Тами Хоуг
Наследство на злото (33)

32.

Часовете й изглеждаха дълги като дни. Кари прекара остатъка от следобеда в спалнята с Луси, която си играеше на чичо доктор, като мереше температурата й с детски термометър играчка и й даваше лекарства — шарени бонбонки.

Двете дремнаха за кратко, макар че Кари не успя да спи повече от няколко минути. Напрежението бе изтощително. Запълни времето, като повторно си зададе сама всички въпроси.

Може би моментът да се конфронтира с Дейвид все още не бе настъпил. Може би трябваше да почака, докато премине целият този кошмар. Само дето не знаеше дали съпругът й не бе част от него. Не искаше да остане под един покрив с човек, който може би бе поръчал да я убият. Не искаше дъщеря й да живее в една къща с него.

Тревожеше се за Луси, която вече се чувстваше несигурна и затова се бе залепила за нея. Но всъщност имаше ли време, което да е добро и подходящо за родителите на едно дете да приключат с брака си? Не.

Първоначално Кари смяташе да изпрати Луси да прекара нощта в дома на Кейт и Джон Куинс. Детето обичаше да преспива на гости и бе приятелка с дъщеря им Хали. В същото време не искаше дъщеря й да бъде далеч от очите й. Нещата бяха прекалено несигурни. Също така не искаше да изложи Джон и Кейт на опасност, ако Стан Демпси решеше да преследва дъщеря й, която да плати за греховете на майка си. От всичко, което вече знаеше, можеше да предположи, че той най-вероятно наблюдава къщата й. Можеше да последва Луси до дома на семейство Куинс.

Щеше да изчака да говори с Дейвид, след като детето заспи. Щеше да остави Анка да я пази, за да не слезе долу, ако случайно се събуди. Беше много благодарна на бавачката, която настоя да остане и през уикенда, макар че събота и неделя обикновено бяха почивните й дни. Анка не искаше и да чуе да си тръгне. Тя бе свястно момиче и чувстваше отговорност към семейството.

Колко тъжно, помисли си Кари. Можеше да вярва повече на бавачката, отколкото на собствения си съпруг.

 

 

Дейвид поръча за вечеря китайска храна. Луси бе голяма почитателка на „му гу гай“^[1]. Дейвид, както винаги, имаше здрав апетит. Кари си избра пържен ориз с яйца, от който изяде едва няколко зрънца, като през цялото време го подреждаше в чинията си, сякаш това бе нещо много важно. Тя се бе облегнала на масата и главата й бе подпряна на ръката. Гледаше, без да ги вижда, ярките парченца грах и морковчета, посипани върху ориза като конфети.

— Как е твоето „му гу“, Луси-гуси? — попита Дейвид, усмихвайки се на дъщеря си.

— Сега съм приказната фея Луси, татко! Детектив Сам каза същото.

— Детектив Сам? — Той погледна изненадано Кари.

— Той беше в съда, татко — продължи да обяснява Луси. — Беше моят добър великан и ме занесе до колата на ръце. Много любезно от негова страна, нали?

— Да, много — отвърна намусено Дейвид. — Защо беше в съда?

— Не знам — отвърна Луси със свиване на рамене и продължи да вечеря.

— Защото аз съм неговият случай — обясни Кари. — Пази мен.

— Ти би трябвало да си останеш в болницата — рече поне за десети път Дейвид.

— Така че да не мога да ям там? — попита доста остро тя. — И да ме хранят насила с Джел-О^[2]?

— Аз харесвам Джел–О — обади се Луси. — Най обичам зеленото. Майката на моята приятелка Кели слага парченца морковчета в нейното зелено Джел-О. Не е ли смешно?

Кари се усмихна на дъщеря си.

— Аз обичам ананас в моето — обясни важно Луси. Много е вкусно.

— Изглеждаш сякаш всеки момент ще припаднеш, Кари — каза Дейвид. — А се държиш сякаш си добре. Така се изтощаваш.

Той наистина изглеждаше загрижен за нея и тя се чудеше дали беше искрен. Част от нея се надяваше да е така въпреки всичко, което практичната част на мозъка й говореше. Ако Дейвид бе загрижен за нея, нямаше да върши онова, което вършеше. Най-вероятното обяснение бе, че не я иска вкъщи. Искаше да я отстрани, за да може да прави каквото си иска през уикенда. Какво име каза Ковак? Джини.

— Взе ли си работа? — попита мъжът й. — Не те видях да носиш нищо от колата.

— Забравих, че беше в куфарчето, което бе откраднато.

— Значи си ходила дотам за тоя, дето духа.

— Трябва ли да ти платя бензина, който съм изхарчила? — попита с лека нотка на сарказъм Кари.

— Какво означава това?

— Нищо.

Той искаше да каже още нещо, но спря, вдигна ръце като за безсилие и ги върна обратно на масата.

— Извинете ме, дами. Трябва да работя. Пиша проект за отпускане на пари за филм.

Кари не направи никакъв коментар. Преди вчерашния ден щеше да го поздрави, да го окуражи, да се опита да му помогне, въпреки че отдавна се бе уморила да се преструва. Но времето, през което бе опора на Дейвид, бе безвъзвратно отлетяло. Беше дошло време да върви напред.

 

 

Вечерта мина в игри и занимавки с Луси — лакираха си ноктите и четоха приказки. След като сложи детето в кревата и изчака да заспи, Кари си взе един душ и облече свободни панталони от джинсов плат и прекалено широка черна риза, която стигаше до бедрата и покриваше дупето й. Това бе една от ризите на баща й. Обвивайки се с нея, имаше чувството все едно се е обвила със спомена за силата на баща си.

За нея беше важно да се чувства силна и сигурна. Ако застанеше срещу Дейвид по пижама, нямаше да се чувства така.

Луси беше в леглото вече повече от час. След като веднъж заспеше, тя много рядко се будеше преди сутринта. Сънят на невинните, помисли си Кари. Завиждаше на дъщеря си за него.

Дейвид седеше до бюрото си, гледаше екрана на монитора и отпиваше от чашата си.

Кари застана на прага на вратата и го наблюдава един миг, преди той да вдигне глава.

— Мислех, че си в леглото.

Тя си пое дълбоко въздух и влезе в стаята.

— Трябва да поговорим.

Трите най-зловещи думи, с които започват важните разговори. Дейвид се сепна за момент, сетне кликна с мишката и екранът стана тъмен. Молба за финансиране с най-висша степен на секретност. Да бе, помисли си Кари. Най-вероятно правеше виртуален секс с някоя от своите приятелки проститутки. Той дори не стана, запазвайки солидната площ на бюрото като щит помежду им.

— Искам развод — каза рязко и прямо тя.

— Какво? — Изглеждаше повече нервен, отколкото изненадан. — Защо?

— Не се прави на изненадан, Дейвид. Ти не искаш да си женен за мен. Аз не искам да съм омъжена за теб. Дори вече не знам кой си. Но знам всичко за извънредните ти занимания с проститутки.

Той наистина бе толкова глупав, че се опита да я поправи.

— Компаньонки.

— Няма значение как ги наричаш — това са жени, на които плащаш, за да правиш секс — извика Кари. — Курвата си е курва, Дейвид, независимо как се нарича. Никаква купешка дума няма да промени същността й. Как можа? Как посмя да го направиш?

Той потърка лицето си и стана от бюрото.

— Беше просто… бизнес — отвърна. — Заплащане за една услуга. Кога за последен път правихме секс с теб, Кари?

— Кога за последен път ти беше равноправен партньор в нашия брак, Дейвид?

Той се разсмя тъжно и поклати глава.

— И ти се чудиш защо търся внимание извън брака ни.

— О, бедният ми Дейвид! — рече тъжно Кари. — Ти си жертвата, нали? Ти, който прекара последните не знам колко години, без да допринесеш с ей толкова за тази връзка…

— Значи всичко е заради провала ми в печеленето на пари — рече той, приближавайки една стъпка по-близо до нея. — Така ли е?

— Не се опитвай да обърнеш нещата в тази плоскост. Та ти изобщо не си обвързан емоционално от години, не те интересуват нуждите на никой друг, освен твоите собствени…

— Значи съм егоист?

— Да.

— А колко години ти работиш по осемдесет часа на седмица? Никога не си вкъщи, вечно си уморена…

— Трябваше да бъдем партньори — каза Кари. — Да, имах кариера, работих за нея. Ти също имаше. Някога. И не можеш да ме обвиниш, че не съм те поддържала. Аз бях най-голямата ти подкрепа. Дори през последните няколко години, когато не се задържаше вкъщи, имаше ли поне един случай да те обезкуража?

Той погледна гузно встрани.

— Можеш ли да си представиш колко изтощително е това, Дейвид? Да се налага да пазя и да нося твоето крехко его на раменете си?

Той завъртя очи.

Кари отмести поглед от него и скръсти ръце на гърдите си.

— Е, добре. Съжалявам, че съм бил такова голямо бреме за теб.

— Не искам да споря с теб. Няма смисъл. Между нас всичко свърши. Край.

— О, нейна чест съдията произнесе присъдата — рече саркастично той. — Дори не ми бе дадена думата за защита.

— Как би могъл да се оправдаеш за онова, което си направил? — рече скептично Кари. — Да чукаш проститутки всеки път, когато си обърна гърба. Как би могъл да обясниш това? Да плащаш хиляди долари на месец за секс, за цветя на момичета, за стаи в четиризвездни хотели и апартамент, за който дори не знам за какво се използва или за кого. Какво можеш да кажеш, с което да оправдаеш всичко това?

Той я погледна с присвити от подозрение очи.

— Откъде знаеш?

— Видях го с очите си. За бога, Дейвид! Изненадана съм, че не си определил отделно чекмедже за тайния си живот.

— Ти си тършувала из моите чекмеджета?

— За да потърся нашите общи финансови сметки. Нима трябваше да получа съдебна заповед за това? Дори не си се опитал да ги скриеш. Списъкът на любимите ти агенции за компаньонки е в чекмеджето, където държим чековите книжки и пощенските марки. Би трябвало да знаеш, че отварям това чекмедже. Вероятно си искал точно това. Искал си да ги открия, защото очевидно не ти стиска да ми кажеш сам.

Той вдигна ръце пред себе си.

— Нямам нужда от това. Няма нужда да ме поучаваш, госпожо Перфектност. Перфектната дъщеря, перфектната майка, перфектният правист, всичко ти е перфектно. Каква лицемерка? Мислиш си, че не знам, че и ти си спала с друг мъж?

Кари отстъпи крачка назад, сякаш я зашлеви по лицето.

— Да — продължи Дейвид със злобна усмивка. — В края на краищата не си чак толкова перфектна. Тъй че не ми стой тук и не ме гледай отвисоко.

— Веднъж — каза тя. — Един-единствен път. Бях пренатоварена, бях стресирана, а всичко, което получавах от теб, бяха оплаквания и хленчене, че не съм на разположение, за да задоволявам всяка твоя нужда и каприз.

— Значи, когато ти си невярна, вината е моя, а когато аз съм, не е твоя, така ли?

— Не може да правим сравнение! — възмути се Кари. — Една-единствена нощ аз се обърнах към един мъж и му се доверих, защото търсех подкрепа. А ти отваряш жълтите страници и си избираш телефон. И наричаш това бизнес трансакция! Това е отвъд рамките на приличието! Това е не просто нахално. Поне ще ми кажеш ли дали си ползвал предпазни средства? Че не си ме изложил на риск? Че не си изложил дъщеря си на риск, ако не дай Боже, тя се нуждае от преливане на кръв или от бъбрек?

— Не — отвърна със самодоволна усмивка той. — Не съм. Исках и получавах обслужване, заслужаващо парите ми.

Кари го зашлеви през лицето с колкото сили имаше. Никога досега в живота си не бе удряла друг човек.

— Кучи син! Мръсник! — извика тя, гледайки го с презрение. — Вън! Напусни веднага тази къща! Махай се от живота ми. Просто изчезни! — викаше тя, сочейки вратата.

— Тази къща е и моя.

— Ако дори за миг си мислиш, че ще получиш нещо друго, освен развод, жестоко се заблуждаваш.

— Да — изсумтя Дейвид. — Всичко е за теб.

— За мен и за Луси.

— Не можеш да ме лишиш от правото да виждам дъщеря си.

— Така ли мислиш? Съдията в бракоразводния съд няма да бъде особено впечатлен от любимото ти хоби, Дейвид.

— Аз бях добър баща за Луси — рече той, гласът му трепереше, в очите му имаше сълзи. — Каквото и да съм бил или не съм бил за теб, не можеш да кажеш, че не обичам дъщеря си или че тя не ме обича.

Кари затвори очи и въздъхна.

— Не, не мога.

— Не е възможно да си помислила, че бих могъл да направя нещо, с което да навредя на Луси по някакъв начин. Не можеш просто така да ме изхвърлиш от живота й.

— Да — тихо призна Кари. — Не мога.

Всъщност не знаеше какво може и какво не. Мисълта как Дейвид е бил с проститутки я караше да не му позволи никога повече да докосне Луси, докато е жив. Съмненията й за двадесет и петте хиляди долара я караха да иска той да изчезне от живота и на двете завинаги. Но сега не бе времето да казва тези неща. През всички години откакто го познаваше нямаше случай Дейвид да е бил опасен по никакъв начин. Но тя вече не познаваше човека пред себе си. Той не бе мъжът, за когото се бе омъжила. Дори не бе мъжът, с когото мислеше, че живее.

Кари си помисли за Ковак. Въпреки онова, което му бе казала, той най-вероятно стоеше скрит в храстите, готов да счупи прозореца, ако си въобрази или реши, че при нея нещо не е наред.

„Мога да дойда, преди да си затворила телефона“.

Тя си помисли и за двамата полицаи в патрулната кола пред къщата.

Луси беше нейният коз. Дейвид нямаше да й направи нищо тук и сега, защото ако посмееше, нямаше да може да се измъкне и никога повече нямаше да види дъщеря си, ако отидеше в затвора. За настойници на Луси бяха определени Кейт и Джон Куинс. Тя бе адвокат, а той — един от водещите експерти в страната по криминални дела. Никога нямаше да позволят на Дейвид отново да бъде част от живота на Луси.

Това само затвърди убеждението й, че съпругът й може да е платил на някой друг да свърши мръсната работа вместо него.

— Мисля, че някога те обичах — продума тихо той.

— Не знам как стигнахме дотук.

— Моля те, върви си, Дейвид — произнесе Кари, изненадана колко много я заболя от току-що чутите думи. „Мисля, че някога те обичах…“

— Бих могъл да остана в стаята за гости — рече той. — Не искам утре Луси да се събуди и да открие, че вече ме няма.

— Ще й кажа, че си излязъл по работа. Не мога да те оставя тук, Дейвид. Не ти вярвам.

— Не ми вярваш да не направя какво? — попита той и гневът му отново се надигна. — Онова ченге Ковак ме подозира, че съм платил на някой да те нападне, нали? Как си могла да повярваш в подобно нещо, Кари? Ти ме познаваш по-добре!

Тя го загледа.

— Работата е, че въобще не те познавам. Не знам кой си. Мъжът, за когото се омъжих някога, нямаше да прави нещата, които ти правиш. Нямам представа кой си.

— Значи това мислиш за мен сега? — попита още по-агресивно Дейвид. — Че мога да платя на някого да те убие? Че мога да те убия, докато спиш? Господи, Кари!

— Най-добре си върви, Дейвид — повтори тя. — Не можеш да останеш тук. Не те искам. Не ме карай да се обаждам на полицаите отвън да те изкарат насила. Сигурна съм, че има къде да отидеш.

— Ти си една проклета лицемерка! Защо не ми вярваш! — извика вбесено той.

— Моля те, по-тихо. Дъщеря ти спи горе.

Сипейки проклятия и ругатни под носа си, Дейвид грабна диска от компютъра си и изхвърча от стаята нагоре по стълбите.

Кари го последва, защото се страхуваше, че го е притиснала прекалено силно. Сърцето й се качи в гърлото, когато той приближи стаята на Луси, и се уплаши много да не се опита да вземе детето със себе си. Но той спря пред вратата на стаята само за да погледне спящата си дъщеря.

Лицето му бе цялото червено, бореше се с напиращите сълзи, дишаше тежко, когато се обърна и продължи по коридора към спалнята, която споделяха. Извади със замах един куфар от килера, тръшна го на леглото и започна да хвърля в него дрехите си.

Десет минути по-късно си бе отишъл.

Кари стоеше на вратата от кухнята към гаража и слушаше как запали колата и тръгна. Не знаеше как ще се чувства след тази сцена. Не знаеше дали ще плаче, или ще бъде сърдита, или ще се чувства зле. Оказа се, че не чувства нищо. Беше като вцепенена. Беше изразходила всичките си сили и емоции, за да се раздели с него.

Като се върна в дневната, тя закрачи напред-назад из стаята, опитвайки да се стегне физически. Чувстваше нужда да се обади на Ковак. Беше му казала да не идва, но той със сигурност бе там навън, ако не в предния двор, то поне в колата си на улицата. Това, че се тревожеше за нея, я трогна дълбоко. Така се чувстваше много по-малко самотна и повече сигурна.

Като ченге Ковак не можеше да бъде шокиран от нищо. Кари не допускаше, че ще каже на някой друг какво е вършил Дейвид през цялото време. Дори и на най-близкия си приятел. Чувстваше се глупаво и се срамуваше да говори за това. На Ковак обаче не му мигна окото. Беше се сблъсквал с далеч по-страшни неща от един неверен съпруг.

Седна на стола на Дейвид и по своя мобилен телефон се обади на Ковак. Набра номера му. Той отговори, преди да свърши първият сигнал.

— Ковак слуша.

— Кари се обажда. Аз съм добре. Дейвид си отиде.

— Не звучиш добре.

— Много съм уморена — призна тя, изненадана колко слаб е гласът й.

— Искаш ли да говорим? Искаш ли да дойда? Не съм далеч.

— Ти си в предния двор, нали?

— Да. Можеш да ми кажеш какво да направя. Но аз ще направя каквото искам.

Тя се опита да се усмихне — той й отговори със собствените й думи.

— Туше — каза. — Просто искам да си легна. Но благодаря за предложението, Сам.

— Тук съм, за да защитавам и да служа.

— Знам.

Между тях за миг увисна неловка пауза. Кари имаше чувството, че той иска да каже още нещо, но накрая просто произнесе:

— Ще ти се обадя сутринта.

Тя затвори телефона и го пъхна в джоба на джинсите, сетне въздъхна, надявайки се сутринта да дойде по-скоро.