Арнолт Бронен
Езоп (42)

VII

В един голям град живеел във великолепния си дом прочут ясновидец. Понеже къщата му струвала скъпо, той често излизал на агората и срещу много пари предсказвал на хората бъдещето. Хората се стичали на тълпи около него и плащали много пари.

Един ден той пак предсказвал. Казал на едного: „Ще живееш“ — и прибрал парите. Казал другиму: „Ще умреш“ — и прибрал парите. Казал на трети: „Къщата ти ще пострада от наводнение“ — и прибрал парите; и казал на четвърти: „Къщата ти ще изгори“ — и прибрал парите. Но още докато броял парите, дотърчал задъхан съседът му и закрещял: „Ясновидецо, къщата ти гори, пропадна ти имотът!“ Завайкал се ясновидецът и стенейки, се втурнал към пламналата си къща. А онзи, който току-що бил платил, извикал след него: „Хей, приятелю, седнал си да разправяш, че щяла да изгори моята къща, а пък не знаеш, че гори собствената ти къща!“

 

 

Къде бе Келайт? Не го намерих в делфийската странноприемница. Съдържателят презрително ме изгледа:

— Теб не могат да те арестуват, ти си чуждестранен посланик. Но Келайт е само роб и трябва да лежи сега в затвора, защото ти си задигнал лидийските дарове.

Умееха да водят борба тия делфийци; странно бе само, че в борбата за своите чисти богове прибягваха към толкова нечисти земни средства. За щастие Садиат междувременно се беше завърнал от Спарта, така че отново разполагах с постоянна охрана.

Взех със себе си цялата делегация и се явих пред главната порта на храма.

— Заведете ме при Кобон!

Кобон тъкмо извършваше жертвоприношение, а в дните, когато извършвал жертвоприношение на боговете, не допускали никого при него. С преливащо от яд сърце отидох при Никандър, който наистина не бе умен, но все пак бе най-почтения сред цялата сбирщина.

— Къде са даровете от Крез?

Никандър действително не знаеше нищо. А пък не можех да допусна дори, че и Келайт ме е измамил; от друга страна, докато той бе в затвора, не ми разрешаваха да говоря с него. Добре бяха заплели мрежите си. Трябваше да ги разкъсам.

Запитах:

— Бива ли почетният гост на делфийския оракул да види даровете, изпратени през последните три дни?

Недоумяващ, Никандър разреши.

Отидохме в хранилището — съкровищница с невъобразими размери. Садиат ги зърна пръв:

— Ето нашите, лидийските дарове!

Не всички — но все пак голяма част от тях. Оказа се, че са заведени по книжата като дарове от Спарта; защо, никой не можа да ми обясни.

Това потвърди не само впечатлението ми, че Еврибат беше хитър измамник, но и че не бе лъгал сам; той неминуемо имаше съюзник между делфийските жреци. Във всеки случай Келайт бе пострадал несправедливо. Настоях:

— Веднага да се пусне на свобода Келайт; и Делфи да заяви публично, че за присвояването на лидийските дарове е виновен единствено Еврибат.

Никандър ми потвърди писмено, че смята това мое искане за справедливо.

Треперех цял. Обхванала ме бе треска. Докога щяха да се търпят тия злодейства? Извършени убийства и опити за убийства, посегателства върху честта и безсъвестни кражби — тая верига от отвратителни низости се нижеше през живота в Елада и се кичеше при това с името на една институция, угодна на бога. До случая с месенците бях искал само справедливост. Сега исках мъст. Убийството в Термия не биваше да остане неизкупено.

Отдавна вече нощите се бяха превърнали за мен в мъчение, в кошмар. Цял горях; и все пак не горях достатъчно. Трябваше да разгоря тъй, че цял Делфи да лумне в пламъци. Бях виждал вулкани на Тера, на Родос, на Делос: като тях исках да блъвна огън и аз — във високомерното, властолюбиво, готово на всякакви престъпления лице на Кобон.

Стоях с моята делегация пред портата. Тя не се разтваряше. Настоях да съобщят на Кобон:

— Ще извоювам влизането си със сила!

Тъкмо с такъв език трябваше да си служи човек в Делфи.

Келайт — пуснат на свобода, но очевидно приучен към примирение — пристигна с едно любезно писмо от върховния жрец:

„Защо, о посланико на цар Крез — благодетеля и закрилника на Делфи, — са тия официални посещения, тия формалности? Та ние много по-добре бихме разговаряли сами, на четири очи, и от мен ти ще получиш всяко желано удовлетворение. Пратеникът ми ще дойде да те вземе след няколко часа.“

Хитрост ли бе това или наглост?

— Идете пред портата — казах на Садиат — с всичките си лидийски отличия, също и с оръжия. Застанете тъй, че Кобон да може да ви види от средния балкон на тържествената зала. Нека знае, че ако ме нападне, ще има свидетели; все ще намеря сили да се довлека до там, за да ме видите.

Добродушните лидийци се разплакаха предварително. И тогава, въпреки целия си яд, не можах да сдържа смеха си.

— Грешка на един от писарите — каза Кобон. — Ти си напълно реабилитиран. Липсват няколко от даровете, кой ще седне да прави въпрос за тях?

— Аз. Аз не се нуждая от устни уверения, че съм реабилитиран. Искам официално изявление, че Еврибат е постъпил безчестно и е присвоил даровете.

Кобон загрижено ме погледна:

— Кой… Как му беше името?

— Еврибат.

— Никога не съм чувал това име.

— Нямам намерение да се впускам в подробности. Но ако не си чувал никога името Еврибат, значи, не си чувал никога и името Демонакс?

Отново същият загрижен поглед.

— Ти смесваш тук неща, които нямат абсолютно никаква връзка помежду си. Демонакс е катартистерът на оракула в Навкратида.

— Понастоящем в Делфи.

— Не съм го виждал в Делфи.

— Затова пък аз съм го виждал.

Необикновен беше погледът на Кобон. Той опипваше с него човека като с дълги, костеливи пръсти.

— Отдавна твърдят за теб, посланико на цар Крез, че имаш връзка с хтоническите^[1] сили. Но не боговете те карат да виждаш неща, които други не виждат. Ти прекалено много си разгневил боговете. Прекалено често си богохулствувал с басните си.

— Не безпокой, Кобон, боговете заради мен, много скоро те ще ти потрябват заради самия теб. Аз говорех за Демонакс. Говоря за Демонакс, който бе тук, при теб, в Делфи. Говоря за Демонакс, който отиде на остров Термия. Говоря за Демонакс, който на триерата „Оксидрамос“ прониза подло с кама Родопис, дъщеря на Диманд от Фригия. Повдигам (станах и вдигнах десница за клетва) тук, пред двуликия делфийски бог, обвинение за убийство! Обвинение срещу Демонакс и срещу всички, които са му помогнали в убийството.

Не бях успял да запазя спокойствие. Нещо ме бе разтърсило цял. Заплашваше да ме пръсне. Трябваше да си поема дъх. Кобон ми даде време, давайки така време и на себе си.

Същият угрижен поглед. Яростно му извиках:

— Това не е политическо убийство! Това е подло убийство от засада и ти ще трябва да дадеш доказателства за невинността си в него. Там ще се провалиш. И тогава ще извадим наяве всички останали убийства, извършени от вас под политическата маска. Трима от месенците вече умряха. Ще умрат и останалите, тъй както са умрели вече хиляди хора, които сте предали, продали или погубили вие. Но часът на отмъщението настъпи, Кобон.

Погледнах го и с ужас осъзнах, че сега той имаше всички преимущества, с които разполага хладнокръвният пред разпаления.

— Ти изрече чудовищни неща и ти си оня, който трябва да ги докаже. Докажеш ли ги, добре. Не ги ли докажеш, зло те чака. Чудовищното води след себе си чудовищно. Ще понесеш онова, в което несправедливо обвиняваш другите.

— Ще ги докажа, стига да ми дадеш пълна свобода да докажа.

— Имаш пълна свобода да доказваш всичко, каквото искаш да доказваш.

— Дай ми тогава достъп до храмовата архива.

За пръв път Кобон изгуби самообладание:

— Това е богохулство! — кресна той.

— От къде на къде смяташ, че хуля бога? Та аз искам да му помогна! Ако от проверката на архивата ви стане ясно, че сте невинни във всичко, в което ви обвинявам, богът ще се зарадва. Ако ли пък се окажете виновни, богът пак няма да се засегне, щом като неверните му служители бъдат уличени в престъпление и осъдени. Докажи ми сега честността си, дай ми достъп до храмовата архива!

— Ще се разкайваш за това, нечестивецо! — изрева пронизително Кобон.

— Ти не ми даваш достъп, но аз ще си го извоювам. Ще намеря доказателствата за това, което твърдя. Ще намеря доносите, които сте принуждавали да прави Родопис. Ще намеря документите, които ви уличават в предателство спрямо месенците. Ще разкрия всичките ви лъжи, прорицанията ви, дадени срещу подкуп, изнудванията и коварните ви тайни договори. Ще разкрия най-сетне и вашата най-голяма подлост, с която целите да тласнете днес към гибел цар Крез, а утре — цяла Елада, ще намеря разписките за подкупите, които от дванадесет години насам получавате от персите чрез вашия агент Еврибат.

Кобон не можа да каже нищо повече. В гърлото му сякаш бе заседнала буца. Той протегна костеливия си пръст и посочи към вратата. Високата му островърха шапка се люшкаше. Очите му тлееха като стъпкан огън.

Тръгнах си и казах само:

— Аз пак ще дойда.

Бях разбунтувал атиняните срещу Пизистрат, самосците — срещу Крез, мегарците — срещу Теогнид. Вярно е, че делфийците бяха покварена паплач. Бяха около двадесет хиляди души, които, взимайки пример от оракула, живееха само от бакшиши, от надвзимания и от безбожно превишени цени. Но нима бе възможно да е изчезнал у тях и последният остатък от почтеност и смелост? Не вярвах. Трябваше да поразровя жарта под пепелта.

Денят бе благоприятен за мен. Вълнение и напрежение цареше в цял Делфи. Оракулът не бе изплатил редовно даваните пари за театъра^[2], тъй като през тоя месец, поради някакво преустройство на сцената, нямало да има театрални представления. За делфийците обаче парите си бяха пари, макар и да бяха пари за театър; та нали с тях можеха да правят каквото си искат. Ето защо те обикаляха на групи покрай храмовата ограда и възбудено обсъждаха как да измъкнат насила парите. Няколко по-млади, по-сърцати момци бяха застанали пред портата тъкмо когато излизах аз. Видяха ядосаното ми лице и завикаха:

— И на тоя не са платили нищо!

Отвърнах:

— Само че аз няма да се примиря с това!

Тогава те се развикаха:

— И ние няма да се примирим!

И почнаха да напират към портата.

Стражата поиска подкрепление. С дрънчащи оръжия се приближиха храмовите стражници и почнаха да мушкат с копията си в тълпата. Тълпата зарева. Тълпата нарасна. Свечери се, никой не можеше да излезе от парка, никой не можеше да влезе в него. Делфийците крещяха от двете страни на зида, хвърляха камъни, викаха пронизително и свиркаха с уста. Падна мрак. В тъмнина потъна инак тъй ярко осветяваният парк. Сред тъмнината се чуваха виковете, свиркането, ударите от тежките камъни, дрънченето на желязната порта, към която тълпата все по-силно и по-необуздано напираше.

В този миг някой извика:

— Гледайте! Светлина!

Всички погледнахме нататък.

Не бе светлина. Беше отвесен, висок пламък, лумнал право нагоре откъм дясната страна на храма. Веднага си дадох сметка, че това бе страната, дето се намираше архивата.

Пламъкът нарастваше. Някой бе поискал да изгори нещо там и си беше послужил неумело с факлата; а може би и старите документи бяха прекалено трошливи, прекалено сухи.

— Храмът — разкрещяха се хората. — Трябва да гасим! Пуснете ни! Храмът гори!

Храмът гореше с ярки пламъци. Те пъплеха и към дома на жреците, към съкровищницата.

Безпомощна стоеше стражата зад заключените храмови порти. В устава й не беше предвиден пожар в храма. При това през първите десет минути хилядите люде с лекота можеха да угасят пожара. Сега бе вече много късно. Големи части от дома на жреците, от съкровищницата бяха изцяло дървени. Исполински пламък лижеше небето. Видели го — тъй разбрах по-късно — почти в цяла Елада: в Спарта, в Атина, в Тива, та дори от Олимп забелязали слаб отблясък от него.

Храмът гореше. Много стари прегрешения изгоряха заедно с него. Кобон бе победил срещу моята заплаха. Сега вече не можеше да бъде уличен в нищо. Персите и месенците мълчаха. Едва сега Родопис бе окончателно мъртва.

Храмът гореше. Виждах по пламъците, че поглъщат несметни съкровища. Едно хилядолетие бе изграждало тук величието на Елада. Сега вече спокойно можеше да се тъжи за това, защото и в разрухата бе имало величие.

Храмът гореше. Може би щяха да го възстановят. Ала фактът, че той бе могъл, че бе трябвало да гори, доказваше безсилието на жреците. Защото пламъкът бе излязъл по-силен от храма. В тоя пламък аз приветствувах Родопис, приветствувах месенците, приветствувах безбройните жертви на Делфи. В тоя пламък приветствувах и себе си, сам превърнат в пламък; в пламък, който руши, за да озарява.