които ние можехме да научим чрез пратеници?

Естествено най-приятно щеше да ми бъде, ако Езоп беше признал открито престъплението си. Но дори пред лицето на близката смърт той още не беше стигнал дотам. Може би пред приятели от устата му щеше да се изплъзне признание? Ето защо, когато чух, че онзи книжар, Демеас, е подкупил стражите и се готви да го затворят в килията на Езоп, допуснах това да стане.

Подслушах разговора. Затворът в Криса е доста светъл и приятен, пък и бяхме снабдили затворника обилно с ядене и пиене — нали преживяваше последните си часове. Въпреки това, като съгледа Езоп във вериги, Демеас почна да плаче. Тогава се разплака и Езоп.

Демеас познаваше добре гражданите на Делфи. Той каза на Езоп:

— Често съм те виждал да плачеш, когато разказваше своите приказки. Но защо не заплака и тогава, когато те обвиниха тъй чудовищно? Тогава ти гледаше ей така — невъзмутимо, втренчено и безчувствено. Делфийците обаче си казаха, че се държиш тъй, понеже си се чувствувал гузен.

Сега Езоп се поусмихна, хрумнала му бе една история. Прегърна Демеас и рече:

— Ще ти разкажа нещо за искрените и неискрените сълзи.

И двамата се усмихнаха и се притиснаха един към друг. И Езоп почна да разказва:

Една жена, която издигнала великолепен мавзолей на своя наскоро починал мъж, всеки ден ходела в гробницата, молела се и плачела. Видял това някакъв мъж, който орял наблизо, и му се дощяло да се наслади на любовта й. Оставил воловете си, отишъл в мавзолея, застанал до жената и почнал също да се моли и да плаче. Жената го запитала:

— Защо плачеш, любезни човече?

Той отговорил:

— И аз погребах една хубава жена. Сега, като плача, ми поолеква.

Жената казала:

— И с мен е така.

След това мъжът рекъл:

— Че защо тогава не се съберем? Аз ще те обичам, както обичах жена си, и ти ще ме обичаш както мъжа си.

Така той придумал жената и двамата се събрали, и той се забавлявал с нея. В същото време минал оттам крадец, разпрегнал воловете и ги откарал. Когато двамата излезли от мавзолея, мъжът видял, че воловете му ги няма, започнал да се вайка и да плаче. Жената видяла сълзите му и запитала:

— Защо плачеш пак?

Мъжът продължил да хълца.

— Този път — рекъл той — сълзите ми са истински.

Така и двамата се усмихнаха на своите сълзи; не се усмихнах само аз, защото се чувствах излъган в очакванията си, че злодеят ще си признае. Но цялата тая изкусна лукавост, цялата тая упоритост не помогна на Езоп. Намеси се богът. Той направи така, че тъкмо когато бях най-угрижен, пристигна дългоочаквания пратеник от Сарди. Изслушах го и веднага свиках големия храмов съд.

Заседавахме на старата агора. Околовръст стърчаха развалини, които и сега, след десетилетия, още свидетелствуваха за големите пожари, чрез които Делфи на времето бе сломил мощта на надменния град, вдигнал бунт срещу оракула. Булевтерионът, административните сгради, дворците на богаташите, всичко лежеше в развалини. Дюкянчетата на бедняците бяха разрушени така, сякаш никога не бяха съществували. От Криса бе останала само каквото бе необходимо на Делфи: вълноломите, складовете, затворът. Тъй Криса служеше като предупреждение за всички божи врагове.

Ние, съдиите, седяхме върху бали със стока, върху дървени трупи, върху съборени мраморни колони. Плътно ни заобикаляше сивата маса на делфийците. Навсякъде очите изпъкваха като черни, отровни къпини. В средата, съвсем сам, стоеше обвиняемият. Все още горд, все още несломен. Колебливо се изправи Демеас, за да го защити.

Тълпата го посрещна със съскане, със заплахи. Оставих го да говори. Знаех какво ще каже. Знаех, че неговите думи само ще подсилят онова, което сега вече ясно, сега вече понятно за всички, говореше срещу Езоп.

— Защитникът сам доказва виновността — започнах аз, след като Демеас свърши. — Защитникът продължава да твърди, че Езоп не се нуждаел от нашето злато — което е и ваше злато, граждани на Делфи. Тук, до мен, стои момъкът, по чиито крака още е полепнала окървавената прах на Сарди. Той ще ви докаже, че тъкмо сега Езоп е имал само един изход: да открадне скъпото злато от бога, от оракула и от вас, граждани на Делфи.

Тълпата се задъхваше, стенеше от вълнение. Хиляди черни очи заплашително се впиваха в Езоп. Заповядах на пратеника да пристъпи напред и да съобщи вестта:

— Цели четиринадесет седмици Крез мъжествено издържа обсадата на Куруш, отблъсна и голямото нападение накрая. Когато настъпи затишие, един от лидийските часови тържествуващ се надвеси над стената; тогава шлемът се изплъзна от главата му и се търколи по скалите, надолу към персите.

Един персиец на име Хирояд забеляза това, ала се престори, че не е видял нищо; същата нощ лидиецът се спусна надолу по една тайна пътека през скалите, които изглеждаха непроходими, и прибра шлема си. Хирояд проследи съвсем точно откъде мина той, показа на своите приятели пътеката и през следната нощ Сарди беше нападнат и завладян.

Персите дириха из целия огромен град Крез, за да го отведат пред Куруш. Тези, които го познаваха, не можаха да го намерят. Намери го един, който не го познаваше. Той се втурна с копието си срещу лидиеца. Пред Крез стоеше последният му жив син, който беше ням. Този син пристъпи срещу персиеца, но нима можеше да помогне с това? Бащата, отчаян, не искаше да говори, синът, отчаян, не можеше да говори.

На времето Крез беше отправял молби за помощ към делфийския оракул и заради този свой син. Пития му бе отговорила:

Лидиецо, ти си владетел велик със сърце неразумно — недей да мечтаеш

невръстният син да продума! Добре е за теб той безмълвен да ходи в

дворците ти, че щом проговори, това ще е краят на дните ти!

Стана точно така, както беше предсказала Пития: когато върхът на копието докосна гърдите на царя, страхът развърза езика на немия. Той извика:

— Човече, не убивай Крез!

Тъй Крез бе отведен пред Куруш.

Заради дръзко започнатата война Куруш осъди Крез да умре на кладата. Когато бе поставен вече на нея и от четирите й страни се заиздигаха пламъци, Крез почна да призовава в отчаянието си Аполон. Богът изпрати дъжд и огънят изгасна. Куруш се удиви и помилва Крез. Поиска от него да му обясни само едно:

— Защо призова бога на елините, а не твоите богове?

Крез отговори:

— Богът на елините ме подбуди да започна тая война.

Куруш не можеше да повярва. Крез разказа за прорицанията, дадени му от Пития. Тогава Куруш прихна да се смее и разтълкува правилно прорицанията. Той свали веригата на Крез и каза:

— Можеш да я изпратиш в Делфи като дар от един невежа. Защото към войната те е подтикнал не Делфи, а твоето заслепение.

И Крез осъзна пред бога и пред хората своята собствена вина.

Мъртвешка тишина настъпи на просторната агора, след като пратеникът завърши. Взех от ръцете му веригата на Крез. Добавих:

— Мощна като дневната светлина е славата на Делфи. Сияйно блести богът над всички нас. Богът наказа Крез, предупреди го и го спаси. Той го наказа заради войната. Предупреди го заради Езоп. И го спаси, защото царят, лишен от могъществото си, вече не може да закриля злодея. Благ и безпощаден боже! След като прояви благост, ти заповядваш нам да бъдем безпощадни от твое име.

С тия думи хвърлих тежката верига върху изсечената в скалите площадка. Веригата издрънча. И всички чухме: едновременно с нея издрънча и веригата на ръцете на Езоп. Свети тръпки плъпнаха надолу по гърбовете ни. Богът бе тук. Богът беше сред нас. Богът се бе появил.

Всички го видяхме: висок, лъчезарен, гибелно сияен, той крачеше през агората. Мина покрай самия Езоп, който напразно се извиваше и изпъваше. Ръката на бога беше протегната. Показалецът му докосна рамото на злодея. Тогава, повален от бога, Езоп се строполи на земята.

Все още продължаваше мъртвешката тишина. Не се осмелявах да я наруша. Тогава ревна тълпата. Крещеше за смърт, жадуваше за смърт. Така богът, а чрез бог Делфи замая хилядите със своята власт.

Казах:

— Присъдата!

И зачаках думата на тълпата.

Сега вече никой не се противеше. Искаха смъртта на злодея. Искаха оная смърт, която превръща всекиго в палач. Недостатъчни им се струваха гладната смърт, пребиването с камъни. Крещяха:

— Не бива да има гроб!

Ревяха:

— Нека го ядат рибите!

Бясно подхвана хорът:

— От върха Хиампея — в морето! В морето!

На мене, Кобон, се падаше да произнеса присъдата:

— Заради богохулство и за ограбване на храма Езоп, фригиец, се осъжда да бъде хвърлен в морето от Хиампея, най-високия връх на Федриадите. Присъдата да бъде изпълнена незабавно след произнасянето й.