Арнолт Бронен
Езоп (39)

IV

В стопанството на един селянин живеела змия, унищожавала там плъхове, мишки и всякакви гадини. Ето защо селянинът я почитал като дух–закрилник на своя дом и всеки ден й оставял мляко и мед. Веднъж единственото момченце на селянина се заиграло с нея. Змията го ухапала и момченцето умряло. Болка и ярост обхванали селянина. Застанал с брадва пред дупката, дето живеела змията, и щом си подала главата навън, бързо ударил. Ала змията била по-бърза от него и селянинът само разцепил камъка над дупката й. От този ден нататък двамата станали врагове; докато на змията пак се прияли мляко и мед. Надникнала тя предпазливо от дупката и засъскала на селянина:

— Хайде да се сдобрим! Нали знаеш колко полезна мога да ти бъда?

Селянинът отвърнал:

— Не може да има мир и приятелство помежду ни, докато аз виждам гроба на сина си, а ти — разцепения камък.

Бях изпратил Садиат и останалите членове на мисията с нарочни поръчения в Спарта и придружаван само от прислужника си Келайт и от Енос, бях заминал за Делфи. Енос искаше да види Питийските игри, това смешно нововъведение на Кобон, с което върховният жрец се опитваше да прави конкуренция на Олимпия. Но когато пристигнахме там, игрите бяха почти привършили.

Това натъжи Енос и аз му се присмях:

— Приятелче, какво толкова възхитително намираш в тия игри?

Той почна да брътви за слава, за чест и благосклонност на боговете. Помолих го да ми покаже един от питийските победители. Енос бързо се върна с победителя по борба, който навярно очакваше, че царският лидийски посланик ще го надари със златна награда — защото самият Делфи бе много стиснат и раздаваше само лаври. Аз едва ли му дадох нещо повече — зададох му няколко въпроса.

— Значи, ти победи? — запитах го аз.

— Победих — кимна гордо той.

— Сигурно противникът ти е бил много по-силен от теб?

— Ами — рече той, — аз бях поне два пъти по-силен от него.

— Защо се гордееш тогава, глупако? — запитах го аз. — Нима е много нещо да победиш някой по-слаб от теб? Ако бе победил някой по-силен, тогава може би щеше да заслужаваш награда.

Победителят си тръгна с ругатни на уста, а розовите ушенца на Енос увиснаха. Тъкмо тогава край нас мина един стар борец, когото жестоко бяха смазали на петобой. Чух го да се вайка:

— В Олимпия ми остана само едно ухо, в Платея — само едно око, а в Пито^[1] ме изнесоха полумъртъв.

Целият този квартал около храмовете — красиво разположен върху просторните тераси, които представляваха пъстър, почти ведър пейзаж между дълбоката долина на Плейст и огромния масив на Парнас — сега беше превърнат в евтин панаир от дюкянчета, палатки, безброй знаменца и безвкусни ленти с изписани по тях мъдрости. Средището му бележеше гъстият, червеникав облак прах, който непрекъснато се издигаше над главното игрище за борбите и над големия стадион за надбягванията. Силната глъчка и многото неподбрана музика поднасяха на слуха онова, което прахта даваше на очите и дробовете.

Сетне стигнахме до големите зидове, само две порти водеха през тях. Строга проверка; нито един роб, нито един не елин не биваше допускан във вътрешния район. Келайт разгъна нашите книжа. Където и да идех, царското писмо за свободен пропуск ми даваше право на свита от десет души. Ето защо, без да се двоумя, бях взел от панаира седмина роби, които имаха желание да видят тая циркаджийска шашарма.

„Колкото повече хора видят измамата — мислех аз, — толкова повече хора ще я презират.“

Като измерваха подозрително с погледи всеки един от тях и недоволно сумтяха, стражите ме пуснаха. Най-напред се поогледахме. Седемдесет храма се намираха в просторния парк, който заобикаляше най-голямото светилище. Всяка елинска, а и някои чужди държави бяха изпращали дарове тук, безчетни бяха съкровищата. Все пак съмнявах се дали съкровищата, на които посетителите се възхищаваха в храмовете, още бяха истински. Чистото злато отдавна бе дадено в заем под висока лихва, останал бе само позлатен гипс или полиран месинг.

Естествено от благоприличие посетих най-напред жертвения храм на Крез. Отбелязах посещението си в храмовата книга и за голямо неудоволствие на пазачите направих опис на изложените предмети. За съжаление не разполагах със списък на лидийските дарове, които трябва да бяха доста на брой; още Гигес бе изпращал богати дарове. Сетне, отчасти със смях; отчасти с болка, защото това ми припомни за тъй обичната дарителка, видях, и стоте железни шиша за печене. Те се намираха зад олтара на хиосците и красив надпис указваше:

„Посветено на Аполон Делфийски от Родопис от Навкратида“.

Нямаше спор, всичко беше направено много умело, построено много изискано и драматично степенувано. По състезанията и дюкяните можеше да се съди за размера на политическата власт; храмовете и съкровищата свидетелствуваха за нейната мощ; и на трето място идваше вече самият бог. Кой бог? При голямата храмова порта видях двата огромни окаменели орли; според легендата те литнали от двата края на света и се срещнали в неговия център, в Делфи. Тоя център обаче бе обозначен с голямата буква „Е“. Кой беше „Е“? По-късно видях върху по-долния от двата кръгли камъка, които трябваше да представляват пъпа на света, някакъв надпис, останал от дълбока древност: „EGAS“. Дали не се бе наричал така първият бог, когото Аполон и Дионис бяха наследили?

Десет години бяха изминали, откак бях видял и същевременно опознал Делфи. Освободих придружителите си и наредих на Келайт да се погрижи за стаи в йонийската странноприемница. Сетне се отправих сам към западната тераса. Пред мен се издигаше мрачният древен дом на жреците — циклопски каменни блокове, струпани от тъмни сили; зад тия стени можеха да витаят само мрачни духове. През ония години Кобон едва беше встъпил в длъжността си; междувременно обаче положението му като върховен жрец се бе установило и затвърдило. Чрез умели финансови операции и вещо пропагандиране на прорицанията Делфи си бе извоювал мощ, единствена по рода си.

Спах много зле. Всеки четвърт час скачах стреснат от постелята си. Още насън се втурвах, побягвах. Келайт грижовно ме отвеждаше обратно. Постоянно питаше:

„Какво виждаш, господарю?“

Отначало се ядосах; толкова пъти му бях забранявал да ме нарича „господарю“. Сетне се овладях. Бях видял в кошмарните си сънища моята младост — опустошената Фригия, мъртвите другари, преследваната Родопис, а над всичко това ехтеше някакъв монотонен, страшен глас, който гръмовно възвестяваше:

„И тогава Делфи пак бе повикал персите!“

Страшно обвинение беше това, страшно дори и насън. Недоказуемо бе и все пак — сега, в нощта, аз знаех това — трябва да беше вярно. Елини бяха изградили модерните оръжейници на новия велик владетел Куруш в Пасаргада. Елини закупуваха огромен брой кораби за някаква източна страна, чието име все още се пазеше в тайна. Кой даваше пари на тия люде? Никой в Елада не приемаше зле изсечените персийски монети. Освен богаташите в Сарди и в Навкратида имаше само един едър банкер, който бе в състояние да финансира подобни начинания. Това беше Делфи. Делфи пълнеше своите каси благодарение на национализма на елините и правеше с народните пари тъмни международни сделки. С каква цел? Защо? Виждах една-единствена причина: като се хвърляха елинските пари в чужбина, можеше да се задушава разрастването на свободата в Елада. Тоя метод оказваше толкова по-сигурно въздействие, колкото по-враждебни бяха държавите, на които Делфи заемаше пари.

На следния ден изпратих на Кобон акредитивното си писмо от Крез. Съгласно делфийските обичаи Кобон проводи своя секретар, за да ме отведе. Тих и пуст изглеждаше просторният дом на жреците, докато крачехме бързо през него. Оттатък вътрешния двор се намираше голямата, мрачна тронна зала, осветлена с факли дори сега, по пладне, когато грееше слънцето. Кобон живееше в резиденцията си като цар, заобиколен от прорицатели, от многобройния жречески колегиум и от хосиоите, светите служители на Дионис.

Застанах пред човека, когото преди години бях имал възможност да видя само отдалеч и поради вълнението си съвсем неясно. Той бе мъж, който с право можеше да се нарече красив — суетен, нагъл, надменен и самодоволен, ала и нещо повече от това. Тясното му, остро очертано чело говореше за ограниченост и целеустременост, в светлите му сини очи се четеше лукавост и разум. Видях пред себе си един безогледен противник, чужд на всяка доброта и човечност. Носеше огненочервена одежда, затворена съвсем по фригийски от шията до глезените, но с твърди подплънки на раменете, които я правеха прилична на египетските носии. Строго и затворено, отчасти тъмносиньо, отчасти тъмнокафяво, бе и облеклото на прорицателите и жреците; само хосиоите носеха инак обичайните и за Делфи везани наметала с жречески ешарфи и знака на Дионис — златен грозд. Високи котурни^[2] и високи островърхи шапки придаваха свръхчовешки ръст на всички.

Разменихме традиционните приветствия и замълчахме. Сетне, също тъй според обичая, аз се приготвих да започна своята реч, с която трябваше да обясня причината за идването си. Ала Кобон с неучтива студенина ми изсъска и сам той започна:

— Виждам пред себе си двама души, коренно различни един от друг. Виждам посланика на лидийския цар, нашия високопочитан приятел, нашия благодетел и дарител. На цар Крез и на лидийските аристократи от неговото правителство за вечни времена е дадено право да влизат първи при питийския оракул, те са освободени от всякакви даждия, имат право да подават молби за получаване на титлата делфийски граждани и им се полага почетно място в Пито.

Затова всичко, което високопоставеният посланик заяви в изпълнение на високата си мисия от името на своя цар, ще намери най-благосклонно внимание у мен и у жреческия колегиум.

За съжаление виждам пред себе си и втори човек. Виждам един роб, който без право се нарича свободен, един враг на бога, комуто служим ние, един бунтар срещу правдата, прогласявана от Делфи. Веднъж вече Делфи бе заловил тоя човек; тогава той се изплъзна от присъдата, като подло избяга. Междувременно престъпленията, извършени от него срещу бога, срещу неговите служители и срещу неговите думи, нараснаха неизмеримо. Затова и ужасна ще бъде присъдата, която трябва да падне върху него по волята на Рушителя Аполон. Втори път той не ще я избегне. Аз не мога да не виждам тоя човек; ала ухото ми няма да го чуе нито днес, нито когато и да било.

Подготвяйки се за мисията си, бях изследвал подробно историята на делфийския оракул. Ето защо знаех: никога досега един посланик не беше посрещан така. Имах в себе си писма, легати, уверения в приятелство, както и тържествено съобщение за нови дарове; но преди всичко останало трябваше да дръзна и да нападна. Казах:

— Аз съм един и не виждам до себе си втори. Този един ти трябва да посрещнеш според законите на твоя бог — независимо кой е бил или кой ще бъде този един и само въз основа на това какъв е сега. Ако обаче разчиташ, че между мен и цар Крез може да се породи вражда или подозрение, мамиш се. Докато управлява, цар Крез ще има доверие в мен и само в мен.

Имам да кажа три неща и ще ги кажа. (Сега сред жреците настъпи голямо вълнение, но самия Кобон все още бе като зашеметен от моя неочакван противоудар; не му достигаха нито дъх, нито думи и затова аз успях да заглуша с гласа си настаналото брожение.) Това, което вече казах, бе първото. Второто е, че цар Крез ще изпрати на делфийския бог нови, неизброими, неизмерими дарове; три големи товарни триери под командуването на заместник — стратега Еврибат ще докарат тия дарове през Прасий. Но преди да мога да ти предам тия огромни съкровища, царят желае да получи потвърждение на списъка на всички подаръци, които е посветил на делфийския бог през годините на своето управление; защото той не желае неговата страхопочит към Рушителя Аполон да потъне нейде в забрава — нито в Сарди, нито в Делфи.

Към тая втора точка трябва да прибавя и следното: наистина аз бих могъл да успокоя цар Крез, що се касае до тоя списък, и предаването на новите дарове би станало без усложнения. Ала един бегъл поглед в лидийския храм ми показа, че оттам липсват не само сто и седемнайсетте златни керемиди, които цар Крез бе наредил да се излеят за Делфи.

Липсват и двете обли сребърни кани, липсва златната огърлица и обшитият със скъпоценни камъни колан на неговата първа съпруга, липсва високото три лакти златно изображение на придворната пекарка в Сарди, липсва златната статуя на Зевс от Тимбрара и липсват тридесет и три накита от гробницата на Мидас, предадени в знак на благодарност за победоносния поход във Фригия. (При тия думи едва ли не се разплаках, защото си спомних за моята опустошена родина, за майка си и за баща си; ала всички делфийци бяха тъй настръхнали, че — зарадвани от паузата — тутакси почнаха да се обвиняват един друг и авторитетът на Кобон падна сред общото вълнение.)

А сега ще кажа и третото, което искам да кажа — и подчертавам, че говоря всичко като посланик и съгласно волята на цар Крез и с неговата мощ зад гърба си.

(Ледена тишина настъпи. Разбрали, че това ще бъде насочено срещу всички им, жреците се сплотиха като стена зад Кобон. „Може би щеше да бъде по-добре да почакам още!“ — прониза ме мисълта, ала езикът ми беше по-бърз.)

В Атина аз преговарях с тирана Пизистрат за двадесетимата месенци. Беше ми, тъй да се каже, обещано, че пленниците, затворени противно на всяко международно и елинско право, ще бъдат освободени. Новото правителство на евпатридите и паралиите беше готово да поеме подобно задължение. Но по някакво недоразумение, необяснимо за мен, междувременно месенците са били предадени на Делфи. Месенската държава, която би могла да се застъпи пред Делфи за двадесетимата нещастници, бе унищожена от Спарта. Ала не е унищожено човешкото право, в името на което чрез моята уста царят на Лидия настоява: или незабавно да се освободят двадесетимата месенци, или да бъдат предадени на нас.

Никога не бях изживявал по-продължително мълчание. Двадесет мозъка усилено работеха. Наистина помежду им съществуваше такова единомислие, че едва ли се нуждаеха от погледи или от смръщване на челата, за да се разберат; но нима можеха да знаят накъде да насочат мислите си, докато Кобон не издадеше какво мисли самият той?

Струваше ми се вече, че цялата им мъдрост се заключава в мълчанието, когато върховният жрец подхвана:

— В своята хилядолетна история — тъй каза той, — Делфи се е заблуждавал само два пъти; невежи злодеи използуваха в дълбока древност едно колебание на бога. Но какво да предполагам за теб, посланико на Крез? Кой можа да ни заблуди, че си бил невеж роб? Ти наистина говориш като някой от великите люде. Сигурно си или доведен брат, или пък братовчед на цар Крез. Признай го пред нас!

Неволно се усмихнах.

— Роб съм — отвърнах — според елинското право. Баща ми бе работник, майка ми — селянка; ни капка царска кръв не тече в жилите ми. Но нима мъдрият Делфи е научил толкова малко? Почти всички хора са равни помежду си. Дадат ли им се големи възможности, и делата им са големи, дадат ли им се малки възможности делата им са дребни… Но защо говориш за мене, Кобон? Днес не съм аз оня, който лежи долу, в най-мрачна тъмница, не съм аз оня, който трепери за своя живот. Аз заговорих за месенците. Нима трябва да напомням на делфийците за техния най-стар грях? Когато преди сто години месенците били нападнати за пръв път от Спарта и замолили Делфи за помощ, Пития казала:

Жертва, месенци, желаят от вас боговете — чиста девойка, Епитова

рожба за тях изберете! Няма ли — те да приемат и друга ще може,

стига самата девойка това да предложи. Щом тая жертва във

храма си вий принесете, пълна победа на вас ще дарят боговете!

Месенците отново събрали смелост и продължили борбата, докато се пречупило и последното копие. Преди порицанието на Пития Спарта все още трябвало да преговаря с врага. След прорицанието в Месения вече нямало мъже, а момчетата израствали като роби. Тъй Делфи помогнал на спартанците, защото прорицанието свършило повече работа, отколкото една нова война, тъй месенците били предадени от Делфи.

Пречка за Спарта били и Орестазион, и Фигалия. Мъжете от ония градове живеели в своите планински крепости, така че спартанците винаги се връщали оттам с окървавени глави; ала те не преставали да нападат. Със сълзи на очи дошли фигалийците в Делфи.

— Как да се браним от тия войнствени спартанци? — запитали те.

И Пития отговорила:

Би се спасила Фигалия само във случай, орестазийци хиляда че в помощ получи!

Фигалия ударила на молба и храбрите орестазийци на драго сърце й дошли на помощ. Но тъй като сега знаели, че зад гърбовете им не се намирали нито крепостта, нито жените и децата им, те не гледали на борбата толкова сериозно и спартанците изклали помощниците си до последния човек. След това, разбира се, се оказали твърде слаби, за да превземат Фигалия; но затова пък Орестазион паднал без никакъв бой.

От десетки примери тук аз изброих само два, за да посоча как спомага Делфи, за да се унищожава елинската свобода. Който в Елада все още има свободолюбиво сърце, поглежда със страх и неверие към Касталийския извор. Създаден, за да обедини елините, днес Делфи е станал гибелен за Елада!

Този път вече не последва мълчание. Те почнаха да вият като изритани кучета, спуснаха се към мен, за да ме разкъсат, да ме погубят. Останах невъзмутим. Защитих се, като не се защищавах. Невъзмутим остана още един, Кобон. С резкия си, груб глас той свика обратно своята глутница. Разкривена усмивка проряза лицето му, цяло пожълтяло от жлъч. Той се изправи — нещо, което вършеше много рядко — и жреците с ръмжене се върнаха по местата си.

Сега вече Кобон не говореше на мен, говореше на своя колегиум.

— Ние — каза той — се заблудихме в тоя човек, тоя човек се заблуждава в нас. Груб варварин, той не разбира нищо от божествените задачи, възложени нам от самия Зевс чрез устата на Аполон. Ние донесохме в Елада правда, благост и яснота: ние създадохме божиите изображения, ние създадохме изкуството. Делфийски пратеници откриха най-добрите пристанища във всички морета и ние разпратихме елински младежи по цял свят. Тъй, чрез Делфи, от нищетата на родината се роди богатството на световната търговия.

Делфи е велик. Велик е Делфи дори и в този миг, тъй като не допуска да бъде подведен чрез недостойни нападки, за да изгуби собственото си достойнство. Нека още в този час принесем жертва на бога!

Те вдигнаха ръце, всеки взе по две факли от стойките на стените. Тържествено тръгнаха през залата. Тръпки можеха да побият всеки при тая гледка в полумрака. Вън обаче бе светъл ден. Там пламъците на факлите се превърнаха в гъст дим, а по високо вдигнатите ръце накацаха мухи. Вървях бавно и спокойно след високите фигури и виждах как достойнството им изчезва под слънцето. Когато прекрачваха прага на храма на Аполон и Дионис, те вече не бяха нищо повече от жалки, потни хора, като всички нас.