Арнолт Бронен
Езоп (27)

VI

Дълго разисквахме по този въпрос на корабите — защото, кълна се в неумолимия Стикс^[1], морското ни пътуване продължи доста. В град Халкедон на Пропонтида^[2] някой си Фалеас отишъл при своя архонт и настойчиво заявил пред него:

— Всички граждани трябва да притежават по равно имот. Всички нови градове трябва да се основават на този принцип.

Архонтът запитал:

— Как ще уеднаквиш онова, което боговете са сътворили различно?

Фалеас казал:

— При рождението и в смъртта хората са еднакви и това са направили боговете. По средата между тях се намира женитбата, тук за човека няма равенство и това са направили хората. Ето къде трябва да се постигне изравняването. И то така: богатите трябва да дават на дъщерите си зестра, но не бива да взимат. А бедните не бива да дават на дъщерите си зестра, а трябва да получават. Тъй като размерът на зестрата е предписан от закона и е твърде голям в съотношение с имота, по този начин състоянието на бедните и богатите ще се изравнява, докато се постигне накрая пълно равенство.

Други пък казваха:

— По-важно е да се уеднаквят желанията на хората, а не имотът им.

— Това обаче е невъзможно — твърдяха трети, — ако хората не бъдат възпитавани достатъчно в тази насока чрез законите.

Освен оня мъж, дето беше от Халкедон, никой от нас никога не бе чувал нещо за тоя Фалеас. Само Езоп стана и каза:

— Тъкмо това искаше и Фалеас. Искаше навсякъде и при всички да съществува равенство в две отношения — в имота и във възпитанието.

Казах:

— Езоп, това са глупости. Ти си работлив, а Тиб е мързелив; аз съм бърз, а Мопс е бавен; един може да е умен, друг — глупав; как ще промениш хората чрез възпитание?

Езоп се разсмя.

— Чрез възпитание се постига всичко — каза той. — Ще ви разкажа историята на Ликург. По времето на нашите дядовци той е бил това, което беше Солон за Атина: създавал закони.

 

 

Ликург отгледал различно две кучета от едно и също поколение. Едното държал винаги у дома си и го хранел с лакомства, другото взимал със себе си на лов. Сетне свикал спартанците и им показал двете кучета. Вдясно имало поднос с най-отбрани сладкиши, вляво — заек, който той пуснал да бяга. Тутакси всяко от кучетата се спуснало върху онова, на което било свикнало. Разглезеното се нахвърлило върху подноса със сладкишите, другото, което Ликург отгледал при сурови условия — подир заека, хванало го и го занесло на господаря си. Спартанците все още не му вярвали. Казали:

— Е добре, тези кучета бяха еднакви. Но дали би се случило същото, ако първото куче беше от ловджийска порода, а второто — от галените домашни кучета? Колко ли пари ще чини тогава възпитанието ти?

Отгледал Ликург едно ловджийско куче с лакомства, и на лов със себе си взимал едно мъжкарче от двойка глезени домашни кучета. Малко повече време изтекло, докато бил в състояние пак да покаже двете кучета на спартанците. Играта и този път се повторила. Ловджийското куче се нахвърлило върху подноса със сладкишите, а галеното погнало заека. Спартанците видели това и разбрали, че чрез възпитание към по-добро може да се надвие и по-лошата природа.

 

 

Смеехме се, шегувахме се и говорехме в надпревара, така че забравяхме лошото си положение. Нищо не предприехме, защото вярвахме на думите на хитрия Скилос. Ако знаехме как подло се готви да ни измами, сигурно щяхме да предпочетем да се удавим в морето.

Почнехме ли да проявяваме безпокойство — а на всеки от корабите ние бяхме много повече, отколкото екипажът. — Езоп ни успокояваше:

— В Самос ми дадоха свободата, всички самосци ме познават. Превърнат бях в роб несправедливо, в Самос отново ще бъда свободен човек. Тогава ще мога да помогна на всички ви. Ако почнете сега да убивате, ако завладеете корабите и станете морски разбойници, никой не ще може да ви спаси от жестоката смърт. Ще бъдете приковани на кръстове и ще пукнете пред очите на любопитните.

Доверихме му се. Изпълнени с това доверие, гледахме как върхът на Керкет изплува пред нас от морето. Изпълнени с доверие минахме край плодородните брегове на самоския остров.

Запитахме хитрия Скилос:

— Покажи ни къде ще работим. Покажи ни водопровода.

Той ни посочи трасето, което се спускаше от изобилния с вода източен склон на Керкет право към града Самос. Виждахме вече блестящия, грейнал град, виждахме огромния храм на Хера, по-голям от целия атински акропол. Помежду имаше исполинска черна скала, набъбнала като цирей и вдадена в морето като свит пестник. Неколцина запитаха:

— Няма ли да е мъчно да се прокара водопроводът около тая скала?

Скилос отвърна:

— Невъзможно е.

Запитах:

— А как ще се прокара тогава?

Скилос замълча.

Когато нашата флотилия приближи брега, на големия вълнолом и по-навътре, на кея, стояха вече множество любопитни самосци. Казах на Езоп:

— Е, след малко ти ни напускаш.

Езоп се усмихна, сетне ми подаде ръка:

— Няма да ви забравя.

Не знам дали Скилос чу нашия разговор. Във всеки случай видях го, че се въртеше наблизо. Досега нашият кораб беше плувал начело и трябваше пръв да спре на брега. Изведнъж видях Скилос на един от другите кораби, отдето даде заповед нашия кораб да остане последен. Сетне вече не го видях.

Не ми се хареса тая работа. Какво означаваше тя? Да не би да искаха да разпръснат самосците по кея? Очевидно не дръзнаха да го сторят. Видях също така, че самосците не намаляха, а, напротив, станаха повече. Междувременно наоколо се вдигна глъчка, самосци осмиваха слабите и възторжено приветствуваха силните сред новопристигналите. Във всеки случай те искаха час по-скоро да изкарат докрай водопровода си и за тях ние бяхме нещо малко повече от машини, които щяха да сложат в действие чуковете и свределите. Робската стража беше излязла напред и веднага, още при слизането от корабите, извеждаше извън града отделните групи.

Сетне нашата триера се плъзна покрай вълнолома. Горе се тълпяха самосците и втренчено гледаха надолу към нас; защото поради отлива ние бяхме доста ниско.

Моряците искаха да спрат Езоп. Ала той неочаквано се изтръгна и скочи напред към носа на кораба. Застана там, вдигна ръце и силно завика. Отначало никой от нас не разбираше какво казва. Бе прекалено развълнуван. Бързо и объркано излизаха думите от устата му. Сетне, когато подхвана отново, чух няколко изречения.

— Аз съм Езоп — крещеше той, — тебе те познавам, и тебе също, вие бяхте там, и ти приятелю, братко, ти беше първият, който вдигна ръце, за да гласуваш за свободата ми. Аз съм Езоп, нали ме познавате?

Видях, че няколко души му махнаха и се опитаха да си пробият път по-напред, към вълнолома. Ала преди да стигнат дотам, преди да успеят да извикат, в първите редици вече стояха неколцина други — не, не стояха, а дръзко излизаха напред, негодувайки високо:

— Какво иска тоя?

Всички тези люде имаха едни такива дебели, силни гласове, просто да ти пукнат тъпанчетата:

— Откога мръсните роби плюят своята смрад по чистото пристанище на Самос?

Неколцина недоволно изръмжаха против тия мърморковци, а Езоп продължаваше да вика, вече в ръцете на моряците, които искаха да му запушат устата.

— Аз съм Езоп — викаше той, — вие ме обявихте за свободен, те несправедливо ме направиха отново роб. Не позволявай да се подиграват с волята ти, могъщи народе на могъщия Самос!

Тъй викаше той.

Чух общо покашляне, което звучеше като съгласие. Ала липсваше човек, който да изрази това съгласие с думи. Тогава един, който беше излязъл съвсем напред — а гласът му бе пак от ония дебелите, силните, в които не звучи никакво чувство, но които все пак се чуват от всички, — каза:

— Какво твърди тоя, че бил Езоп ли? Измамник е той! Езоп изглеждаше съвсем иначе! Езоп беше гърбав!

— Да — закрещяха сега мнозина, — ти не си Езоп! Езоп живее в Египет! Езоп е богат и щастлив! Ти наистина си измамник!

И ето че всички, дори и онези, които в началото искаха да приветствуват Езоп, почнаха да се съмняват. Посбутваха се, взираха се втренчено, мълчаха. Езоп отчаяно се бранеше от робската стража, която грубо го удряше по устата, щом се опиташе да проговори. Стоях до него, когато го изблъскаха с груби юмручни удари горе на вълнолома. Никога не съм виждал лице като лицето на Езоп в оня миг. От отчаяние устата му беше отпусната, очите му, потъмнели от разочарование, проблясваха, търсейки помощ, дори и широкото му чело сякаш се беше смалило. Не исках той да се озлобява срещу самосците. Казах му, извиках след него:

— Недей да виниш тях, и тях ги мамят, както и тебе! Та тук гъмжи от шпиони!

Тогава повалиха и мен.

Съвзех се напълно едва когато се намерихме пред огромната черна скала. Къде бяха останалите? Къде бяха нашите спътници? Отпред, на черната скала, имаше малка, още по-черна дупка. В нея ни вкарваха с камшични удари един след друг, блъскаха ни вътре тъй, както зидарят силом вкарва глина в пукнатините на зида. Пълзях напред, поемайки си с мъка дъх — нямаше въздух, нямаше светлина, а само някаква страшна блъсканица и непоносима воня. След дълго време, почти задушени, се намерихме натъпкани в някаква влажна пещера, дето мъждукаше слаба факла и всеки миг заплашваше да угасне. Някой говореше, долавях само шепот:

— През тая скала трябва да прокараме тунел за водопровода.

Пещерата беше естествена, в нея имаше място за няколкостотин души. Въздухът хлуеше отгоре през тънки процепи. Ако природата не се беше смилила над нас, бедните хорица, самоският строител никога нямаше да го стори. Щеше да ни кара само да пълзим, да ломим, да пробиваме и да мъкнем камънака — нищо повече. На това отгоре трябваше да складираме ломения камък в пещерата, така че тя от ден на ден ставаше по-малка и по-тясна. Положението ни беше ужасно. Трябваше да работим колкото се може по-бързо, за да излезем от тая скала отново на светлина, а трябваше да работим и колкото се може по-пестеливо, в колкото се може по-тесни забои, за да не засипем напълно с камънак единственото помещение, дето имаше въздух — нашия дом, нашето легло, нашата кухня. Защото нямаше да излезем навън, докато не свършим тунела. Двама от всеки трима души от нас, прокълнатите в тая влажна и душна пещера, никога вече не видяха деня, слънцето.

Работехме на четири смени, и най-силният не издържаше повече от шест часа. През останалото време лежахме и пъшкахме в пещерата. Веднъж дневно ни носеха храна — ечемичена каша с разводнено козе мляко, понякога мекици и прокиснало вино. Храната стигаше само на онзи, до когото имаше смъртник; дотогава, докато можеше да укрива смъртта на другаря си и да издържа вонята от неговото разлагане, той ядеше двойна дажба.

Първоначално всички бяхме като парализирани. Не знаехме нито кога е нощ, нито кога е ден, нито какви са часовете или седмиците. Не можехме да мерим времето и по работата си. Шест пъти подред работих все на едно и също място, а камъкът не се поддаваше. Скалата бе толкова твърда, че свределите и ломовете се изтъпяваха по десет пъти в една смяна. Надзирателите ги сменяха, ала при всяко заменяне имаше и бой: „Задето умишлено изтъпявате сечивата!“ Не знам какво правеха другите; предпочитах да изям боя, отколкото да забавям работата; чрез усилен труд заглушавах всичко в себе си, ако изобщо бе останало в мен още нещо за заглушаване; и чаках да се натъкна пак някъде на Езоп, защото нямах сили да го търся сред тая огромна купчина изтощени вонещи тела.

Видях го едва когато Тиб го замери с камък. А Тиб бе един от най-глупавите, които виняха Езоп, задето сме попаднали в тая пещера; един от най-лошите; и при това от мързеливите; обаче той имаше свои съмишленици, които се развикаха и тържествуващо закрещяха, когато камъкът удари Езоп тъкмо по чувствителния му гръбнак. Хвърлих се нататък, успях да видя още болката, изписана в големите очи на фригиеца, исках да поваля с пестник Тиб на земята. Ала Езоп ме спря, взе камъка, който бе паднал до него, дигна го високо в трептящата, мъждукаща светлина и ръката му потръпваше — почти изглеждаше, като че ли трепка само светлината.

— Благодаря ти! — каза Езоп на Тиб и погали камъка, който му бе причинил толкова силна болка, притисна го нежно под ръка и бръкна в устата си, за да извади оттам един триобол; даде го на слисания Тиб. — За съжаление нямам повече пари. Но мога да ти посоча едного, който ще те възнагради по-добре. Ето го там, надзирателя, той е богат и могъщ. Ако хвърлиш камък върху него, ще те възнагради царски.

Надзирателят забеляза движението, с което беше посочен, приближи се бързо и подозрително. Приятелите на Тиб все още искаха да го предупредят. Глупав, злобен, алчен за пари, той вече се беше навел, сграбчи един остър камък, замахна, и камъкът изсвистя към надзирателя. Той хвана с огромната си лапа захвърления отломък, въпреки това камъкът разпори палеца му.

Надзирателят изрева от болка и гняв така, че пещерата се разтърси. Извика робските стражници. Те пребиха Тиб тъй страшно, че някои от нас се разреваха. Погледнах умолително към Езоп, може би беше в състояние да каже нещо, за да защити Тиб; ала инак толкова кротките очи на фригиеца сега останаха твърди. В края на краищата робските стражници извлякоха навън, каквото бе останало от Тиб; там го приковали на кръст.

Известно време се влачихме плахи и приведени. Но как можехме да издържим така? Тук, сред тоя ужасен въздух, при тая ужасна работа, можехме да живеем само сплотени, а не като враждуваме помежду си. Ако продължаваше както сега, всички щяхме да обезумеем. Тогава чух дълбокия глас на фригиеца; той забръмча като рояк сити пчели над поляна с цветя, извика:

— Имало една друга пещера, ще ви разкажа за нея:

 

 

Лъвът преследвал един бик. Бикът избягал в някаква пещера, дето имало диви кози.

Дивите кози почнали да го мушкат с рогата си. Разранили му кожата. Бикът стоял неподвижен и търпеливо понасял всичко.

— Но не от страх пред вас, дето сте в пещерата — казал им той, — а от омраза към онзи, който дебне вън, пред пещерата.

 

 

Не ни утешиха думите му, но утеха беше това, че изобщо говореше; поне за мен. Други се вайкаха.

— Какво ни помагат думи — оплакваше се жално Мопс, — тук всички сме обречени на гибел. Никой от нас не ще види пак нито милото слънце, нито сладката луна, нито звездите, родени от въздуха. Малко по малко ще се вмиришем и вкиснем, ще се издушим и ще пукнем от глад.

Мнозина смятаха, че той е прав, и се завайкаха като него:

— Остана ни само едно — да си пожелаем смъртта.

— Не говорете така — чух да казва Езоп, — защото така само се мамите един друг. А тук долу на нас може да ни помогне само истината. Никой не иска смъртта, дори и онзи, който я търси.

Мнозина се разкрещяха, отричаха.

— Искаме смъртта — грачеха мрачно те, — нека дойде да ни отърве от тоя мръсен живот!

Езоп каза:

— Познавах един старец и той говореше като вас. Ще ви разкажа за него:

 

 

На един старец му трябвали дърва, за да сгрее студените си крака. Гората била далече, високо горе, дето духал леден вятър. С големи усилия се изкачил до нея старецът, с мъка насякъл дървата, с мъка ги нарамил на гръб, с мъка се повлякъл най-сетне към дома си с тежкия товар. Пътят бил прекалено дълъг, товарът — прекалено тежък, вятърът — прекалено студен. Тогава коленете на стареца се подкосили, той се строполил на земята и не можал да продължи по-нататък. С отчаяни вопли призовал смъртта. Изведнъж смъртта застанала пред него. Ухилила му се любезно:

— Е, старче, крайно време беше да ме повикаш! Да ти помогна ли?

А старият човек кимнал с глава:

— Да, смърт, помогни ми пак да вдигна товара, за да мога да продължа пътя си лека по лека.

 

 

Прихнахме да се смеем на стареца, за пръв път се смеехме тук долу. Смееха се дори и ония, които искаха смъртта. Един от тях се прекатери през телата на другите до Езоп, прегърна го и го целуна. Отново се разсмяхме — този път на това, че някой изобщо беше успял сред сплъстената маса от косми и парцали да намери друго лице, друга уста освен своята собствена!

Не беше лесно да се разбере, ала бе тъй: оттогава нататък по-леко понасяхме всичко. Мислех си:

„Тоя сладък живот са ми дали родителите ми, а не някои от ония горе, дето ни бият с камшици и потискат. Ако ние живеем заради самия живот, ония горе вече са изгубили; защото те искат да живеем, за да умрем.“

Затова пеех и свирех, макар че целите ми устни бяха попукани и покрити със струпеи и циреи. Шегувах се с него, с Езоп. Неколцина дойдоха при мен, съвсем боязливи.

— Я кажи, тоя фригиец… да не е бог?

Без да ща, се разсмях, толкова глупави бяха! Езоп ги бе чул. Запита ги:

— Какво все току споменавате вашите богове?

Мопс отвърна:

— Молихме се и сега ни е по-добре.

Надзирателят не обичаше да чува, че говорим; приближи се към нас заплашително, размаха бичовете си и ни сгълча. Освети Езоп от горе до долу с факлата.

— Да не си посмял да кажеш нещо против боговете или против молитвите! — изръмжа той.

Очите на Езоп блеснаха. В тях имаше толкова смях, че неволно изпръхтях в шепата си. Знаех, че ще разкаже нещо. Ето какво разказа:

 

 

Един моряк от Атина пътувал през морето заедно с други моряци. Страшна буря ги връхлетяла, сграбчила кораба и го потопила. Всички плували в морето и се опитвали да спасят скъпия си живот. Сред тях пляскал атинянинът, плюел водата във висока дъга над себе си и десет хиляди пъти призовал Атина да го спаси. Близо до атинянина плувал един друг и изпръхтял:

— Ей, ти, стига си хленчил! Ще бъдеш спасен!

Морето издигнало атинянина нагоре, смъкнало го надолу, той страхливо погледнал към другия.

— Атина ли ще ме спаси?

— Да — отвърнал му оня. — Атина и ръцете ти!

 

 

Този път, ще не ще, се разсмя дори надзирателят.