Тами Хоуг
Наследство на злото (7)

6.

Лиска отвлече вниманието на репортерите в чакалнята с кратко изявление и много отговори „без коментар“ и „не мога да говоря на този етап от разследването“.

В същото време Ковак изведе Кари Мур на инвалидна количка през лабиринта от коридори, приличащ на зайчарник, до малко използван страничен изход, където един санитар бе докарал колата му. Съдията не каза нищо, докато той й помогна да се настани на предната седалка и подкара по улиците на града.

— Къде живеете?

Тя му съобщи адреса със същия рязък тон, с който може би се обръщаше към непознатите шофьори на таксита. Къщата й бе на близко разстояние и същевременно на цял един свят отдалечена от центъра на Минеаполис, в квартал, където големи величествени къщи гледаха към езерото Айлс. Имаше само десет минути — най-много петнадесет, за да измъкне нещо полезно от нея.

— Утре ще имате ужасно главоболие — започна Ковак.

Тя гледаше право напред.

— Вече го имам.

— Не мислите ли, че нападението прилича на лично отмъщение?

— По определение всяко физическо нападение винаги е лично, нали така казахте вие?

— Знаете какво имам предвид. Оставете адвокатските глупости, съдия. Била сте в системата достатъчно дълго и добре знаете как стоят нещата.

— О, нима? Значи не смятате адвокатите за чак толкова тъпи и вманиачени да смятат всички ченгета за умствено изостанали?

Ковак й хвърли кос поглед. Всеки път, когато минаваха покрай улична лампа, ярката бяла светлина осветяваше лицето й, което бе призрачно бледо.

— Мисля, че нямаше достатъчно време между новината за моето решение и напускането на сградата, за да може някой недоволен гражданин да състави план за моето убийство — продължи тя.

— Никога не подценявайте възможностите на истинския престъпник…

— Ще си избродирам това на ковьорче, докато се възстановявам през уикенда.

— Хората знаеха, че днес ще решите дали да допуснете в съда досието за предишните престъпни деяния на Дал. Може би някой е очаквал най-лошото. Аз например го очаквах.

— Тогава мога ли да знам къде бяхте между шест и половина и седем, детектив Ковак?

— Затрупан с писмена работа по един случай за нападение, който вие вероятно ще отхвърлите другата седмица.

— Със сигурност ще го направя, ако не сте си свършил работата както трябва — отвърна остро съдията.

— Да не искате да кажете, че Стан Демпси не е бил достатъчно съвестен, докато е подготвял обвинението за убийството на Хас?

— Казвам само, че моята работа е по-сложна, отколкото вие искате да повярвате. Никога не издавам присъди въз основа на каприз или прищявка. Да си съдия не означава да си гумен печат за полицейския отдел или за кабинета на областния прокурор. Не ми е позволен луксът да имам пристрастия.

Настроението й видимо клокочеше под повърхността. Той можеше да го чуе съвсем ясно в гласа й. По времето, когато тя беше прокурор, бе присъствал в съда, за да дава показания. Правеше впечатление на сдържана, хладнокръвна, контролираща се, но с остър ум и нокти, и една агресивна жилка, скрита под обвивката на спокойствието. Беше истинско удоволствие да я гледаш. Хем възбудена, хем спокойна. А фактът, че физически бе силно привлекателна, не вредеше на нито едно от тези неща.

Кари Мур знаеше как да използва погледа си по начин, който бе неуловим и класически. Много от мъжете, седнали на свидетелското място, падаха в капана й и се поддаваха на опита й да ги изтърбуши умствено, без дори да си дадат сметка какво става и без да осъзнаят какво се е случило.

— Мислите ли, че не съм ужасена от убийството на Марлене Хас и двете деца? — попита го тя. — Мислите ли, че не виждам снимките от престъплението в сънищата си? Тези невинни дечица, осакатени и провесени от тавана като счупени кукли? Мислите ли, че не искам убиецът им да бъде осъден? Да плати дори повече, отколкото системата в този щат може да го осъди?

Сега в гласа й имаше сълзи. Тя бе изтощена, способността й да сдържа емоциите си скрити беше се изхабила вследствие нападението върху тялото й.

Ковак я притисна, възползвайки се точно от отслабналите й защитни сили.

— Тогава защо не ви стиска да направите нещо?

— Според вас какво трябваше да направя? Да отсъдя в полза на обвинението, така че те моментално да подадат жалба до апелационния съд?

— Така щяхте да прехвърлите отговорността.

— Предпочитам да я поема сама. Искам подсъдимите да бъдат съдени заради онова, което са извършили, а не присъдите да се осланят на лични предубеждения или обвиненията да подлежат на обсъждане или атакуване.

— Значи ще позволите на адвокатите по защитата да си оплетат кошницата? Ще позволите на тези мръсни гадове, изнасилвачи и убийци да имат повече права от хората, чиито животи са разбили? — ядоса се не на шега Ковак. При това гневът му растеше.

— Върша си работата, детектив — отвърна рязко Кари. — Ще повърна.

— Аз също.

— Не, ще повърна сега.

Той я погледна. Беше се навела напред и дишаше прекалено бързо.

— О, Господи!

Ковак отби до тротоара и рязко наби спирачките. Кари Мур отвори вратата, обърна се и се претърколи на паважа, докато повръщаше.

Господи, помисли си Ковак, като спря и изскочи от вратата, само това ми липсваше, да съм причина за допълнителни наранявания на съдията! Щеше да влезе в досието му направо в графата „провинения“.

Тя стоеше на ръце и колене, наполовина в канавката, наполовина на тротоара, и се давеше. Ковак коленичи до нея, без да знае какво да стори — дали да я докосне или не.

— Добре ли сте? — попита глупаво той.

В някой по-добър момент тя сигурно щеше да го обезглави за този безсмислен въпрос. Сега просто се сви на топка, цялата трепереща. Той си помисли, че може би плаче. В един миг му се прииска да беше останал в болницата с репортерите и да бе оставил Лиска да я закара у тях. Не знаеше как да се държи с жените, особено когато плачеха.

Като се моткаше и пипкаше, Ковак изрови една носна кърпа от джоба на панталона си и й я подаде. Осмели се да сложи другата си ръка на рамото й.

— Чиста е — промърмори той. — Позволете ми да ви помогна.

Съдията го погледна, без да го вижда, като сляпа.

— Оставете ме на мира!

Тя успя да си поеме два пъти въздух и се изправи на токчетата си.

— Просто ме заведете вкъщи и ме оставете на мира!

На известно разстояние пред един салон за татуировки стояха две проститутки, пушеха един господ знае какво и ги гледаха. Високата, облечена в червено, направи няколко крачки към тях.

— Скъпа? Да повикам ли ченгетата?

— Аз съм ченге — озъби й се Ковак.

— Спокойно, не питам теб. — Тя отстъпи няколко крачки назад. Висока като баскетболист и с адамова ябълка колкото юмрук. Травестит. — Питам дамата.

Кари Мур вдигна ръка.

— Добре съм. Благодаря. Той ме вози до вкъщи.

— Изглеждаш сякаш те е извозил целият голф клуб, сладурче.

Травеститът се размърда нерешително, сякаш не вярваше. Ковак извади значката си и я вдигна.

— Искаш ли да влезеш в колата? Мога да те закарам безплатно до отдела за регистриране.^[1]

— Защо? Защото си стоя на улицата ли?

— Защото ми досаждаш.

— Ковак, млъкни! — извика съдията. — Искам да си отида у дома.

Травеститът се върна пред салона за татуировки, докато Ковак помогна на Кари да пристъпи. Слаба и трепереща като новородено еленче, тя се опита да се подпре на покрива на колата, но политна, тъй като колената й се подкосиха.

Ковак я хвана навреме.

— Спокойно. Трябваше да останете в болницата. Ще ви върна обратно.

— Ще ме закарате вкъщи — отвърна упорито тя. — Мога да повръщам и без професионално медицинско наблюдение.

— Замаяна сте.

— Имам сътресение на мозъка. Разбира се, че съм замаяна.

Ковак й помогна да се настани на седалката и се извърна, така че да може да види лицето й на светлината на уличните лампи и на неоновото осветление от прозореца на заложната къща зад тях. Изглеждаше сякаш играе в „Зората на мъртвите“^[2], но в очите й все още светеше упорство.

— Ама и вие сте един костелив орех! Голям инат, бих казал. Но това невинаги е най-умното нещо на света.

— Просто ме закарайте у дома — продума тя. — По-късно можете да се върнете и да навестите онази ваша приятелка там.

Ковак разпозна светлината две преки, преди да стигнат до източника й. Яркото бяло сияние, което хората от телевизионните новини използваха, за да създадат впечатлението, че слънцето всеки момент ще се сблъска със земята.

— О, мамка му! — изръмжа той, когато микробусите на новинарските канали се появиха пред очите им. Вече нямаше никакво значение дали нападателят е взел адреса на Кари Мур от чантата или от куфарчето й. Сега той можеше спокойно да си седи вкъщи по пижама и да гледа проклетите новини. — Те са два пъти повече от нас.

Погледна към съдията. Тя изглеждаше така изумена, както вероятно е изглеждала, когато е получила първия удар на онзи паркинг.

— Май някой от съседите ви е ядосан и недоволен от вас — рече Ковак колкото да каже нещо. Истината бе, че въобще не бе трудно да се намерят такива хора. Процесът „Държавата срещу Карл Дал“ беше много популярен и бе приковал вниманието на цялата нация. Репортерите преследваха Кари Мур от деня, в който бе назначена за съдия по делото. Всеки щеше да го направи.

Две полицейски патрулни коли бяха паркирани напреко на улицата. Униформените се опитваха да задържат новинарите в нещо като кошара, за да могат да ги наблюдават, което бе толкова постижимо, колкото да контролираш котки.

— О, господи! Това е моята къща — произнесе съдията като на себе си.

— В новинарския бизнес всичко е позволено — отвърна Ковак. — Тези хора са готови да влязат в задника на сатаната, ако решат, че това ще им предостави възможност да изпреварят другите в преследването на новини.

— Не ги искам тук!

— Да, добре. Желая ви късмет. Има ли заден вход? Странична алея?

— Не.

— Наведете се, преди да са ви забелязали — каза Ковак, като завъртя волана и плъзна колата покрай тротоара, спускайки надолу прозореца си.

— Хей! — извика той на един репортер и оператор, които стърчаха на алеята към къщата на съдията, заели първокласно място за снимки с къщата за фон. — Махайте се оттам, да ви го начукам! Намирате се в частна собственост!

После се обърна към Кари Мур и сниши глас.

— Да се надяваме, че предават на живо. Продуцентите им получават удар, ако някой използва дума, свързана с чукане.

Ковак си сложи маската, с която играеше покер, излезе от колата и приближи до новинарските екипи, като държеше в ръка значката си.

— Събирайте си играчките и дим да ви няма. Марш на улицата заедно с останалите от вашия вид!

Той разпозна една репортерка — наперена блондинка с прекалено много руж. Как ли й беше името? Минди? Манди? Синди? Тя тикна микрофона си под носа му.

— Детектив, аз съм Кенди Крос от новините на „Канал Три“. Какво можете да ни кажете за състоянието на съдия Мур?

— Нищо. Хайде, вдигайте си партакешите и да ви няма.

— Ние сме тук, за да говорим със съдия Мур…

— Не ме интересува дали сте тук, за да чакате Второто пришествие, принцесо — отвърна грубо Ковак. — Намирате се в частна собственост и мога да ви глобя. Ще ви хареса ли, ако колегите ви там заснемат и пуснат това в десет?

Сега тълпата журналисти се придвижи към тях, светлините на фотоапаратите подскачаха нагоре и надолу, червените лампички по камерите святкаха като огънчета на цигари. Звучаха като глутница кучета на вечеря — всички лаеха един през друг и едновременно, всеки се опитваше да заглуши другия.

— Чупката или ще си изпатите! — повиши глас Ковак, тръгвайки обратно към колата. — Имам намерение да карам до гаража, така че не ме интересува, ако сгазя някого, защото не се е дръпнал от пътя ми.

Вторите екипи, помисли си той, като обхвана с поглед стадото. Телевизиите бяха изпратили първите си екипи в болницата веднага след като новините за нападението над съдия Мур се разпространиха. А вторите екипи се бяха установили тук. Ковак вдигна ръка, за да ги предупреди.

— Няма да кажа нищо. Лейтенант Дос ще даде изявление утре.

Продължиха да се надвикват с въпросите си, сякаш въобще не беше им казал нищо. Той поклати глава и отиде до най-близката двойка униформени полицаи.

— Изведете ги от собствеността. Може да отидат от другата страна на улицата. Водя съдия Мур и ако видя дори една светкавица да светне в лицето й, докато влезем в къщата, ще застрелям някой. Разбрахте ли?

— Те вече не използват светкавици — рече по-младият полицай, сякаш това щеше да промени нещо.

Ковак го изгледа сърдито.

— Ти малоумен ли си? — Сетне се обърна към по-възрастния. — Малоумен ли е?

Полицаят сви рамене.

— Може би.

Ковак поклати глава.

— Просто ги махнете оттук.

— Слушам, детектив.

Когато се обърна към колата си, Ковак не видя никакви следи от съдия Мур и го обля поредната вълна от паника. Сетне си даде сметка, че сигурно се е плъзнала долу между седалките и се е покрила с палтото си.

— Останете там — промърмори той, докато се наместваше на шофьорското място. — Ще освободят пътя след минута.

Кари Мур не каза нищо. Ковак надникна под палтото, за да се увери, че не е умряла. Не беше, но изглеждаше така, сякаш смъртта скоро щеше да настъпи. Кожата й бе посивяла, лицето й бе мокро от пот. Май всеки момент щеше да повърне отново.

— Дръжте се — рече той, а очите му зорко следяха неохотното оттегляне на медиите. Докато чакаше репортерите да се махнат, за миг огледа състоянието на къщата.

Тя бе добре осветена внушителна сграда в колониален стил от червени тухли с двойка бели колони от двете страни на предната врата. Ковак пресметна, че неговата къща цялата заедно с гаража може би заемаше половината от тази. Храстите бяха подкастрени, листата бяха събрани, три цели тикви се кипреха до лъскавата черна врата. Красива порта от ковано желязо пречеше на репортерската измет да се качи на пътеката.

Това беше място, където човек би искал да се връща с желание и очакване за топлина и доброта. Ковак щеше да се прибере на тъмно, в една квадратна кутийка, която се нуждаеше от боядисване.

Той включи колата на скорост и я прекара по алеята под такъв ъгъл, че да намали до минимум възможността мястото на пътника да бъде на показ. Заобиколи колата и отвори вратата, за да помогне на Кари Мур да излезе, като държеше палтото върху лицето й. С едната си ръка, обвита около раменете й, направи нещо като щит, докато минаваха през страничната порта и стигнаха до предната врата.

Там съдията натисна звънеца и се подпря на страничния прозорец, надничайки в къщата.

— Къде са ключовете ви?

— Не знам.

— У вас ли бяха преди да ви нападнат?

— В чантата ми.

— Още утре ще трябва да смените бравите. Първата работа.

— Добре.

— Ще осигурим радиокола пред къщата, докато го направите — успокои я той. — Какво друго загубихте, за което още не знам?

— Нищо — отговори тя, но той знаеше, че лъже.

Най-вероятно нападателят имаше телефонните й номера, моминското име на майка й и половината от кредитните й карти. Трябваше да вземе списък на картите и да предупреди компаниите. Ако нападателят ги използваше, щеше да остави електронна следа.

Вратата се отвори и една разкошна блондинка на двадесет и няколко години, облечена с розов еластичен клин, ококори очи към съдията. Тя каза нещо, което според Ковак бе на шведски, норвежки или на някой език от онези скандинавски места, където всички изглеждат като проектирани на компютър модели за конкурс.

— О, божичко, госпожо Мур!

— Изглежда по-зле отколкото е всъщност — отвърна спокойно Кари. — Не вдигай врява, моля те Анка, Луси заспа ли?

— Да. Преди малко.

Ковак помогна на съдията да свали палтото и момичето го взе от него, но нито за секунда не свали разтревожени очи от господарката си.

— Тревожи се за вас. Не искаше да си ляга. И ме накара да оставя лампата на шкафчето да свети.

Съдията се отпусна на един античен стол с богата резба и за миг затвори очи. Ковак се представи на момичето, Анка Йоргенсон.

— Тук ли бяхте през цялата вечер? — попита я той.

— Да.

— Имаше ли някакви странни телефонни обаждания? Например да звънят и да мълчат?

— Не. Имаше една грешка — припомни си Анка. — Преди около час.

— Кого търсеха?

— Марлене. Казах, че тук няма такова лице.

При тези думи съдията отвори очи и погледна Ковак. Ако можеше да стане още по-бледа, сигурно щеше да се случи.

Марлене, като Марлене Хас — помисли си Ковак. Жената, която Карл Дал бе разрязал от гърлото до слабините. В зейналата рана бе подредил свежо отрязани маргарити, сякаш тя бе някаква странна и страховита скулптура в галерия на сюрреалист. Кари Мур вероятно мислеше за същото.

— Човекът, който се обади, мъж ли беше или жена? — попита Ковак.

— Мъж. Много любезен и учтив — отговори бавачката, сякаш това означаваше, че той не може да бъде лош човек. — Извини се за грешката.

— Някой друг да е идвал тук тази вечер?

— Не.

— Чухте ли странни звуци навън?

Очите на бавачката се напълниха със сълзи, когато ги премести от Ковак към работодателката си.

— Мислите ли, че този мъж, който ви е нападнал, ще дойде тук? Коя е Марлене?

— Просто трябва да бъдем внимателни — отговори Ковак. — Не отваряйте вратата на никого, когото не познавате. Не ме интересува дали ще каже, че майка ви лежи на улицата и кръвта й изтича.

— Плашите ме — рече Анка, но май беше повече сърдита или възмутена.

— Отлично. Този телефон има ли изписване на търсещия номер?

— Да — отвърна Анка. Тя вдигна слушалката от масата, прехвърли списъка на обажданията и го подаде на Ковак. — Ето, този е.

— Бихте ли преписала номера вместо мен? — помоли я той. — Ще помогна на съдия Мур да се качи горе.

— Мога и сама — възпротиви се Кари, като използва масата, за да се подпре.

Ковак сложи ръка на рамото й и я поведе към стълбището.

— Престанете да бъдете толкова опака и да се дърпате като магаре на мост. Помагам ви и това е всичко. Ако паднете и си счупите врата пред очите ми, моята глава ще отиде на дръвника.

Той искаше да я вдигне, да я метне на рамото си и да я отнесе като чувал с картофи, но не желаеше да обяснява на лейтенанта защо го е направил, след като от управлението оплакването на съдията щеше да пристигне преди него самия.

— Хич не си и помисляйте да споменете думата съвпадение — предупреди я той, докато вървяха бавно по стълбите. — Марлене не е толкова често срещано и обикновено име, но дори и да беше, шансът някой да се обади тук по погрешка и да търси жена със същото име като на жертвата, в чийто процес сте съдия, е астрономически нищожен.

Тя не каза нищо, но спря в банята в края на коридора, падна на колене пред тоалетната чиния и отново повърна.

Ковак намокри хавлиена кърпа и й я подаде. Кари Мур я пое и остана за няколко минути седнала на пода, заровила главата си в нея.

— Мога ли да предположа, че имате и необявен телефонен номер? — попита я Ковак, като също приседна на края на ваната.

— Разбира се, имам.

— Ще трябва да поставим подслушвателно устройство на линията. Това няма да е единственото обаждане, което ще получите.

— Защо мислите така?

— Защото са се обадили след нападението. Ако говорим за един и същи бандит, той търси нещо повече от портфейла ви.

Тя дори не го погледна. Гледаше, без да вижда. Изражението й беше пусто и безизразно.

— Трябва да си легнете — посъветва я Ковак и отново протегна ръка, за да й помогне да се изправи.

Кари не му обърна внимание и спря пред вратата на детската стая, която бе украсена с фантастично нарисувана фея, докосваща с магическата си пръчка надпис, който гласеше „Стаята на принцеса Луси“. Като се облегна на рамката й, съдия Мур завъртя внимателно дръжката и погледна вътре. Ковак надникна над главата й.

Принцеса Луси спеше съня на невинните в легло с бледорозови чаршафи и цяла армада от бели юрганчета, възглавнички и воланчета. Сладко хлапе. Може би на четири или пет годинки, с цял облак от къдрава тъмна коса и устичка като розова пъпка. Една малка лампа с къдрав лавандулов абажур светеше меко на масичката край леглото й.

Кари Мур гледаше спящата си дъщеря, притиснала буза към рамката на вратата и затиснала с една ръка устата си. Ковак си помисли, че тя сигурно осъзнава как решението, което бе взела днес в своя кабинет, бе имало отзвук и разклонения, които бяха стигнали далеч извън пределите на правителствения център и самата нея. Някой се бе опитал да проникне чрез телефонната линия в дома й — мястото, където тя би трябвало да се чувства сигурна и където дъщеря й би трябвало да бъде в безопасност.

Хората не съзнават колко ефимерно е чувството им за сигурност. Алармената система може да си отиде с едно просто клъцване на жичката. Обезопасена сграда с двадесет и четири часова охрана все пак има гараж с врата, която остава вдигната достатъчно дълго време, че някой непознат да влезе вътре след наемателя. Една ограждаща стена, колкото и висока да е тя, винаги може да бъде преодоляна. Всеки изпратен имейл може да бъде възстановен само с няколко кликвания на мишката. Достатъчни са само един чифт очи, хвърлящи поглед върху номера на нечия социална осигуровка, и идентичността на човека става стока за продан. Едно телефонно обаждане и убежището се превръща в клетка.

Ковак протегна ръка пред съдията и бутна вратата да се затвори.

— Хайде да си легнете, преди да сте паднала — промърмори той.

Семейната спалня приличаше на стая в петзвезден хотел. Не че Ковак някога бе стъпвал в такъв хотел. В местата, където той обикновено отсядаше, имаше чаши за еднократна употреба, лампа, която не светеше, и петна с подозрителен произход върху ужасната полиестерна завивка на леглото. Но беше виждал как изглеждат другите — главно по Травъл Ченъл от време на време.

Стаята представляваше гнезденце от тежки скъпи дамаски с топли богати тонове на златното и тъмночервеното, дебел килим, антични предмети и забележителни картини. Върху нощното й шкафче бяха натрупани спомени — снимка в сребърна рамка на розовобузесто бебе; златна кутийка с капаче, с инкрустирани малки екзотични мидички и перлени зрънца; черно-бяла снимка на самата Кари Мур с четириъгълна шапка на абсолвент и роба, застанала до висок хубав и добре облечен мъж с посребрени коси. Баща й — съдия Алек Грир. И двамата изглеждаха еднакво горди, докато се гледаха в очите.

Ковак остави една от визитните си картички до снимката.

— Сигурна ли сте, че не искате да открия съпруга ви? — попита я той, докато тя се наместваше върху планината от възглавнички на леглото.

— Просто няма нужда — отвърна тихо Кари.

Ковак сви рамене.

— Вие си знаете, ваша воля. Ако бяхте моя съпруга и науча, че сте била нападната, щях да съм тук. Нямаше да ми пука дори ако вечерям с президента.

— Тогава един ден ще направите някоя късметлийка много щастлива — промълви тя, затвори очи и по този начин затвори себе си за него и неговото мнение.

— Е, досега не ми се е случило — промърмори под носа си Ковак, излизайки от стаята.

Беше се пробвал два пъти в брачната лотария и двата пъти бе загубил. Но все пак имаше достатъчно опит, че да иска да бъде заедно с партньора си, ако той е ранен или уплашен. Да защитава и да вдъхва увереност беше работа на съпруга. Съпругът на Кари Мур очевидно не знаеше това.

Бавачката стоеше на най-горното стъпало, въртеше косата си на пръста и изглежда не знаеше какво да предприеме.

— Обаждал ли се е господин Мур тази вечер? — попита я Ковак.

— Не.

— Това обичайна практика ли е за него? Да излиза и да не се обажда на никого? Не се ли обажда да каже лека нощ на дъщеря си?

— Господин Мур е много зает човек — отвърна момичето. Погледът й се рееше някъде далеч над рамото му.

— Колко често излиза?

— Не бих могла да знам.

— Но вие живеете тук, нали?

— Не е моя работа.

— Добре, но е моя — натърти Ковак. — Много често ли излиза?

— По няколко вечери в седмицата — Отвърна неохотно момичето. — Той е…

— Много зает човек. Знам това.

Ковак й подаде визитката си.

— Ще ми се обадите ли, когато господин Мур се прибере? Няма значение по кое време.

Тя гледаше намусено картичката. Ковак си помисли, че в техните скандинавски страни сигурно нямат много престъпления. Там бе прекалено студено, хората бяха прекалено възпитани и учтиви. И прекалено добре изглеждаха. Момичето вероятно обмисляше да се качи на следващия полет за Стокхолм.

— Не позволявайте на госпожа Мур да спи повече от няколко часа — инструктира я той, докато слизаше по стълбите. — Тя има сътресение на мозъка. Важно е да я събудите през нощта и да се убедите, че знае името си и къде се намира.

Бавачката все още гледаше визитката, когато той стигна до входната врата и се обърна.

— Можете да се оправдаете, че аз съм ви изпратил — предложи Ковак. — На нея вече й е дошло до гуша, от мен.