Арнолт Бронен
Езоп (19)

V

Разказват, че по заповед на боговете на царя се родил син. Дошли хаторите да определят съдбата му. Казали: „Ще умре от крокодил, от змия или от куче“. Много се натъжило сърцето на негово величество. Негово величество заповядал да построят за сина му каменен дом сред пустинята. Не излизал навън от тоя дом принцът.

Минало време и момчето израснало с цялото си тяло. Писало на баща си: „Каквото има да стане, ще стане, дори и да седя тук. Защото, виж сам, за мен са предсказани три съдби. Позволи ми да върша каквото желае сърцето ми. А бог ще стори онова, което е в неговото сърце.“ Прехвърлили принца на източния бряг и му казали: „Върви, където желаеш!“ Тръгнал принцът през пустинята — натам, накъдето го теглело сърцето му. Стигнал до земите на княза на Наарина. Нему пък се била родила само една дъщеря. И той си бил построил къща с прозорци, издигнати на седемдесет лакти над земята. Този княз наредил да извикат всички княжески синове от страната Сирия и им казал: „който успее да достигне прозореца на дъщеря ми, ще я получи за жена“. Тъкмо когато ставало това състезание между женихите, минал оттам принцът. Запитали го: „Откъде идеш, красиви момко?“ Казал им: „Аз съм син на един войник от страната Египет. Майка ми почина. Баща ми си взе друга жена. Мащеха ми ме намрази. Тогава избягах от нея.“ И те го прегърнали и го целували по цялото тяло. И много дни след това той запитал женихите: „Какво правите там, красиви момци?“ Отвърнали му: „От три месеца насам скачаме тук и се мъчим да стигнем до прозореца на княжеската дъщеря от Наарина; защото тя ще стане жена на оногова, който стигне прозореца й.“ Стоял принцът и гледал отдалеч как женихите скачали безуспешно. Паднал тогаз върху него погледът на княжеската дъщеря от Наарина. Много дни минали и принцът дошъл, за да скача и той заедно с женихите. Скочил и стигнал прозореца на дъщерята на княза на Наарина. Тя го прегърнала и го нацелувала по цялото тяло. Отишли да съобщят на баща й: „Един от момците достигна прозореца на дъщеря ти.“ Князът запитал: „На кой от князете синът?“ Казали му: „Синът на един войник, побягнал от мащеха си от страната Египет.“ Князът от Наарина много се разгневил и извикал: „Нима трябва да дам дъщеря си на един бежанец от Египет? Да си върви пак там отдето е дошъл!“ Хванала дъщерята баща си. Заклела го: „В името на Ра, бога на слънцето, ако ми го отнемете, няма да ям, няма да пия, тозчас ще умра.“ Ала баща й изпратил хора, заръчал им да убият принца на място. Дъщеря му казала: „Кълна се в Ра! Ако го убиете, със залеза на слънцето ще съм мъртва и аз. Дори и с час не ще го надживея!“ Заповядал тогава баща й момъкът и дъщеря му да отидат при него. Момъкът застанал пред княза. Стигнало обаянието му до сърцето на княза от Наарина. Прегърнал той момъка и го нацелувал по цялото тяло. Рекъл му: „Разкажи ми историята си. Ето, ти си ми син.“ Разказал му принцът историята, която бил разказал и на женихите. Тогава князът му дал за жена дъщеря си. Дал му къща и ниви, а също тъй и стада, и всякакви блага.

Тази стара египетска приказка ми разказа Амени, когато ми донесе едно писмо от Амазис, написано на папирус.

— Но приказката не свършва — казах аз на Амени. — Какво е станало по-нататък с трите съдби?

Анеми се засмя:

— Ние не разказваме докрай приказката, която живеем — ние я изживяваме докрай. Не питай толкова много, а прочети писмото!

И аз прочетох писмото.

Дълго писмо беше то и много неща обясняваше. Амазис не ме бе забравил; още по-малко беше забравил Египет. Бързо повишил фараонът Хафър, младия воин, който само до преди няколко години бил още дребен началник. Военачалникът Амазис, дошъл от остров Кипър, станал председател на фараоновия съд в Саис. Сетне пламнала злощастната война в Кирена, за която бях чула от гърците.

Хафър потеглил в поход, но естествено не можел да се бие с гръцки наемници срещу Кирена, която е гръцка. Ето защо събрал под знамената всички египетски части.

Едри, стройни, красиви младежи били египтяните. Весело потеглили в поход и запели песента за „Поредицата от хубави дни“:

Ден настъпва след нощта — как е светла утринта. Но за следната ще кажем, по-красива че е даже! В тая утрин по-красива нека поздравим деня!

Флейтите им ехтели през пустинята. Тъй като било много горещо, те носели само леки оръжия и нямали щитове. Не се потели и очите им сияели.

Гърците имали тежки оръжия и големи щитове. Потели се и се задъхвали, клепките им били залепнали от пясъка. Но когато се натъкнали на египетската войска, разбили я и избили всекиго, когото срещнали, и никой от египтяните не можал да се брани, та малцина отървали живота си.

Онези, които останали живи, отишли пред главното командуване в Саис и вдигнали там яростна глъчка. Говорещи хорове крещели, че Хафър умишлено ги въоръжил леко и изпратил прекалено малобройни войски в поход срещу гърците, за да унищожи по този начин египетските войници. Викали, че Хафър вече не бил египетски, а гръцки цар.

Вълнението нараствало. Частите, изпращани да разпръснат бунтовниците, се присъединявали към тях. На Хафър останала още само двехилядната му гвардия; нея не можел да изпрати, защото щял да остане съвсем беззащитен сред кипящия град. Тогава му хрумнало да проводи при метежниците своя любимец Амазис, та той да ги усмири; фараонът очевидно бил дълбоко убеден в неговата вярност (но това, разбира се, го нямаше в писмото).

Амени видя смайването ми, отгатна мислите ми и по свой начин ми преразказа остатъка от писмото.

И така, Амазис възседнал коня си, пристигнал при войските и щом го видели, всички почнали да ликуват — познавали го и го обичали. Той бил от тяхната черга, бил се издигнал от обикновен воин, познавал грижите и нуждите на простите египетски войници.

— Най-сетне един египтянин! — извикал високо някой.

И тогава мнозина се развикали:

— Ех, и фараонът да беше като него!

Все по-бурно и по-бурно приветствували бунтовниците Амазис. Амени седял на коня си зад Амазис и му се сторило, че разбира настроението по-добре от своя повелител. Взел шлема на един от войниците, увил около него червената съдийска лента на Амазис и го сложил така на главата му.

Мигом настъпила тишина — всички напрегнато чакали какво ще стане. Амазис вдигнал ръце, за да хване шлема. Точно такъв бил царският жест. И тогава Изида заповядала на Амени да извика високо:

— Ето вашия цар!

Амазис не можал нито да стори, нито да каже нещо. Глъч и ликуване се вдигнали до небето. Позорното поражение изведнъж се превърнало в тържество и победа. Войниците повлекли Амазис и Амени към царския дворец.

Научил за това Хафър и под закрилата на силен отред гвардейци изпратил срещу бунтовниците своя пръв министър Патарбем. Двете групи се срещнали на големия площад пред храма. Патарбем заповядал на своя отред да спре, изскочил далеч пред първите му редици и се провикнал да излезе Амазис.

Яхнал коня си, Амазис се отправил към него с бодър поздрав. Следвали го отблизо Амени и двама военачалници. И четиримата се смеели и сияели от задоволство. Толкова по-навъсен бил Патарбем. Макар че Амазис бил пред самия него, той му изревал така, че всички да чуят:

— Арестуван си! Заповядано ми е да те закарам пред негово величество жив или мъртъв!

Амазис смигнал дяволито и отвърнал:

— Мен няма да закараш!

Много се разгневил Патарбем. Изръмжал:

— А какво да закарам тогава на негово величество?

Амазис повдигнал дясното си бедро от седлото, изпърдял се шумно и казал:

— Ето това можеш да закараш на негово величество!

Войниците се превивали от смях. Сред буря от присмех и подигравки Патарбем се оттеглил обратно.

Тъй като фараоновият дворец бил охраняван и защитаван добре и в момента не било възможно да се направи преврат, Амазис повел войските си в добър ред към големия Андрополски лагер; пък и не искал гражданите да страдат от битки в самия град.

Сега той се бил разположил в западната делта на Нил и изчаквал развитието на събитията, докато Хафър напразно се мъчел да събере своите постоянно намаляващи по брой привърженици.

Погледнах недоверчиво Амени:

— Значи, Амазис е преминал в лагера на нашите врагове? И за в бъдеще ще мрази гърците тъй, както ги мразят останалите египтяни? Защо изобщо си дошъл ти?

— Защото Амазис знаеше, че ще помислиш тъй и защото не иска да мислиш тъй. Новият египетски фараон ще допринесе на гърците по-голяма полза, отколкото предишният. Той ще осъществи желанието на гръцките приятели: срещу Саис, на западния бряг на канопийския Нил, там, дето сега се намират складовете на гръцките търговци. Той ще издигне града Навкратида. Там ще се съберат всички гърци, там ще намерят най-хубавото отечество, каквото някога са имали.

Възхитих се от разума на Амазис. Всъщност Хафър може би щеше да успее да се задържи на власт само ако всички гърци се сплотяха около него. Но тъй като Амени не дойде само при мен, а отиде при всички гърци, които имаха известно влияние, то тогава, когато Амазис му нанесе съкрушителен удар при Момемфис, Хафър представляваше вече само някакво бледо чучело на египетския престол.

Новият фараон желаел великодушно да пощади своя предшественик. Ала египетските войници не искали и да чуят за пощада, защото предчувствували, че бремето ще се стовари на техните плещи, ако се установи двувластие. Ето защо те заклали Хафър, преди да пристигнат пратениците на Амазис, за да осигурят на бившия фараон свободен пропуск до царския дворец.

След това Амазис се възкачи на престола на фараоните като двеста шестдесет и четвърти владетел на цялата страна.

Надявах се, че след толкова години нещастия, мъки и унижения най-сетне настъпва големият обрат в живота ми. Надявах се напразно. Първото нещо, което научих за Амазис, бе новината за женитбата му с Анхнеснеферибре. Съпругата му бе не само върховна жрица на Тива^[1]; тя беше също тъй и позастареличката вече дъщеря на Псаметих II, предшественика на Хафър. Така по най-простия начин Амазис стана член на двадесет и шестата династия, основана от великия Псаметик I, и с това улесни много жреците да му отдадат дължимата божествена почит.

Сега положението му бързо се укрепи. Макар и лично разочарована от него, все пак с удивление научих, че по всички други въпроси той, както изглежда удържаше обещанията си. Неговите градостроители нахвърлиха плановете за Навкратида и скоро там започнаха да никнат от земята големи сгради. Всеки грък, получил право да се засели в Мемфис, можеше да го замени срещу договор за парцел в Навкратида. Тъй като пристанищните съоръжения там долу бяха много по-усвършенствувани от старите кейове на Мемфис и тъй като след построяването на една голяма шлюза корабите щяха да могат да се товарят и разтоварват бързо дори през пълноводието от юли до октомври — а това е най-благоприятното време за гръцката търговия, — то повечето гръцки търговци и препращачи на стоки се преселиха в западната делта.

Ксантес се колеба още няколко месеца. Накрая се видя принуден да последва клиентите си. Дните течаха сред объркано суетене, сред всекидневни вълнения, стягане на багаж и пътувания, без да имам време да помисля за себе си. Съвзех се отново едва в Навкратида, в един великолепен мраморен палат, защитен от пълноводията и разположен сред палмова горичка.

Твърде малко можех да мисля за Самос, невинаги за Езоп. Толкова много нови неща ме бяха връхлетели. Тъкмо тогава един наварх от Милет донесе вестта за това как цар Крез нападнал острова и как Езоп го спасил. Навархът предполагаше, че аз отдавна вече зная какво се било случило; а аз нямах дори представа, едва от него научих: Езоп бе свободен! Добил бе свободата си пред мен! Сега се беше издигнал над мен, беше почитан и свободен, а аз — унижавана робиня! Плачех от яд и изгарях от обич, защото сега вече можех да го обичам.

Бях като трескава за нови вести, ала всичко, което успявах да науча, бе противоречиво. Един разправяше, че Езоп бил отишъл в Милет, друг — че трябва да е на път за Египет. Намерението му да дойде в Египет — за което аз копнеех, за което се надявах и от което се страхувах — проличаваше от разказите на мнозина. Не по-малко ясно бе и това, че му правеха пречки. Разправяха за някакъв жрец с неизвестно име, който чрез заплаха прогонил Езоп от Самос; за мен името на жреца не бе неизвестно.

Животът в Навкратида беше по-свободен, отколкото изобщо в Египет, а за нас, жените, по-свободен и от живота на островите. Имаше една пъстра зала, дето се срещаха всички чужденци, дето имахме достъп и ние, хетерите; там можеше да се чуе всичко за света, заобиколен от океана. Там срещнах и Анаксимен от Милет, който — понеже бе следвал звездознание в Египет — служеше като морски офицер на един от товарните платноходи на стария Талес и комуто било наредено да вземе на кораба и Езоп, като бъдещ управител на склада в Навкратида.

Сърцето ми спря да тупти, докато той насмешливо продължи разказа си: малко преди заминаването някакъв дрипав жрец, явно подкупен с няколко обола, предупредил наварха с куп празни приказки да не взема на борда подлия враг на боговете; заради него вече бил потънал някакъв друг голям кораб. И макар че Талес и самият Анаксимен горещо се застъпили за Езоп, навархът отказал да излезе в открито море, докато Езоп се намира на борда. Впрочем Анаксимен се надяваше, че при следното си пътуване щял да успее да го вземе, стига да му се удадяло да запази в тайна деня на потеглянето си.

Удиви ме и ме зарадва голямата почит, с която се ползуваше сред тия мъже Езоп. Те обичаха в него не само смелостта, духовитостта и разума, обичаха и самия човек, вълнуваше ги съдбата му. Анаксимен ме накара да му разкажа всичко, което знаех за Езоп — още от Фригия, — и заяви, че отсега нататък щял да стане още по-голям негов приятел. Изсмя ми се, като споменах, че все пак между робите и свободните трябва да има някаква разлика. Каза, че боговете не са създали такава разлика.

— Че кои богове? Египетските или гръцките?

Според него тая разлика били създали само мечът и златото. Мен — тъй ми каза той, — която поне съм се замисляла над живота, той уважавал повече, отколкото тлъстите съпруги на съветниците в Милет.

Бях вече съвсем сигурна — потвърждаваха го и сънищата ми: само след няколко месеца щях да видя Езоп. И все пак нещо глождеше сърцето ми: той, свободният, щеше да дойде и щеше да ме види робиня, сред момичета, които едва ли би могъл да уважава. Мислех, мислех, валях се неспокойно в леглото си, не ми се поглеждаха мъжете, нито ми се слушаха разговорите им, само за едно можех да мисля: как да стана свободна.

Един ден, като се връщах тревожна от пристанището, видях, че Амени излиза от нашия дом. Извиках го. Той, изглежда, ме чу, явно се смути и побърза да се отдалечи; изчезна сред уличната навалица.

Не биваше да го гоня. Почувствувах се съвсем зле — безпокойство и съмнение ме гнетяха. Глупаво бе, ала просто не можех иначе: бързо изтичах при Ксантес, паднах на колене и докато очите ми горяха, изхълцах:

— Освободи ме, Ксантес!

Странно, но Ксантес съвсем не ми се разсърди. Пощипна ме грубо, какъвто си беше той, сетне леко ме потупа с ръка:

— Добра ти е снагата, рибке моя, чест и почитания; но инак, що се отнася до изкуствата на Киприда^[2], много си изостанала. На драго сърце бих те продал, още повече, че ми предлагат добри пари. Ала не по моя вина трябва да останеш тук. Прекалено много те обичат боговете.

Закрещях, проснах се на земята:

— Боговете ме мразят.

Ксантес ме погледна развеселен, страданието ми явно го забавляваше.

— Човешки различия са това, кукличке, не божествени. Ти чисто и просто не разбираш от богове.

Овладях се. Станах, погледнах го ядно, заплаших го. Казах му, че най-могъщият човек в Египет иска да ме освободи. Колко струва при това положение някакъв си сводник или пък някакъв си хитър жрец! Нека той, Ксантес, не ме гневи с глупавите си брътвежи. Защото аз бих могла да бъда зла неприятелка.

Всичко, което казах, не беше ново за него. Изглежда, Амени без да съм подозирала това — често бе идвал насам. Ксантес се зае да ме поучава и да ми обяснява безсилието на могъщите. Във всеки случай никой египетски фараон не можел да си позволи да влезе във вражда с жреците. Повече не бивало да ми казва.

Тъй страшно, тъй съкрушително, тъй обезнадеждаващо беше това за мен, че в първия миг исках само едно: да умра! Да избягам от тоя живот, да потъна в небитието, в забравата, в смъртта, в Нил. Ксантес ме разбуди — не толкова от доброжелателство към мен, колкото от нежелание да си навлича неприятности. Разказа ми историята за девойките от Милет.

Млади, красиви, привлекателни били те. Градът бил богат, добре живеели. Внезапно една от тях почнала да говори, че хубавият им живот скоро щял да свърши в мизерия. Страхотен ужас овладял всички тия красиви деца. Заразявали се една от друга да се самоубиват. В страха си почнали да измират масово. Душели се с коланите си. И просто като че нямало средство да ги спрат. Тогава дошъл един жрец и заповядал мъртвите да бъдат пренасяни голи през агората. Стреснали се момичетата. Малкият страх взел връх над големия. Поели отново бремето на живота.

Не почувствувах утеха, само ме облада изтощение, умора. Богините на съдбата ме заобикаляха, чувствувах страшния им дъх. Ала техният удар се стовари върху мен едва тогава, когато бях почнала по малко да се съвземам.

Ненадейно пред мене застана Демонакс. В ръката му имаше списък. Бързаше, почти не ме погледна.

— Незначителни хора са — каза той. — Едните търси Спарта, другите — Крез, а знаеш, че Спарта и Крез са приятели и благодетели на великия делфийски бог. Трябва да ми съобщиш само с кои кораби се готвят да си заминат… Обаче последният, Айдал, за когото е отбелязано, че името е неизвестно и може би подправено, е важен. В случая за теб е в сила изцяло страшната клетва, която положи пред бога. Трябва да ми докладваш подробно за всичко, казано и извършено от него. Изгубихме следите му, знаем само, че трябва да се намира в Египет.

Тръпки ме побиха.

— Щом като ти дори не знаеш, как тогава ще знам нещо аз?

Демонакс бе вече при вратата.

— Говори се, че на времето си го познавала бегло в Самос. Той е неверник, богохулствува. Заслепява хората с басните, които им разказва. Истинското му име е Езоп и на тебе е отредено да го предадеш на светия Делфийски съд.

Беше излязъл вече. Твърдите му сандали затракаха надолу по каменните стълби.

Напрягах отчаяно слух, за да чувам стъпките му. Ужас изпитвах пред оня миг, когато щях да остана сама; сама с моето поръчение и с мислите си.

И ето — бях сама. Хвърлих се на ложето, за да заглуша сподавения си писък.

Преди дълги години Езоп ме беше спасил. Сега съдбата бе отредила на мен да спася своя спасител. Знаех, че ще го сторя, дори ако трябваше да се опълча срещу боговете. Не ме плашеше техният гняв. Плашеше ме само мисълта, че не ще успея. Дойдеше ли Езоп при мен, трябваше незабавно да имам възможност да избягам с него, за бягството можеше да ми помогне само Амазис; не биваше да виждам Езоп, преди да съм уредила това, трябваше да го избягвам, да се крия от него. Всичките ми чувства се бунтуваха срещу разума ми. Още веднъж изпищях. Още веднъж задуших писъка си. Сетне започнах да действувам. Трябваше да опитам да се добера до Амазис, дори с риск да си навлека презрението му. В ранен предобед, когато въздухът бе още свеж, фараонът обичаше да го разхождат със златната му ладия по течението и срещу течението на Нил, за да се наслаждава на растежа на сградите покрай бреговете. Може би щях да успея да привлека вниманието му при някоя от неговите разходки?

Съвсем близо до мястото, дето се преминаваше през Нил за Сиас, имаше нов, хубав храм на Деметра — същата, която египтяните наричат Изида и много почитат. Можех да принеса в жертва на Деметра някой от накитите, които бях успяла да укрия от Ксантес, и да я замоля да усмири гнева на Аполон; сърцето ми отново почна да бие по-спокойно.

Бързо се отправих към храма; придружаваха ме Дориха, а също и Нано, нашата тракийска робиня. Жрицата се зарадва на златната гривна и каза, че тоя ден бил особен.

Голямо ято ибиси прелетяло току след изгрев-слънце над Навкратида, описало кръг над нея и сетне се изгубило на юг.

Отдъхнах си. Наистина понякога си мислех, че предзнаменованията и тълкуванията на природата не биха могли да имат голямо значение; ала след това чувствувах, че всичко в света се намира в дълбока взаимна връзка и че нищо не може да бъде без значение. Само трябваше да умееш правилно да тълкуваш значимото.

Тръгнахме покрай високия гранитен зид на кея, който се простираше от храма до северното пристанище. Ала напразно се взирах да видя златната ладия; не чувах отникъде ни виковете, ни ликуването, с които жителите на Саис обикновено приветствуваха своя цар, щом се появеше сред тях.

Изведнъж Дориха ме сбута:

— Гледай, този съм го виждала вече в нашия дом!

Хвърлих бегъл поглед нататък без особено любопитство; за съжаление и без това достатъчно често виждах нашите гости. Ала само след миг буйно благодарих на Дориха за острия й поглед. Това бе Амени. Тъкмо потегляше от отсрещния бряг, за да премине реката с една от лодките на царския двор. Знаех, че не обича да се разправя с много хора, затова бързо се разделих със спътничките си и изтичах до мястото, дето спираха лодките.

Амени ме зърна веднага и този път изглеждаше крайно зарадван, задето ме среща. Дръпна ме настрана и започна да ми шепне: през последните дни негово величество особено често споменавал за мен. Сега той тъкмо отивал, за да закупи някаква нова, хубава вила, недалеч от Навкратида, край един второстепенен Нилски ръкав, приличен на езеро. След около седмица този малък дворец щял да бъде изцяло завършен. Съгласна ли съм да взема участие в освещаването му заедно с негово величество?

Толкова нещо тежеше на сърцето ми, че цяла седмица ми се стори прекалено много. Исках да питам, да настоявам, да моля. Ала Амени умееше бързо да става официален.

— Невъзможно е нито по-рано, нито по-късно — прошепна ми той. — По това време царицата ще бъде служебно в Тива. С присъствието си тя ще увенчае като лилията, която се превърнала в богиня, горноегипетския „държавен празник на южната порта“. Както знаеш, негово величество не обича целомъдрените.

Преди да успея да се ядосам на дързостта му, той бе изчезнал вече с хората от своята свита.

Беше три дни по-късно, смрачаваше се вече. Всичките ми приятелки се намираха в големия салон, пееха шеговити песни, играеха и танцуваха. Там имаше неколцина гости от Атина и Егина; бях дочула за някаква атинска делегация, която ходила при цар Крез в Сарди.

В залата цареше весело, разпуснато и примамливо оживление, както обикновено в навечерието на нощни пиршества. Бях премного възбудена, неспокойна, а и премного отпаднала, за да се забавлявам с другите. Седях в неосветеното съседно помещение, потънала в мечти и надежди; половин живот се бе изминал, без да бъде истински живот; под слънцето на Египет, под което не можеше да прекипи дори виното, аз бях останала такава, каквато си бях в Самос; остаряла в опитността, млада в копненията, аз жадувах най-сетне, ах, най-сетне да почувствувам сърцето си пълно.

През тясната пролука между тежките сирийски завеси гледах от мрака към светлината и веселието в голямото помещение. И тогава го видях. Той застана внезапно сред танцуващите, с блеснала жар в очите — мургав, с продълговатата си, характерна глава, с буйна коса, с живата си уста, която толкова много обичаше да говори — тъй близкият образ още от моето най-ранно детство. Беше облечен скромно; сивият хитон, обшит със сиви ръбове, правеше по-загладена и по-гъвкава неговата малко ъгловата, недодялана снага. Той не бе вече дрипавия роб, а важен гръцки гражданин, личност, която обайваше. Беше мъж и аз го обичах.

Нещо ме накара да скоча от мястото си. Втурнах се към завесите, исках да ги разтворя, да извикам, да изкрещя: „Тук, тук, тук съм, обичам те!“ И да се хвърля в обятията му.

В този миг забелязах зад него, в преддверието, някакъв непознат човек, който усърдно разговаряше с вратаря. Какъв беше той — шпионин, стражник, храмов служител? Сетих се за Демонакс, за заплахата и за клетвата пред бога, за опасността, в която щях да въвлека любимия си. Отстъпих встрани, между големите гънки на завесата.

Чух го вън да разпитва, да иска нещо, да говори настойчиво. Приятелките ми не знаеха нищо. Една от тях го насочи към страничното помещение.

Той влезе. За малко щеше да ме докосне. Не биваше да мърдам. Не биваше да въздишам, не биваше дори да си поемам високо дъх! Да не ме усети! Страшният бог трябва да бе нейде съвсем наблизо, защото овладя мен и скова Езоп. Бавно, колебливо, силно разочарован, той излезе отново вън. Понечи да се върне. Не се върна. Но защо стана тъй, научих едва по-късно.

Седмицата изтече. Преживях я като насън. Сетне дойде да ме вземе Амени.

Ксантес ме изпрати и в погледа му се четеше съмнение: щеше ли да ме види някога пак? При все това той не пропусна да напомни на египтянина, че, първо, съм много скъпа и, второ, се намирам под закрилата на един бог, който не бива да бъде разсърден. Амени търпеливо кимаше. Разбрах, че нямаха намерение да гневят бога.

Голямата вила бе украсена със знаците на Саис. Пред нея на четири пилона се развяваха знамената на Долен Египет със златните змийски изображения. От двете страни на широкия портал имаше тъмни бронзови статуи на свещения бик Апис^[3] с блестящи очи от полиран карнеол^[4]. Оказахме им дължимата почит и влязохме в блестящия, грейнал дом.

Предоставиха ми жилище от пет стаи. Девет египетски робини — облечени според местния обичай твърде оскъдно, с египетски деколтета, които оставяха гръдта почти изцяло открита — ме посрещнаха и нагиздиха с великолепни накити. Очевидно едва след това бях достойна да споделям ложето на един цар.

Негово величество още не беше дошъл. Неотложни държавни дела го задържаха в столицата му. Знаех, че преди обяд Амазис работеше усърдно. Голяма страна беше Египет. Египтяните твърдяха, че в държавата им имало двадесет хиляди града, а между тях бяха такива като Мемфис, Тива и Саис, чиито стени човек не успяваше да обиколи на кон за един ден. Много работа имаше да върши един фараон, който освен това съдеше сам и председателствуваше съда при всички престъпления от религиозно естество и за държавна измяна.

Сетне дойде Амени, леко възбуден:

— Негово величество желае да те въведе в този дом лично; не знае, че си влизала вече, така че мълчи си. Ще идем край езерото и ще чакаме негово величество при ладията „Лапислазули“.

Всички се държаха до известна степен официално, ала тая официалност изчезна веднага щом се появи Амазис. Той все още бе много бодър, много активен човек, който въпреки цялата си гордост и достойнство имаше дързък език и обичаше да върви срещу течението. Когато, спазвайки строго церемониала, се хвърлих на земята и целунах краката му, той ме поздрави така непринудено, сякаш се бяхме виждали вчера; огледа ме изпитателно и забелязах, че беше доволен от вида ми.

Качихме се на ладията: фараонът, четирима началници от личната му охрана, Амени и придаденият към него помощник, един певец, една певица и оркестър от петима души; другата част от свитата остана на брега и охраняваше езерото.

Бодрият ритъм на греблата плъзна ладията покрай зеленото крайбрежие. Видях пъстрия папирусов гъсталак, видях палмите и смоковниците, които навяваха хлад към нас; лотоси блестяха сред тъмната зеленина на брега. Амазис беше обсъдил набързо с Амени нещо явно неотложно. Сетне предизвикателно ме погледна. Отвърнах му с фригийската си усмивка. Той почна да нервничи — въпреки всички възможни разширения голямата червена царска митра стоеше по невъзможен начин на главата му.

Спогледахме се. Забелязал, че го разбирам, той се усмихна сам на себе си, намигна ми. Радвах се, че беше такъв, че не бе станал тесногръд или скован в достойнството си. Извини се подигравателно:

— Страхувам се, че на мое величество не подобава вече да пее. Амени, нека певецът изпее онова, което би пял фараонът, ако му бе разрешено.

Амени даде разпорежданията си и певецът запя песента за влюбения египтянин:

Нил моята лодка с вълните си носи, а аз нося снопче тръстика —

от бога Пта в Мемфис отивам да прося да върне при мен Розоликата,

Реката е вино и Пта е тръстиката, нейни листа са „Могъщите“,

вестители техни са пъпките — същите, които разцъфват във лотоси.

Сияе Хатора и вдига челото си, облива със злато простора —

и сякаш прелял от любов и живот е град Мемфис, изпъкнал пред взора.

Хатора — небето, което египтяните си представяли като богини с образа на крава, здраво стъпила с четирите си крака в четирите краища на земята.

Знаех песента и знаех също така отговора на влюбената египтянка. Ето защо изпреварих певицата и запях:

По „Канала на властника“ бързо гребях и завих по „Канала на бога Ра“, дето по вечерен здрач в тихото устие щях в мойта шатра да спя край брега на морето.

Неуморно гребях аз по тая река и със свито сърце бога Ра умолявах да те

зърна, любими, как влизаш сега във двореца на царя на тая държава.

Сетне бяхме със тебе. И в залива тих ти на Ра във града ми отнесе сърцето,

и със тебе в леса по пътеката свих, край дома на могъщия цар и владетел.

 

Малко клонче откърших от близкия храст — малко клонче наместо

разкошно ветрило. „Но защо ми е — мислех — ветрило, щом аз сред леса в

тебе поглед безмълвно съм впила?“

От балсам натежала косата ми бе, пълни бяха ръцете ми с клончета малки и със теб под сияйното, звездно небе се почувствувах в тая страна господарка.

Докато пеех, Амазис почна да проявява признаци на вълнение. В очите му проблесна влага.

Гърците обикновено не умеят да пеят добре египетски; но моят фригийски език беше по-остър, гласът ми — по-мощен; не пеех на добър египетски, ала знаех, че това се харесва на египтяните. То допадна много и на Амазис и сега вече все по-малко му се нравеше разходката с ладията, при което трябваше да пази достойнство. Заповяда да се прекъсне разходката и да спрем пред вилата.

Когато влязохме във вилата под звуците на оркестъра — арфа, китара, лира, тимпан и систрум^[5], Амазис каза:

— Три нощи не ще бъда в моята столица. Къде ще бъда първата нощ, знае само един: това съм аз. За втората нощ знаят двама: аз и първият министър на моето царство. За третата нощ знаят трима: аз, първият министър на моето царство и началникът на стражата. Виждаш сама, през тази първа нощ Египет би могъл да загине.

Сетне заповяда на всички да останат вън. Сетне със силен замах запрати в най-тъмния ъгъл царските си накити. Сетне ме взе в празната къща — тъй както бях и стоях. Амени, който добре познаваше господаря си, нареди музиката вън да продължи да свири опияняващо.

Какво ли не разправяха в Навкратида за Амазис! Бъбривите гърци се надпреварваха в онова, което бе забранено на египтяните. Във всеки случай сигурно беше едно: Амазис обичаше да пие, да пее и да целува. Започна с пиенето. Гръмко запя:

Вино донеси ми ти — осемнайсет чаши вино! Нека пия до зори…

Петима виночерпци — рядко красиви момци с кожа, прилична на меко злато — донесоха алабастрови амфори с медножълто вино. При това пееха и със съжаление долових от пискливите им гласове, че бяха евнуси:

Вино се лее — блести като злато. Вино се лее — с наслади богато.

Вино се лее за теб ден и нощ, опиянява те, дава ти мощ,

радост безгрижна в сърцето ликува, млади певци и певици танцуват,

гордо възпяват мъже и жени твоите хубави дни!

Виното се лееше, долитаха песни. Амазис пращеше от жизненост, ала и аз не му се давах. Нито бирата, нито виното можеха да ме надвият, а когато чувствувах силно желание да се хвърля опиянена на врата на някой мъж, когато гръдта ми прелееше, почвах да танцувам фригийски танци. Прикляках на пети и мятах краката си в бесен, неравен ритъм пред себе си, докато музикантите размахваха своите тракащи систри.

Северният вятър полъхна и оповести полунощ. Бях ли победила Амазис? Залитайки зашеметен, той се запъти да излезе от залата. Бях се разпалила вече. Застанах сред залата и с насмешлива предизвикателност запях песента за всемогъществото на любовта:

Преяде ли, какво ти тъй додява? Нима си на стомаха си слуга? Или ти пречат дрехите, та ставаш? Едно легло владея аз сега! Или пък нямаш

сили ти от глад? Или побягваш може би от жад? Вземи тогава моите

гърди! Изстискай ги, изпий ги цели ти!

Чувайки, че пея така на негово величество, присъствуващите се смръзнаха. Но Амазис намери че съм великолепна, върна се и ме целуна, докато ми секна дъхът. Последваха още по-буйни, още по-необуздани сцени. Амени завърза очите на музикантите, изпрати танцьорите навън, в парка, отдето се чуваше още само ритъмът на телата им.

Преодолял първото си замайване, Амазис навлезе в периода на еротичните екстази. Сграбчи ме — бе много силен, по-силен от мен, — притисна ме на ложето си, обжари ме с поглед:

Дойде ли вятърът, търси смоковницата — дойда ли аз, значи, идвам при теб!

Ала аз се бранех. Първия път ме беше надвил той, сега щях да го принудя да води тежка борба за крепостта. Той бе отвикнал вече от съпротива. Само промълви със запъване:

— Обичаш ли ме? Нима не ме обичаш?

Прошепнах, и то доста нежно, защото той ми се харесваше:

— Не, царю, не те обичам. Другиго любя. И тъкмо защото е за другиго, правя всичко това за тебе. Затова в тоя час на любовно опиянение искам да те замоля…

Ала той беше вече заспал — бързо и блажено, като дете.

Отпуснах се на царското ложе и през нощта почувствувах, че Амазис ми бе близък. Спах много до късно, както изискваше животът, що водех, и най-дълбоко спах през утринните часове. Когато се събудих, Амазис отдавна беше излязъл. Беше отишъл на лов за хипопотами.

Чувствувах се нещастна. Нито за миг не бях успяла да поговоря с него насаме, интимно. А къде ли беше в това време Езоп? Колко хубаво бе, че той не знаеше, че не можеше да знае за всичко това, колко хубаво бе, че съществуваше една обич, издигната високо над всички плътски наслади. Нима на това не ме беше научила Сафо?

Утеших се, изкъпах се, танцувах и спортувах, поставих в ред тоалета си и се нагиздих. Втората вечер трябваше да бъда по-хубава, отколкото първата, защото през втората трябваше да извоювам не само третата вечер, а и любимия човек.

И така, хубава бях и на хубав ден се надявах. Очаквах, че Амазис ще прати да ме повикат. Чаках напразно. Голямо суетене цареше в дома и около него. Деветте слугини не знаеха нищо. Гърците са по-млад народ и са любопитни; египтяните съществуват много по-отдавна, научили са се да се грижат само за онова, което им заповядат. Почнах да ругая на фригийски, а моите египтянки се заливаха от смях, защото едничкото, което можеха да си представят, бе, че аз се преструвам или шегувам; пък и как да не се шегува една жена, която фараонът обича, с която негово величество пее, пие и спи?

Пълна луна грееше вън. Бе светло като през зимен ден във Фригия. Но сетне при мен дойде Амени, както винаги учтив, дружелюбен, непроницаем. Разказа ми за неприятностите на негово величество. Нали била пристигнала онази атинска делегация — бях чула вече за нея — с горещите препоръки на цар Крез. В Египет тя изследвала законите, данъците и въпросите за подсъдността; а сега — на втората утрин след днешната — щяла вече да си отива, за да използува по-светлите нощи поне до Крит; и искала непременно да говори лично с негово величество.

— Ах, тия мръсни гърци! — тропнах ядосано с крак. — Изглежда, че всеки просяк има повече права над негово величество, отколкото аз!

— Тъкмо така се изрази отначало и негово величество — отбеляза Амени. — Но все пак водачът на атиняните е много стар човек. Казва се Солон и преди цяло поколение още, като архонт на Атина, сключил съюзен договор с Псаметих II. Трябва да се зачита приятелството, а още повече старостта му.

— Да зачита тогава старостта! — рекох намусено аз. — Младостта отива да спи.

Амени невъзмутимо поклати мургавата си египтянска глава в знак на отрицание.

— Негово величество те кани да дойдеш в приемната зала. Ти знаеш гръцки и египетски. Вярно е, че негово величество разбира достатъчно гръцки, за да не се нуждае от преводач; но негово величество ще се чувствува по-спокоен, ако в случай на нужда има преводач до себе си.

Политически разговори със старци: тъкмо подходящо занимание за една жизнерадостна, влюбена жена, и то през нощ с пълнолуние. Ядосана слязох от женските покои в приемната зала. Тя беше пълна с оживено бъбрещи, енергично ръкомахащи и преди всичко брадати гърци; стори ми се в първия миг, че виждам само бради. Естествено никой не ми обърна внимание и аз се настаних в един ъгъл. Ала едва бях седнала и двама военачалници от царската охрана оповестиха идването на фараона. Той влезе, без да се придържа много към етикета, отправи се веднага към мен, не ми позволи да падна на колене, а с подчертана нежност ме вдигна и ме представи:

— Това е Родопис, сестрата на мое величество.

Гърците зинаха, сякаш не им достигаше въздух. Сетне налетяха върху мен с хиляди въпроси. Амазис обаче седна на един малко издигнат стол, нещо като трон, и ми даде знак да се приближа до него, така че се настаних на мека табуретка при краката му. Довлякоха до нас втори стол; на него беше поканен водачът на делегацията. Той се приближи с тежки крачки, като се подпираше морно на гегата си — макар и с дълга, бяла брада, той бе мощна, внушителна фигура. Това бе Солон, за когото ми бяха разказвали още в Самос; самоските евпатриди не го ценяха, макар че самият той бе евпатрид.

Солон си даваше вид, че е безкрайно възхитен от законите, които е създал Амазис. Особено много хвалеше един от тях: всеки египтянин бе задължен ежегодно да обявява пред окръжната управа какво е работил и какъв доход е получил; който не можеше да докаже, че е упражнявал позволено занятие, налагаха му висока глоба. Наистина Солон не бе вече архонт, но като постоянен председател на Великия съвет, все още имаше задачата да предлага закони.

— Един такъв закон — каза той — полза за атиняните.

Бях чела напоследък „Дела и дни“ от стария Хезиод^[6].

— „Работи, за да те мрази гладът“ — подхвърлих аз, цитирайки поета.

Солон смаяно ме измери с поглед.

Крайно развеселен, Амазис ми смигна.

— При египетския климат — каза той — умът узрява и у жените.

Салон въздъхна:

— Нашата страна е бедна и ние нямаме Нил.

Амазис наистина не познаваше Атина, ала достатъчно добре познаваше островите. Отвърна хапливо:

— Не е бедна страната ви, а е мързелива аристокрацията ви. Впрочем тъкмо виждам там един побелял мъж — та той носи по себе си цели планини злато.

Солон проследи погледа на Амазис и въздъхна повторно. — Това е Алкмеон, водачът на партията на крайбрежните жители; взех по един представител от всяка партия. Оня дългият е Пизистрат от партията на диакриите^[7]; той има поддръжници сред планинските работници и селяните — планинци. Аристокрацията пък представлява дебелият, ниският — Ликург.

— А защо донесохте на Крез златото?

Алкмеон чу, че говорят за него. Приближи се — тромаво и суетно — бляскав и лъскав като цирков артист. — Златото ми подари Крез.

Амазис високо се изсмя.

— Значи, старата лисица ви е подкупила?

Алкмеон се въртеше смутено и възмутено на мястото си. Очакваше, изглежда, че Солон ще протестира, ала старецът мълчеше. Тогава Алкмеон обясни:

— Когато Солон изпълни желанието на Крез, царят каза, че сега и ние можем да си пожелаем по нещо. Аз бях най-бързият. Казах, че желая да ида в царската хазна, за да проверя дали Крез е наистина най-богатият човек на света. „Ако установиш това — каза Крез, — разрешавам ти да вземеш от хазната ми толкова, колкото можеш да носиш.“ Аз, разбира се, установих, че Крез е най-богатият човек на света.

— И по този начин стана най-богатият човек в Атина — подхвърли Пизистрат, който се бе приближил към нас при благосклонен знак на Амазис.

Амазис бе извънредно развеселен от тая смесица от суетност и интригантство.

— А какво желание — обърна се той към Солон — трябва да изпълниш ти на моя брат от Сарди?

— Трябваше да му кажа кой е най-щастливият човек на земята.

— Ласкателен въпрос; той сигурно те е смятал за бог.

— Не, но смяташе себе си за най-щастливия. Амазис избухна в смях, сетне ме погледна:

— Може би след два часа най-щастливият ще бъда аз? Щастието е бързоног жребец, яхан от много ездачи.

Солон не беше съгласен с шеговития тон на Амазис. Във всеки въпрос той съзираше патос, във всеки отговор — поука.

— Има разлика между нас, гърците, и ония азиатски царе. Те търсят щастие, търсят сферата на благополучието. Ние, всички ние, искаме слава. Видях как дрипави роби плачеха от радост, когато Клеомед победи в Олимпийските игри.

— Лоша супа са сълзите — подхвърли саркастично Амазис.

— Чувал съм, че египетските пирамиди били така здрави само защото глината във фугите им била примесена със сълзи.

— Пирамидите са останали до днес, но нима затова е останал до днес и Египет? Лично аз в края на една четирихилядогодишна история не вярвам нито в пирамидите, нито в сълзите.

— Исках да помогна на Крез, защото, макар да нападна много йонийски острови, той е приятел на гърците. А земята отвъд неговите граници е варварска, дива, враждебна. Ако е силен, Крез ще може да спре гибелта, надвиснала над Гърция… и над Египет.

— Ако — каза Амазис.

— Ако — потвърди Солон. — Но неговата „сфера на щастието“ не го прави силен. Ето защо аз му разказах приказката за най-щастливия. Той се наричал, казах му аз, Телос Атински. Телос живеел в един благоденствуващ град, благоденствували синовете му, благоденствували внуците му. Когато мегарците^[8] нападнали Атина, той, който се наслаждавал на богат живот, потеглил на война, Атина победила Мегара. Но в решителния бой Телос паднал убит. Той бил погребан там, дето загинал, и атиняните му оказали големи почести. Ала Крез не можа да разбере защо нарекох този Телос най-щастливия човек.

Амазис се усмихна.

— Мога да разбера Крез защо не те е разбрал.

А на мен каза на египетски:

— Всички тия гърци са като деца. Няма нито един грък старец.

Солон го погледна въпросително и недоверчиво. Амазис даде знак на певците:

— Изпейте погребалната песен!

Те запяха, той я превеждаше на гръцки:

Поживей си днес добре, много дни живей добре, че имота сетне няма

в гроба си да вземеш ти!

Солон разтърси глава в знак на несъгласие. Ако бяха по-къси, белите му коси положително щяха да настръхнат:

— Малцина властвуват, мнозина живеят на земята. Ето защо човек властвува заради мнозинството. Той трябва да направи живота на това мнозинство достоен за живеене, дори когато това е в ущърб на малцинството, което аз предупредих:

Яжте и пийте, и имайте, колкото щете — само пазете от алчност безумна сърцето! Дръжте средата — умерено горди бъдете: на първенците атински

това е заветът!

 

Ала, за да заслужава да се живее животът, трябва преди всичко да има живот изобщо. Народът може да живее само тогава, когато отделният човек от народа е готов да умре за народа.

На Амазис тия мисли се струваха твърде отвлечени. Сам син на щастието, той беше сигурен, че и владяната от него страна ще бъде щастлива, докато е жив той. За смъртта имаха грижа неговите жреци и неговите придворни поети. Той заповяда да се поднесе вино, а също и бира — повечето гърци предпочитаха египетската бира, защото нея можеха да пият непримесена — и почна да вдига наздравици за боговете.

В това време Солон, който пиеше малко и още по-малко отдаваше значение на наздравиците, се обърна към мен:

— Откъде си ти, хубавице? Каква добра съдба те е довела в двореца на този цар?

Обясних му накратко, че съдбата ми не е чак толкова благосклонна към мене. Когато споменах за Самос, Солон се разприказва като словоохотлив старик. Много безредици владеели в Самос. Някой си Демотел свалил за известно време геоморите от власт. Наистина след това самият той бил убит и геоморите пак се върнали, но негодуванието сред рибари и работници не стихвало и всички смятали, че предстоят нови вълнения. Дълго време Самос бил най-спокойният, най-аристократичният от всички острови; сега бил най-неспокойният. Мнозина приписвали тая промяна на един освободен роб.

— Който сигурно се казва Езоп — откъсна се от устата ми; сърцето ми силно се разтуптя.

Солон смаяно ме погледна.

— Струва ми се, че се казваше тъй, не помня вече толкова добре имената. Откъде го познаваш?

— Познавам го — рекох аз.

Ала очите казваха повече от устата ми.

— Удивлявах се, като чувах, че не само роби, но и царе уважавали тоя дързък безумец. Още по-голямо става удивлението ми сега, като виждам, че към тоя гърбав кълвач хранят чувства дори и жените.

— Той не е гърбав! — казах аз възмутено.

Солон прихна. Засмяха се и Амазис, и неговото ехо Амени.

— Заговори ли за мъже, очите й заблестяват — обясни Амазис. — Кой е мъжът, за когото спорите?

— Един освободен роб, за чието остроумие и смелост цар Крез говореше с голяма почит. Той се опита дори да го вземе на служба при себе си, но ексегетът на делфийския оракул научи за това и му забрани. Крез, който инак не обича да се примирява с разни забрани, сметна, че не си струва да си навлича гнева на Пития заради Езоп.

— Езоп ли? — запита Амазис.

Видях, че Амени се приведе към него и му прошепна нещо, което Амазис изслуша със смръщено чело. Това не ми хареса. Твърде много време бях изгубила вече. Ако беше надвиснала някаква опасност, трябваше да я отстраня — още тук, и то веднага:

— А ако би дошъл тук и би потърсил помощ от теб — ще му дадеш ли закрила? — обърнах се към Солон.

— Какво ме питаш? Та нали тоя човек е в Милет?

— Питам те.

— Ние почитаме всички богове и никого от тях не предпочитаме.

— Той би могъл да дойде от името на Изида — Деметра.

— Нали не е извършил убийство или обидил някой бог?

— Не, само че неколцина жреци го мразят.

— Ние не сме лакедемонци^[9], които чакат от Пития да им разтълкува всяко отиване в клозета. Ако дойде при мен в Атина, ще си спомня за твоята хубава уста.

— Ако му трябва помощ, тя му трябва тук и сега.

— В такъв случай би следвало да се обърнеш към човека, който властвува тук и властвува сега.

Солон дипломатично се поклони пред Амазис. На Амазис отдавна вече беше омръзнал нашият разговор. Той стана и по този начин накара да се изправят всички присъствуващи.

Сбогува се благосклонно с гърците, освободи от мита всичко, което биха желали да вземат от Египет, и даде нареждане на Амени да натовари на борда на кораба им още петстотин крини пшеница като дар за Атина Палада.

Гърците си отидоха, в дома обаче настана по-голяма глъчка, отколкото когато и да било друг път. Две групи акробати нахлуха със звън и дрънчене от всички врати и прозорци, от покрива и от мазето, струваше ми се понякога дори, че изскачат от празното пространство. Амазис почна да танцува и да залита заедно с тях. Той бе най-шумният, най-веселият и положително най-пияният. Въпреки това се опитах да го заговоря за Езоп, да измоля подкрепата на фараона. Той ме целуваше, пощипваше ме, бе много нежен към мен, каза с пиянски глас:

— Родопарион, считай всяко твое желание за изпълнено!

Ала Амени, винаги близо до него, нито веднъж не пропускаше да добави сериозно:

— За днес; утре той нищо не ще си спомня!

Никога дотогава не бях преживявала подобни нощи. Не беше лесно да си царска наложница. Амазис трябва да беше пил от вълшебното питие на Афродита; с всеки изминал час той все повече и повече ме желаеше. На няколко пъти Амени ми изказа своите поздравления; фараонът положително щял да ме направи придворна дама; с никоя жена досега не било така. Но какво ми помагаше това? Аз не се намирах до човек, а до някакъв безчувствен фавн, когото на всичко отгоре не биваше да дразня.

Зазори новият ден. Отвъд, над Нил, над развалините и дворците на Саис, изгря слънцето. Амазис впери поглед в мен — лежахме един до друг, — гледаше как нахлулата слънчева светлина ме обливаше със своето злато. Взе царската си огърлица, привърза ме с нея към себе си, понечи да ме погали и заспа още при самото движение.

С мен се случи тъй, както през първата нощ. Не можах да заспя, докато той спеше дълбоко, и съм заспала дълбоко, когато той се събудил. Отново останах дълги часове сама, морна и отчаяна.

Амазис дойде едва четири часа след залез-слънце, когато луната се беше издигнала вече над хълмовете на изток. И заедно с Амазис дойде живот, бодрост, музика. Почти съжалявах, че трябваше да го безпокоя.

— Вчера ти изпълни много мои желания — припомних му аз.

Той се усмихна, никак не се разсърди, погали ме. Съвсем не бе лош любовник, като се има предвид, че бе цар.

— Считай желанията си изпълнени, с изключение на едно.

Събрах всичките си сили, всичките си мисли.

— Искам да се махна оттук. Обичам другиго. Искам да избягам с него. Пусни ни да избягаме от Египет.

Той каза само:

— Това е единственото желание, което не ще ти изпълня.

Не беше учуден, нито обиден. Отнасяше се към мен така, както египтяните се отнасят към своите хубави свещени котки. Искаше да разполага с нещо, върху което да излива нежността и чувствата си. Изглеждаше впрочем, че изпитва дори досада, ако отговаряш на чувствата му. Говорих още много, ала той не ме слушаше.

Поднесена бе голяма вечеря, само за двама ни. Подобно нещо Амазис не беше правил за никоя от наложниците си. Бях победила Амазис. И Амени бях победила. Нима нямаше да успея да извоювам и голямата, истинската победа? Реших да не отстъпвам.

Вечерята беше хубава. Край нас бяха само робите и робините. От помещенията около трапезарията прозвучаваха ту музика, ту песни, ту рецитатори разказваха приказки. Амазис играеше с мен царската игра на подаръците. Започваше се с нещо съвсем малко, някое дребничко зрънце злато. Минаваше се към пръстени, огърлици, блюда и чаши; трябваше само да гадая правилно, тогава следващият предмет ставаше по-голям от предишния. Не сполучех ли да отгатна, губех два подаръка. Накрая ме очакваше най-големият подарък. Нямах представа какъв би могъл да бъде.

Детинска игра, примесена с целувки и нежности. Забавлявахме се добре. Вече на три пъти бяха сменяли факлите. Трябва да беше станало полунощ, защото позахладя. В този миг чух отвън глъчка, викове, крясъци, звън на оръжия. Изглежда, някой бе прескочил в парка. При главната порта крещяха часовите от царската стража.

Амени се втурна развълнуван в нашата стая. Амазис страшно му се скара. Амени направи някакви тайни знаци, при които фараонът замлъкна. Той стана, приближи се към Амени и заговори с него на свещения древен език, който аз не разбирах. Сетне ме погледна и излезе. Поисках да го последвам. Ала бях вече задържана в стаята. Наоколо стояха четирима души от царската стража — дружелюбни, но непреклонни. Дадоха ми да разбера, че трябва да мълча и да не мърдам от мястото си. Не знаех какво се е случило. Трепет обхвана тялото ми, принуди ме да седна, да не помръдвам, да чакам. Жалък е човекът, когато съдбата се изправи пред него.

Амени се върна сам и каза:

— Някакъв чужденец е извършил престъпление, което се наказва със смърт. Под предлог, че го преследвали, той нахлул през оградата във фараоновата градина. Негово величество иска веднага да се изясни случаят и да го осъди. Но негово величество ще прояви милост само ако ти нито мърдаш, нито се движиш, нито пък споменеш някога за тоя час. В противен случай гневът на боговете ще погуби всички ни.

Погледнах го втренчено. Нищо не разбирах, защото разбирах всичко. Бях в помещението, определено лично за Амазис. От него се излизаше в галерия като балкон на половина височина край източната стена на приемната зала, тя бе висока колкото два етажа. Помещението, в което бях, нямаше врата, а само завеси; построено бе толкова умело, че в него човек, без да го виждат или чуват отвън, можеше да долавя дума, произнесена в голямата зала. Царете — тъй предполагах аз — се нуждаят от такива неща. Аз не се нуждаех, но защо бях любимка на царя, ако нямаше да се възползувам?

Разпитът почна с глъчка. Бяха заловили трима гърци — двама преследвачи и един преследван. Преследвачите се позоваваха на някаква заповед от своя повелител, върховния Демонакс.

Гръцкият храм бе на около десет стадии. Доведоха Демонакс от дома при храма. Амени почна да му се кара. В отговор Демонакс му кресна, че бил жрец на Амон-Ра. Амени го поправи, като му обясни, че той бил жрец само на Пта^[10], и добави освен това:

— В Египет ти нямаш никакви права на стражник.

— Пта ми заповяда да унищожа неговия враг.

— Негово величество запита Пта. Нито богът, нито свещеният бик Апис, нито върховните жреци са чули някакъв грък да е обидил този бог.

— Тоя безбожник е безчинствувал срещу Пта и срещу другите богове в Самос и в Лидия!

— Съдете го тогава в Самос или в Лидия. Ти разгневи много негово величество.

Демонакс лицемерно почна да изразява съжалението си; но заяви, че и негово величество бил разгневил Пта — Аполон, като отвел една заложничка — служителка на светата делфийска служба. Амени отвърна, че всичко било уредено с Ксантес. Лично той бил обещал да върне след три дни служителката. При все това по силата на божествените си пълномощия негово величество можел да постъпи и иначе, без с това да накърни правата на Пта върху неговата служителка. Възможно било въпросната служителка за в бъдеще да остане на разположение на бога Пта и на неговите жреци другаде, а не в бордея на Ксантес.

Това очевидно накара Демонакс да занемее. Не го чух да проговори нито дума повече.

Намирах се в крайно неудобно положение. Острието на едно копие бе толкова близо до гърлото ми, щото от време на време ми се струваше, че ме гъделичка. Други две острия докосваха бедрата ми. С изваден меч четвъртият пазач преграждаше пътя ми към нишата. Задължението им явно доставяше удоволствие и на четиримата, макар че спрямо мен те го изпълняваха почтително. Тази заплаха опъна до крайност и без това изтерзаните ми нерви. Чаках, вслушвах се тъй напрегнато, че в продължение на минути бях почти глуха. Добила отново способността си да чувам, долових неговия глас. Говореше Езоп:

— Когато за втори път поисках да вляза в заведението на Ксантес, син Алкифронов, двама храмови служители ме повалиха и ме отмъкнаха в новия храм, в Панеленион, подарен от твое величество на гърците. Там почнаха да ме карат да призная, че съм Езоп. Не признавах. След няколко дни ме пуснаха на свобода и се надяваха, че сега вече ще се издам сам. Но аз не попаднах в клопката им. Тъй като твое величество е известен с великодушието и човечността си, реших да измоля закрилата на твое величество. Тъкмо тогава твое величество беше в Мемфис. Ето защо се преоблякох като египтянин и заминах срещу течението на Нил, за да поискам разрешение да изкажа пред тебе молбата си.

Треперех силно, струваше ми се просто, че ще се надяна сама на копията. Положението на Езоп бе лошо. Сега вече познавах Амазис достатъчно. Гласът му беше раздразнен, той бе гневен, говореше презрително, искаше бързо да доведе нещата до край, лош за Езоп:

— Защо не дочака завръщането ми?

— След мен беше изпратен наемен убиец.

— Откъде знаеш ти, че е бил убиец, щом като все пак си му се изплъзнал?

Езоп помълча за миг, сетне започна да разказва на негово величество някаква приказка:

Убиец убил човек. Роднините на човека преследвали убиеца. Убиецът побягнал по Нил. Роднините го подгонили с кораб. Убиецът слязъл на сушата. На сушата срещу него се задал вълк. Убиецът се покатерил на едно дърво. На дървото го пресрещнала змия. Тогава убиецът скочил отново в реката. На повърхността на реката изплувал крокодил и погълнал убиеца.

Амазис поомекна. Разсмя се:

— Наистина не е удоволствие човек да те преследва. Какво направи, след като се отърва от убиеца?

— Запитах за твое величество. Не ме разбраха и ме упътиха към „Долината на царете“. Намерих се пред пирамидите и поисках да вляза вътре.

— Глупако — каза Амазис, — та пирамидите са зазидани и заключени.

— Една от тях току-що беше ограбена. Отправих се към нея, за да взема нещо.

Амазис изля своя гняв върху две берилови вази и върху три бронзови — несвещени — статуетки. Сетне продължи да разпитва:

— Какво си искал да вземеш от една ограбена пирамида?

— Това, което не може да се ограби: надписите. При моя учител Талес съм учил малко да чета свещеното египетско писмо. Тази пирамида беше на Уна, последния цар от последната велика династия.

Внезапно Амазис се промени, развълнува се:

— Тежки времена са настъпили след него. Седемдесет царе са властвували за седемдесет дни. Благородният Ипу тогава пял:

Владеят днес смърт и насилие само: по пътя са тръгнали трима, а само след миг — останали двама!

Езоп му показа нещо, което беше записал, ала не бе успял да разчете. Амени беше служител на Тот, бога на писарите с павианското лице. С напевната интонация на старите египтяни той прочете:

— „Това е разказал Нефереху. Стражите при градските порти казват: «Сега ще идем да грабим!». Перачът казва: «Няма да нося вече товара си!» Птицеловците образуваха разбойнически шайки. Мочурливата страна Долен Египет надигна с негодувание щита си. Пекарите не пекат, пивоварите не варят вече бира!“

Любопитството на Амазис беше раздразнено, ала той все още бе недоверчив:

— От времето на Уна ли?

Амени потвърди:

— Това е езикът на времето от преди две хиляди години.

Езоп разполагаше с още надписи:

— А това тук са оплакванията на друг върховен сановник на фараона:

Петима работници виждам сред себе си и казвам: „Вървете по пътя си!“

Отвръщат ми те: „Остави ни, човече — където отивахме, стигнахме вече!“

Амазис почна да се съмнява отново:

— И ти намери тия неща в пирамидата?

— Намерих в пирамидата повече. Това тук е последното послание на фараона Уна, преди страната да погине, за да се възроди сетне отново:

Чуйте гласа на бог Хор от Хиераконполис: „За мен е властта, властелини!“

Чуйте гласа на бог Хор от Хиераконполис: „Против вас, в храма слънчев укритите, огнедишаща жар ще изпратя!

Против вас, на короната в Долен Египет носители, безпощадна отрова ще пратя!“ Чуйте гласа на бог Хор от Хиераконполис:

„За мен е властта, властелини!“ Гнусни човече, със гнусно лице и със гнусни дела, от престола слезни!

И достойнството свое сложи пред нозете на Уна!

Огън ще пламне в очите на Уна, пламък ще блъвне насреща ви, срещу всички вас, вършили подли злодейства! Бури развихрени срещу предвечните Уна ще прати! Дръзко ръка на последната твоя опора Уна ще сложи! Ето, изправя се в своя храм онзи, себе си който велик бе нарекъл — слага достойнството свое в нозете на Уна!

Уна решава всичко сега, а негова власт е прозрението!

Хор от Хиераконполис — едно от най-древните египетски божества, изобразявано в йероглифното писмо като сокол.

Амени очевидно бе следил текста и потвърди, че преводът е правилен. Чух, че Амазис дълго снова нагоре-надолу. Сетне прозвуча гласът му:

— Ти искаш да ми кажеш, че един цар, който е разполагал с достатъчно мощ за това, е вдигнал бунт против отживелите времето си, против ненавистните, против злодейците. Аз пък ще ти кажа, че от бунта не е имало никаква полза. Уна е бил трийсет и шестият фараон на Египет. Аз съм двеста шейсет и четвъртият фараон. Какво има помежду ни? Двеста двайсет и осем царе или нищо? Казвам ти: нищо!

Езоп се разпали:

— Между него и теб се намират клетниците, които и днес гинат по твоите улици. Между него и теб се намират две хиляди години глад. Между него и теб се намират милиони неродени деца. Знае ли твое величество още какво бе написано в пирамидата на Уна? „Смъртта е престъпление на божеството.“

Амазис презрително се изсмя.

— Тъй говорят осъдените на смърт. Следователно тъй говориш ти. Но боговете и царете, които създават, трябва да могат и да убиват. Амени, кажи му химна на слънцето от „Поучение за Мерикар“!

Амени почна да рецитира:

— „Добре обезпечени са хората: Бог се явява на небето според желанието им. Създал е, за да ги храни, растения и животни, птици и риби. Изпраща според желанието им светлина и преминава по цялото небе, за да ги гледа. Издигнал е около хората защитна преграда. Когато плачат, той ги чува.“

Езоп сякаш забрави кой бе, къде бе и в какво положение се намираше.

— Нека твое величество поогледа своите добре обезпечени хора. Половината деца в Саис са слепи. От растенията и животните, птиците и рибите твоите хора получават за ядене само слама, само листа, само полуразложени чакали. Поучението за „Мерикар“ представлява онова, за което царят мечтае. Разказът на Нефереху е това, което царят вижда:

„Тъй е все пак, навсякъде липсва жито, хората ходят голи без дрехи, мръсни без сапун, крастави без масло; тъй е все пак, хората ядат трева, а за да могат да я погълнат, пият вода; тъй е все пак, хората изтръгват помията от зурлата на свинята и понеже са гладни, не казват: тая храна подхожда повече за теб. Тъй е все пак, смехът вече не съществува.“

Амазис мълчеше. Не го виждах, но чувствувах мрачната бръчка, която се беше врязала между веждите му. Нищо добро не предвещаваше гласът на фараона, когато запита:

— Значи, ти си дошъл, за да предизвикваш тук безредици под знака на крокодила? Значи, си дошъл тук, за да ме свалиш от трона? Дошъл си тук, за да станеш сам фараон?

Езоп горчиво се изсмя.

— Щом като все пак ще трябва да умра, то можех поне да умра геройски, като излъжа. Можех да кажа на твое величество: така е. Но не е така, макар и да се срамувам, че не е така. Любовта ме доведе в Египет. Дойдох в Египет да търся човека, когото съдбата е отредила за мен, комуто съдбата е обрекла мене. Надеждата ме доведе в Египет.

Скова ме непоносим мраз, сетне почувствувах сладост и топлота. Трите копия се впиха в кожата ми. Гласовете сякаш достигаха до мен през безбрежни морета. Да, този, който се подиграваше сега, беше Амазис:

— Надежда ли? Как можеш да имаш надежда ти, жалък робе, осъден на смърт? Надежда, която няма дори и мое величество, тъй като ми предсказаха, че няма да ме наследи син?

— Ще те наследи. След теб ще останат споменът за теб, стига да искаш, и синът ти, стига да можеш.

— Нима искаш да ми дадеш надежда тъкмо ти?

— Не аз, а онзи, историята за когото ще разкажа на твое величество:

 

 

Първият човек бил създаден отначало без качества. Ала впоследствие — в борбата с животните, боговете и стихиите — той постепенно станал лош. Тогава Зевс решил да му помогне, като го дари с добри качества. Взел ги от небето, сложил ги в една голяма бъчва, затворил я здраво и я дал на първия човек. Казал му: „Всичко добро, което се намира в тая бъчва, ще се предава на теб през стените й и през твоята кожа. Бавно и постепенно то ще ти помогне. Но тъй като е взето от небето, то винаги ще се стреми да се върне там. Ето защо дръж постоянно бъчвата добре затворена, инак ще изгубиш всичко добро.“ Обещал първият човек да го послуша. Ала скоро го обхванало любопитство. Не можал да се сдържи и отворил капака на бъчвата. Тутакси всички добри качества литнали към небето. Оттогава те витаят там, горе, далеч от земята, далече от хората. Уплашен, човекът затворил капака. Но било твърде късно. Останал му бил един от добрите духове: Надеждата. И сега тя теши и него, и себе си, като говори за изгубените си спътници, литнали горе на небето.

 

 

Забравих опасността. Забравих заплахата, която бе надвиснала и над него. Скочих. Копията се отдръпнаха, мечът падна от ръцете. Спуснах се към колоните, отделящи галерията. Видях го. Извиках му. Той се втурна към мен нагоре по стъпалата. Почувствувах го още преди да падне в прегръдките ми. Той ли падна, аз ли паднах? Това беше онзи миг, когато почувствувах щастието да бъдеш жена, да бъдеш открита пред цял свят, пред силния, пред мъжа. Това беше онзи миг, за който се бях родила, за който бях живяла, за който се намирах сега там. О, Езоп, Езоп!

Тъй виках още, когато дойдох на себе си след ужасния припадък от треска. Сънувала бях най-красивия, най-вълнуващ сън.

Три дни бях лежала в безсъзнание, още три седмици лежах трескава. А през това време Езоп отдавна вече плуваше на север с кораба на Солон. Той отказвал да стъпи без мен на палубата. Напразно го заблуждавали и лъгали за мен. Най-сетне го принудили да приеме пътя към свободата.

Това ми разказа Амазис, когато за пръв път можах да го позная отново. Той се усмихна и като завършек на нашата прекъсната игра ми подари къщата, в която бях лежала болна.