Арнолт Бронен
Езоп (22)

I

Какво знаем за седемте мъдреци ли? Пред нашата кръчма имаше един паметник на стария Солон. А под него надпис, за който — аз, разбира се, не мога да чета — казват, че гласял:

Искаш ли ти във клозета да ходиш без време — като Солон си разтъркай със длани корема!

Предполагам, че той съответно на това е и плюскал; защото на мен например не би ми помогнало никакво търкане. Прочут човек бе и спартанският стратег Хилон. Големи почести му оказаха, когато дойде при нас в Атина. За него клетият ми баща тананикаше една песенчица:

Шумно борбата води — тихо и тайно пърди!

Този завет на мъдреца Хилон нека ти стане закон!

Ала клетият ми баща скоро се отучи да тананика. Той беше дърводелец от свободните слоеве. Като всички занаятчии бе много задлъжнял. Осемнадесет мини дълг лежаха върху къщата ни. Това бе съвсем малко под границата; обикновено при двадесет мини идваше заемодавецът — все едно бе за нас дали е данъчният, или пък някой предприемач — и продаваше длъжника като роб, за да се погаси задължението му. Тогава и останалата част от семейството отиваше в робство: тлъста печалба!

Един ден пристигнаха двама аристократи, намазани с благовонни масла и ухаещи приятно, и почнаха да преговарят с татко да им продаде нашата къщичка. Татко каза:

— Къщата не е за продан, върху нея тежат осемнадесет мини дълг.

Те отговориха:

— За нас това няма значение. Ще ти дадем половината, девет мини. Така хем ще се отървеш от грижите си — защото и без това скоро ще изгубиш къщичката, а на това отгоре и свободата си, — хем ще имаш и много пари.

Татко не разбра какви бяха намеренията на аристократите. Той взе парите, напуснахме къщата и си построихме дъсчена барака край горичката Ликабет.

Една седмица след това архонтът Солон обяви „премахването на дълговете“: от този ден нататък всички дългове се считаха за погасени. Ако не бяха дошли двамата благородници, щяхме да си имаме къщичка и върху нея нямаше да тежи никакъв дълг. Двамата аристократи обаче бяха най-добрите приятели на Солон.

Солон уж не знаел нищо за тия измамничества, снабдил се дори със съдебно потвърждение за незнанието си. Но народът от Атина не мислеше, че е така. Та нали в края на краищата, след като бе станал архонт, Солон бе и постоянен председател на Върховния съд? Там той продължи да създава хубави закони, които изглеждаха красиво написани на дървените табелки. „На труда Солон отдава цялата почит, която той заслужава“ — казваха правителствените сановници. Почитта се състоеше преди всичко в това, че увеличиха данъците на занаятчиите. Татко се чудеше какво да прави. Работата ставаше повече, платата — по-малка, хранехме се зле и спяхме зле в нашата дъсчена барака. Неотспал, уморен, озлобен отиваше на работа той. Градът строеше нов, голям храм в градината край река Илис; той работеше там на скелята. Една вечер — наложило се да работят до късен мрак — стъпил накриво и паднал от двадесет разтега^[1]. Умрял на място.

Бях придружавал татко още като дете, бях се учил заедно с него и от него. Отначало ми попровървя. Не ставаше нужда да работя на храмови постройки, дето почти всекидневно имаше смъртни случаи, защото боговете бяха много нетърпеливи. Работех на новата агора при един майстор, който бе поел строежа на пазарните дюкянчета. Веднъж там настана страшна бъркотия. Цяла тълпа от глашатаи заля пазарището — всички бяха с жълти знаменца и надуха тръбите:

— Идва Пизистрат!

Той беше същият, комуто наскоро бяха дали правото да има хиляда сопаджии — аз обаче не бях гласувал за това.

Помислихме си, че идва със своите сопаджии, но този път той беше измислил нещо ново. Дойде с огромно маскирано шествие, а в средата една прекрасна жена, застанала върху бронзова колесница; тя носеше златни оръжия, златни накити и медно копие в ръка и приличаше досущ на богинята Атина, само че, разбира се, не беше тя. Пизистрат обаче никак не се безпокоеше от това. Приятелите му пристъпиха напред и почнаха да подлъгват хората с молитви, а сетне заговориха с престорени медени гласове:

— Мъже атиняни, почитайте и вие Пизистрат, тъй както го почита богинята Атина. Защото сега тя, самата богиня, го отвежда в своята крепост.

Всички се слисахме и всеки от нас си каза, че той не може да си позволява такива неща с нас, атиняните. И при все това той си позволяваше и нито един човек не можеше да възрази. Стражниците уж не бяха получили никакви заповеди, а докато да получат заповеди, стана късно, защото новият човек вече се намираше горе, в крепостта, и сам даваше разпореждания какви заповеди да се дадат на стражниците.

Вечерта ние — дърводелците, каменарите, зидарите — все още седяхме заедно в кръчмата и разговаряхме дали новото ще ни донесе добро или зло; та нали повечето от нас нямаха право на глас в агората^[2]. Тъкмо тогава между нас се яви един по-млад човек; не го познавах, но неколцина от нас го бяха виждали вече на агората. Казаха му:

— Нали ти си онзи, дето говори против сопаджиите?

Когато новодошлият потвърди, някой го запита:

— Е, песоглавецо, каква нова приказка ще ни разкажеш сега?

Той рече:

— Аз дължа благодарност на Солон. Затова ще го спася от тоя сопаджийски цар.

Тогава аз го запитах направо:

— А какво ще кажеш на нас? Ние не дължим на Солон благодарност.

Той седна, изгледа ме и разказа една приказка, горе-долу така:

Един човек изкарал магарето си на паша извън града, гдето живеел. Внезапно се задали неприятели, които се готвели да нападнат града.

— Идвай бързо с мене! — рекъл човекът на магарето. Трябва да бягаме, инак ще ни пленят!

Магарето продължило да си хрупка тревата и докато предъвквало, отвърнало:

— Прощавай, но смяташ ли ти, че ако твоите врагове победят, ще трябва да нося при тях два самара?

— Не — казал човекът.

— Е, виждаш ли? — рекло магарето. — Какво ме интересува тогава чий роб съм? Докато съм роб, все един самар ще нося.

Приказката ни се хареса и се смяхме много. Допадна ни и човекът и дълго още седяхме заедно с него. Казахме му да идва по-често при нас; защото съвсем не е вярно, че ние не искаме да чуваме приказките на умните хора; само че умните хора рядко говорят пред нас.

Той обеща, ала не можа да удържи обещанието си. На следния ден се обяви открито против Пизистрат, струва ми се, горе, на Акропола. И онзи наредил на своите сопаджии да го издирят из цяла Атина. Опитахме се да го скрием при нас, но опасността бе станала за него много голяма. Помогнахме му да избяга отвъд, в Мегара. И тъй като го преследваха, научихме и името му: Езоп фригиеца.