Арнолт Бронен
Езоп (38)

III

Млад човек яхнал един жребец, чийто нрав не познавал. Едва се намерил на гърба му и животното почнало да беснее, понесло се в див бяг заедно с него. С мъка се задържал ездачът на коня и не смеел да скочи, а копитата под него удряли гръмовито. Насреща им се задал някакъв странник. Отскочил встрани и извикал: „Накъде си се понесъл, човече?“ Младежът объркано посочил жребеца. „Накъдето му скимне“ — гласял неговият отговор.

Извънредно тревожно протичаха дните, седмиците ми. При това знаех, че ще трябва да чакам месеци. Формион бе отплувал с четири транспортни кораба. Три от тях трябваше да натовари с пшеница. В Египет това невинаги ставаше лесно, защото разрешенията за износ се даваха или отказваха съвсем произволно. Трябваше да се въоръжа с търпение.

Търпение се налагаше и по въпроса за месенците. За тях Пизистрат уж преговаряше с Делфи. Отправих запитване дотам; не удостоиха с отговор дори и посланика на цар Крез. Междувременно се наложи да ида и до Мегара, до Коринт, до Тива. Наистина сключени договори още нямаше; но все пак навсякъде си пробиваше път едно подобряване на отношенията. По-силна, отколкото когато и да било друг път, бе станала волята за една общност, вярата в общата съдба на всички елини и елинофили. Докладите ми бяха изпълнени с надежда, а и писмата на различните управници до Крез звучаха дружелюбно, предано, обнадеждаващо.

Не можеше да се протака повече решаването на съдбата на месенците. Достатъчно дълго се бях отнасял към Пизистрат предпазливо, за да не навредя изцяло на мисията си. Но тъй като отношенията между Лидия и държавите около Атина почнаха да добиват все по-приятелски характер, не беше необходимо да щадя вече хитрия тиран. Най-надежден приятел в Атина бях намерил в лицето на моя стар побратим от рудниците Сос, когото бях успял да откупя и освободя още в Самос и който, изплащайки данъчните си задължения — за това трябваше да помогна малко и аз, — беше успял да възобнови своите граждански права. Поговорих с него за възмутителната история с месенците. Пък и знаех какво ще ми отговори тоя смелчага.

Два часа след изгрев-слънце Сос застана пред галериите, дето заседаваше хелиеята^[1]; стотици граждани чакаха вече откриването на съда, за да спечелят половината драхма, която се падаше като ежедневно възнаграждение на съдебен заседател; в последно време не се бяха гледали много процеси за престъпления. Когато съдебните заседатели най-сетне разтвориха тежките порти, Сос изскочи напред и извика тъй, че се чу чак долу до агората:

— Повдигам срещу Пизистрат обвинение за убийство!

Обвинението незабавно беше протоколирано и отнесено пред първия сенат. Извикаха бързо и държавния защитник. Той изтъкна, че Пизистрат бил извън града и затова не можел да се яви веднага; и изобщо следвало да се има предвид, че в дадения случай не била компетентна хелиеята, а ареопагът. Синегоросът^[2] се посмути и почна да заеква. Хилядата съдебни заседатели от големия съд — дотърчали бяха всички и от другите сенати — отначало само подвикваха. В края на краищата обаче всички зареваха против държавния защитник, така че той побягна към Акропола с развято наметало.

Можех да наблюдавам началото на събитията през онзи изпълнен със събития ден от моята странноприемница, която бе насред склона на Пникс^[3], и с напрежение очаквах как ще се развият по-нататък, когато неочаквано, придружен от двама млади началници от градската стража, при мен се яви Хипоклид и ми съобщи удивителни неща. Пизистрат наистина не бил в Атина.

Трудно бе пробила Атина своя път към морето. Първото пристанище на града било Прасий, на Евбейския проток. От Атина до него се стигало само по трудно проходими планински пътеки, защото близките пристанища на юг от града принадлежали отчасти на егинците, отчасти на мегарците и дори да ги завладеела, Атина не можела да ги защитава от силните флоти на конкурентите си. Едва при Солон атиняните успели да стъпят здраво във Фалерон; ала и с това въпросът се разрешавал само временно. Единственото истинско и голямо пристанище било това на Пирей. Един бент можел да го запази и от южните бури, и от егинците. Мегакъл и неговите приятели отдавна били струпали на източния скалист нос камъните за тоя бент. Тези камъни били стръвта, с която в най-благоприятния ден щели да уловят най-голямата риба.

И друго научих: че ме шпионират. Самите те, водачите на Крайбрежната партия, както и на партията от равнината, само презираха народа, а не го познаваха. Щом разбрали за моя план да се повдигне обвинение срещу тирана, те веднага решили да използуват това положение за собствените си цели. Сановници от Пирей, в които никой не можел да се усъмни, се явили още в ранни зори при Пизистрат и настойчиво го поканили да извърши тържественото освещаване на новото пристанище. Един Посейдонов олтар и големи жертви били приготвени вече, предзнаменованията били благоприятни; това щяло да донесе на Пизистратидите нова слава и нова мощ.

Пизистрат отдавна не бил печелил победи и не бил освещавал храмове. Историята с пристанището му се видяла особено привлекателна, защото смятал, че по този начин ще отбие водата от мелницата на своя съперник Мегакъл. Той се приготвил бързо, за да използува още утринния хлад, и по същото време, когато Сос повдигна своето обвинение, се отправил на кон надолу по южните склонове към Пирей, придружавала го само личната му свита. Двамата му малки синове Хипиас и Хипарх трябвало да останат в Атина, но в последния миг догонили с коне баща си, защото искали да се изкъпят в морето.

У Мегакъл се беше намерил достатъчно талант, за да организира всичко това. В Пирей оставили Пизистрат да извърши освещаването, сетне обаче стотина аристократи го обкръжили и обезоръжили; нищо повече не му сторили, защото не знаели дали междувременно Мегакъл е сполучил в Атина.

Той наистина сполучи, всъщност чрез мен. Излъгал атиняните, че бунта ръководя аз и че ги призовавам да се обявят против Пизистрат; при това, под предлог, че трябвало да ме пазят от скитите, не ми позволяваха да напусна дори странноприемницата. Скитите бяха изпратени на градските стени. На Акропола нямаше почти никой. Така че членовете на аристократичното общество и на съюза на производителите без много усилия се изкачиха един по един горе в крепостта, взеха най-спокойно властта и възстановиха режима на аристокрацията.

Предстоеше съдът да разгледа обвинението за убийство, повдигнато срещу тирана. Мегакъл имаше всички възможности да устрои най-хубавия политически процес. Но нима един Мегакъл можеше наистина да стори зло на един Пизистрат? На първо време той нареди делото да се гледа от ареопага, защото на него били подсъдни най-тежките случаи. Ареопагът пък заседаваше само нощем. Дотогава уредили преди всичко да изчезне Сос; предали го на скитите, които по тоя начин добили възможност да излеят яда си поне върху един от своите противници; и, второ, предупредили Пизистрат. Наистина той се похвалил на всеослушание:

— Ще се явя пред ареопага! Бих искал да видя онзи, който ме обвинява в убийство!

А Сос — благодарение на Мегакъл — наистина нямало да може да излезе с обвинението си срещу него. В края на краищата обаче Пизистрат почувствувал по-силно влечение към своите сребърни рудници край Стримон^[4], отколкото към нощното съдебно заседание на ареопага. И избягал със синовете си в Тракия.

Позорното бягство на Пизистрат и на синовете му беше всъщност единственото нещо, което атиняните научиха за събитията през оня ден. Инак над целия град и над крепостта беше легнало само угнетително мълчание. Имаше ли нови управници? Кои бяха новите управници? Неколцина питаха, ала не за дълго. За един ден затворите се бяха опразнили, за да се напълнят двойно повече още на следния ден.

Тъй като всички затворници бяха пуснати, между освободените следваше да се намират и месенците. Разпитвах за тях, нищо не научих. Изкачих се до Акропола. Горе намерих само жреци и жрици. Къде беше седалището на новото правителство? Никой не знаеше. Официално се казваше, че управлявали пак архонтите. Но тия деветима оглупели, беззъби старци бяха „управлявали“ официално и при Пизистрат. Нямаше смисъл да ходя при тях. Те дотолкова недочуваха, че не усещаха дори гръмотевиците; и тъкмо затова жреците твърдяха за тях, че били смели.

Със същата смелост като архонтите — скоро се убедих в това — се отличаваха и всички нови управници. Те бяха проявили инициатива само в едно отношение: в страхливостта си. Ето защо бяха наредили освен Сос да изчезнат и месенците, тъй като очакваха, че те може да им създадат неприятности. Пизистрат естествено никога не бе мислил сериозно да ги освобождава. Той искаше само добра цена. Но кой щеше да му заплати тая цена? Нито спартанците, нито делфийците възнамеряваха да дадат макар и един обол за нещо, което смятаха, че им принадлежи по право. Новият режим на аристократите, приятелски настроен и към спартанци, и към делфийци, гледаше на тази работа съвсем реално. Имаше само едно желание: час по-скоро да се отърве от това опасно огнище. Затова Мегакъл, още преди да отиде в крепостта, за да вземе оттам държавния печат, беше побързал да иде в затвора. И с петдесетима хоплити и петдесетима държавни стражници беше изпратил месенците на път — в северозападна посока, към Делфи.

Сега трябваше да нанеса удара си право в сърцето на врага.