Тами Хоуг
Наследство на злото (14)

13.

В мига, в който Ковак спря колата си до тротоара срещу къщата на Кари Мур, мобилният му телефон иззвъня.

— Ковак слуша.

— Обажда се Кари Мур.

Гласът й беше спокоен и сдържан, но той долови напрежението.

— Току-що някой ми се обади по телефона. Беше мъж. Каза „Идвам за теб, кучко“.

— Аз съм точно пред вашата къща. Идвам веднага.

— Елате до вратата, но не звънете. Не искам Анка и Луси да се събудят.

Тя затвори. Абсолютно делова жена. Свикнала да бъде кралица във владенията си, дори и по време на кризи.

Ковак пресече улицата до патрулната кола, спряла до тротоара с двама униформени полицаи вътре. Шофьорът свали прозореца си.

— Да сте видели нещо, момчета? — попита Ковак.

— Нищо. Всичко е спокойно.

— Обиколихте ли къщата?

— Няколко пъти. Затворено е отвсякъде, като крепост.

— Съпругът да се е появил?

— Не.

Беше почти един и половина след полунощ. Каква ще да е тази бизнес вечеря до един и половина?

Ковак разсеяно потупа с ръка покрива на колата.

— Женен ли си, Бенсън? — попита той полицая зад волана.

— Два пъти.

— Какво ще направи жена ти, ако не се прибереш до един и половина, без да й се обадиш?

— Ще закачи топките ми на полилея и аз няма да съм прикачен към тях.

— Точно така.

Ковак бе готов да се обзаложи, че Кари Мур дори не беше си направила труда да се обади на мъжа си, за да открие къде е или кога ще се върне, нито пък да му каже, че е била нападната и пребита.

Той отиде до портата и чу как ключалката щракна. Съдията погледна към него през едно от страничните прозорчета и отвори вратата, когато той стъпи на площадката.

Все още бе облечена с дрехите от болницата. Панталоните бяха скъсани. Копринената блуза бе изцапана с кръв и от нея на стратегически места липсваха няколко копчета. Той зърна синя дантела и една изкусителна извивка, каквато знаеше, че повечето съдии нямат. Но ако не й пукаше от факта, че той можеше да види сутиена й, тя с нищо не го показа.

— Трябва да седнете, съдия — предложи Ковак. — Струва ми се, че тази врата е единственото нещо, което ви държи права.

— Аз съм…

Ковак вдигна ръка, за да спре обясненията й.

— Недейте.

Кари затвори вратата и се подпря на нея за миг, бяла като брашно. Събирайки силите и цялата воля, която можеше да намери в себе си, тя се отдели от вратата и се обърна, за да го поведе към хола.

Една настолна лампа хвърляше кехлибарена светлина върху кожени столове и ръчно лакиран боров паркет. Съдията бавно се настани в единия ъгъл на тъмнозеления диван за двама. Ковак седна в стола срещу нея съвсем близо, така че колената им почти се допряха.

— В колко часа ви се обади този мъж? — попита той, като извади малкия си бележник и молив от джоба.

— В един и двадесет и две минути. Погледнах часовника.

— По домашния или по мобилния телефон?

— По мобилния.

— Може ли да го видя?

Тя му го подаде. Ръката й трепереше.

Ковак прегледа менюто и откри списъка на обажданията.

— Същият номер, както и обаждането на домашния ви телефон. Когато някой е попитал за Марлене.

— Можете ли да го проследите?

— Мобилен телефон с предварително платени минути. Най-добрият приятел на модерните престъпници. Можем да го проследим до производителя, можем дори да открием местата в Градовете близнаци, където този производител продава. Но вие знаете толкова добре, колкото и аз, че това е огромна територия и тези проклети неща са навсякъде. Проследяването на този телефон е безнадеждна работа. Ще умрете от естествена смърт, преди да открием човека, който го е купил.

Тя се загледа към тъмния ъгъл на стаята, сякаш очакваше знак от някое друго измерение.

— Кого подозирате? — попита след известно време.

— Мислите ли, че щях да ви кажа?

Съдията се разсмя без следа от веселост и поклати глава.

— Извинете ме, детектив, но аз не съм вашата средностатистическа жертва. Аз съм част от съдебната система още откакто помагах на баща ми като студентка. Добре тогава, ще ви кажа лицата, които според мен подозирате: Уейн Хас, Боби Хас, Стан Демпси…

— Без да се обиждате, съдия, но това не е дори върхът на айсберга от хора, които точно в този момент ви мразят.

— Трябва да проверите и роднините на убитите осиновени деца.

— Знам си работата.

— Знам, че си я знаете.

Кари отмести поглед встрани, борейки се с нещо. Подпря челото си с ръка и въздъхна.

— Не съм свикнала да бъда жертва — призна си тя. — Не знам как да се справя. Не знам как трябва да се чувствам, не знам какво да мисля, какво да се опитам да забравя. Все още не мога да повярвам, че това се случи на мен.

Една сълза се търкулна и потече по бузата й. Тя я хвана със смачкана хартиена кърпичка.

— Знам само как да се бия. Да се защитавам. Да предизвиквам нещата. Да направя така, че да се случи нещо.

— В това няма нищо лошо — успокои я Ковак и същевременно се зачуди дали част от причината тя да не може да приеме да бъде жертва е, че няма на кого да се опре, никой, който да я защити.

— Моментът не е най-подходящ да ви го съобщя, но ще го направя — продължи Ковак. — Тази нощ Карл Дал е избягал.

Кари Мур го загледа безмълвно толкова дълго, че Ковак се зачуди дали е разбрала онова, което й каза. Ударите по главата понякога причиняват доста странни ефекти върху хората.

Най-накрая тя попита:

— Избягал? Какво искате да кажете? Как може да избяга?

— В затвора е станало сбиване. Нещата излезли извън контрол, имало ранени. Няколко затворници е трябвало да бъдат заведени в болницата. Някой не си е свършил работата и ни прецака величествено. Не са завързали Дал за носилката. Той просто станал и излязъл, докато никой не го гледал.

— О, господи! — произнесе тя със същите гняв и отвращение, каквито изпитваше всяко ченге в града в този момент.

Един троен убиец се разхождаше на свобода по улиците, защото някакъв заплес, някакъв скапан нещастник в униформа се бе издънил. Ковак от опит знаеше, че няма никакво значение кой точно беше този идиот и нямаше значение за коя от службите работи. Всяко ченге, всеки заместник-шериф в Минеаполис щеше да понесе упреците върху себе си от обществото, от медиите, от шефовете.

— Обществеността ще бъде във възторг — рече Ковак с обичайния си сарказъм. — Сега вече имат два клона от съдебната система, на които да не вярват.

Кари Мур затвори очи, но не успя да блокира нищо друго, освен светлината.

— Някой съобщи ли на Уейн Хас?

— Аз имах това удоволствие.

— Как го прие?

— Вие как мислите?

Тя не отговори. И двата въпроса — нейният и неговият — бяха риторични.

Докато седяха в прекрасната дневна на семейство Мур, в къщата бе толкова тихо, че звукът от ключа, отключващ външната врата, прозвуча като изстрел. Ковак имаше директен поглед към входа. Той стана от стола и изчака, чувствайки странна смесица от любопитство и агресия.

В къщата влезе Дейвид Мур. Вратовръзката му бе изкривена, яката на ризата разкопчана. Хубав мъж, помисли си Ковак. Среден на ръст, с руса, консервативно подстригана коса. Може би някога е бил спортен тип, но сега бе станал някак пухкав и мекичък, а лицето и вратът му имаха леко подпухнал вид, което предполагаше редовно задоволяване на желанията и апетитите. Носеше смачкан кафяв костюм и имаше сприхаво изражение на лицето.

На жаргона на Ковак — пълен задник.

Той не хареса съпруга на Кари Мур още преди някой да е произнесъл и една дума.

— Кари? Какво става тук? — попита Дейвид. — Какво ти се е случило?

Не бе казано с влюбена загриженост, по-скоро сякаш я обвиняваше за начина, по който изглежда.

— Нападнаха ме на паркинга.

— О, господи!

— Съпругата ви бе атакувана, господин Мур — продължи вместо нея Ковак. — Имаме основание да смятаме, че е бил направен опит за покушение върху живота й.

Дейвид Мур стоеше като слабоумен идиот и местеше поглед от пребитата си жена към Ковак и обратно.

— Кой сте вие?

Ковак му показа картата си.

— Ковак. Детектив от отдел „Убийства“.

— Убийства?

— Занимаваме се и с нападенията. Едно нападение днес обикновено утре се превръща в убийство — обясни той с нотка на сарказъм, за която знаеше, че няма да бъде забелязана от Дейвид Мур. Това си бе тяхна вътрешна шега в отдела. Винаги изглеждаше така, сякаш се занимаваха с разкриване на нападенията, защото те бяха повече. Но като чистеха тях, всъщност държаха нисък броя на по-жестоките престъпления.

Мур наистина не обърна внимание на обяснението, хвърли сакото си на стола и най-накрая отиде при жена си.

— Добре ли си?

— Добре ли ви изглежда?

Кари Мур отправи бърз поглед към Ковак.

Съпругът седна на дивана до нея.

— Мили Боже, Кари! Защо не ми се обади?

— Защо не си проверяваш съобщенията? — отвърна тя с едва скрита изостреност в гласа. — Обадих ти се от спешното отделение преди шест часа.

Мур сякаш погледна виновно.

— По дяволите! Сигурно батерията ми се е изтощила.

— Или нещо друго — промърмори Ковак.

Съпругът го погледна.

— Моля?

— Трябва да ви задам няколко въпроса, господин Мур. Такава е практиката. Къде бяхте между шест и половина и седем тази вечер?

Съдията го изгледа.

— Детектив, това не е необходимо.

Дейвид Мур стана, личеше, че е ядосан.

— Да не би да намеквате, че може да съм нападнал собствената си съпруга?

— Нищо не намеквам — отвърна спокойно Ковак. — Задавам ви въпрос. Имате ли някакъв проблем, поради който не можете да ми отговорите?

— Не ми харесва отношението ви, детектив.

— На никой не му харесва. За мое щастие аз пет пари не давам за това.

Лицето на Мур се обля в нездрава червенина. Той сложи ръце на кръста си.

— Съпругата ми е уважаван член на съдийската…

— Знам коя е жена ви, господин Мур — прекъсна го безцеремонно Ковак. — Интересува ме вие кой сте. Ето какво искам да узная. И освен това, от беглото си наблюдение ще ви призная, че едва ли мога да използвам ласкателни прилагателни за вас.

Мур си пое дъх, за да изрази поредното си възмущение. Жена му обаче го сряза.

— Дейвид, престани! За Бога, просто отговори на въпросите. Човекът си върши работата.

Мъжът й очевидно не обичаше да бъде дисциплиниран. Той стана още по-червен от объркване или от гняв, или и от двете.

— Кари, той не те уважава.

Тя погледна встрани от него и поклати глава с въздишка, която съвсем ясно казваше колко й е писнало.

— Не се опитвам да се правя на много твърд, господин Мур — излъга Ковак. — Но часът е два сутринта. Съпругата ви е пребита и освен това получи две заплахи по телефона. Нямам никакво търпение да гъделичкам егото ви. Така че да опитаме отново. И така, къде бяхте тази вечер?

Мур очевидно искаше да се завърти и да излезе като вихър от стаята. Голямото драматично напускане на героя от сцената на собствената му история.

Подутините и синините върху лицето на жена му бяха станали още по-отчетливи. Тя започваше да прилича на създание, което може би живее под моста във филм на ужасите. Едното й око бе почти напълно затворено. Цицината на челото й беше ужасна. Долната й устна бе два пъти по-голяма от нормалния си размер. Шевовете бяха се опънали и раната отново започваше да кърви.

Дейвид Мур нямаше какво да й предложи като утеха, освен едно окуражаващо докосване. Той не я попита за подробности от нападението, не направи коментар на предположението на Ковак, че може би е било опит за покушение над живота й. Дори не я попита дали случайно не е била изнасилена.

— Бях на бизнес вечеря — отговори неохотно и намусено.

— Къде?

— В един нов ресторант близо до хотел „Маркуит“. Нарича се „Бъфало грил“.

— За колко часа беше резервацията ви?

— За седем и половина, но се срещнахме по-рано за по едно питие.

— Къде и кога стана това?

Мур погледна встрани.

— Защо просто не ви дам името на бизнес партньора, с когото имах среща? Вие така или иначе ще го поискате, нали?

Ковак го изгледа безразлично.

— Защо просто не отговорите на въпроса, който ви зададох?

— Господа — намеси се рязко и неочаквано съдия Мур, — не ми е добре. Бих искала да си легна. Чувствайте се свободни да продължите и без мен.

Тя се надигна от дивана, личеше, че е под пара. Съпругът най-накрая отиде да й помогне, като я хвана за лакътя, за да я придържа.

— Ще ти помогна да се качиш горе.

Тя не му благодари.

Ковак ги наблюдаваше, опитвайки се да разчете езика на телата им. Съдията бе напрегната и накуцваше, но държеше гърба си изправен, доколкото можеше. Брадичката й бе вирната и тя не се облегна на мъжа си, макар че сега той се опитваше да изглежда толкова загрижен, колкото му бе възможно.

Ковак с удоволствие би подслушал какво си говорят, докато се качваха по стълбите, но те говореха много тихо. Той използва възможността да се разходи из дневната, оглеждайки се за неща, които биха му подсказали кои са тези хора и какъв е животът им. Тук обаче имаше повече следи за декоратора, отколкото как живее семейство Мур.

Стаята изглежда принадлежеше повече на съпруга. Много скъпи електронни играчки — огромен плазмен телевизор на стената над камината, стерео оборудване, сателитна радиоантена. Няколко дипломи и грамоти за награди в рамки с името Мур.

Ковак откри, че липсват каквито и да е снимки и предмети, които да говорят за личностите, които живеят тук. Нямаше книга, отворена по средата, или плетка. Нямаше играчки или приказки, принадлежащи на принцеса Луси. Един скъп компютър с огромен плосък монитор стоеше по средата на безупречно подредено бюро. Библиотеката зад бюрото съдържаше книги за филмовата индустрия, биографии на хора, за които бе чувал, но повече за непознати. Много видеокасети.

— Трябвало е да я оставят в болницата — отбеляза Дейвид Мур, когато се върна.

— Тя не искаше да остане — отвърна Ковак, като взе една видеокасета от рафта и се престори, че чете надписа й. — Искаше да се прибере вкъщи и да бъде със семейството си, с изключение на вас, разбира се.

— Какво, по дяволите, искате да…

— Знаеше, че ви няма — продължи невъзмутимо Ковак. — И не пожела да ви открием. Защо мислите, че не пожела?

— Не съм сигурен, че й казах къде ще бъде вечерята — озъби му се Мур. — Ние сме заети хора. Подробностите понякога ни се губят.

— С какво сте толкова зает, господин Мур? Тези бизнес партньори, с които сте бил… Какъв по-точно е видът на бизнеса им?

— Аз съм режисьор на документални филми. Хората, с които бях, може да ми осигурят финансовата поддръжка за един филм, който искам да направя. Съпоставка между гангстерите от трийсетте години и съвременните банди.

— И защо не искахте да говорите за тези хора пред жена си? — попита Ковак, настъпвайки по-изкъсо съпруга на Кари Мур. — Защо тя не пожела да остане тук и да чуе остатъка от разговора ни?

Мур се опита да изглежда смутен.

— Не знам какво искате да кажете, детектив. Просто се опитвах да ви бъда от полза. Знаех, че ще поискате да узнаете имената им…

— Но не пожелахте да ми кажете къде се срещнахте с тях за аперитива?

— Не съм казал такова нещо.

— Аха.

Объркан, Мур въздъхна.

— Срещнахме се в лоби бара на хотел „Маркуит“. Нищо подозрително няма в това, нали?

Ковак сви рамене.

— Зависи. И кои бяха те?

— Едмънд Айвърс — отговори без колебание Мур. — Той е бизнесмен. Спечелил е богатството си от мултиплексни киносалони и обича да дава рамо на индустрията, като подпомага талантливи филмови творци.

— Като вас.

— Да.

— Трябва ли да съм чувал за вас? — откровено грубо попита Ковак.

Челюстта на Дейвид Мур се стегна.

— Ще се изненадам, ако сте чувал — отвърна той саркастично. — Не ми приличате на интелектуален тип.

Ковак развеселено вдигна вежди.

— Уха, я виж ти! По-кротко, шампионе, успокой топката. Не съм толкова тъп, колкото ти изглеждам. Не те съветвам да се заяждаш с мен, Дейв — рече той, усмихвайки се като крокодил. — Защото ще ти го върна тъпкано. Но все пак получаваш точки за проявената смелост. Та кой друг присъства на вашето малко соаре?

Мур се нацупи.

— Една колежка на господин Айвърс. Госпожица Бърд. Джини Бърд.

— Колежка? — Ковак вдигна вежди. — Да не би случайно да му е племенница?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна нетърпеливо Мур.

— Не сте ли чувал за евфемизъм? — попита Ковак. — Е, тогава ще бъда по-директен: госпожица Бърд за работа ли е или за чукане?

Мур го изгледа.

— За кого, по дяволите, се мислите, та да ми говорите по този начин?

Ковак застана близо, почти до лицето му, и той отстъпи крачка назад.

— Аз съм ченге от отдел „Убийства“ и ми дойде до гуша от увъртанията ти, брато. Мисля, че не искаше да кажеш пред жена си, че единият от хората, с които си прекарал последните шест часа на най-дългата вечеря в историята, е била жена. И мисля, че причината за това е, че твоята жена не ти вярва и ти много добре го знаеш.

Мур вдишваше и издишваше тежко, беше бесен. Ковак предполагаше, че иска да го просне на земята веднага и на място, но не му стигаше нито смелост, нито мускули да го стори.

— Разговорът ни приключи, детектив — произнесе през зъби Мур. — Няма да позволя да бъда третиран като престъпник в собствения си дом. Напуснете веднага къщата ми. А на сутринта ще се обадя на хора, които ще направят живота ви доста неприятен.

Върху устните на Ковак се появи гадна усмивчица.

— Това заплаха ли е, господин Мур? — попита меко той. — Нима ме заплашвате? Нима познавате хора, които ще свършат подобен вид работа за вас? Защото това ще ви изстреля начело на моя списък от заподозрени.

— Съпругата ми е човек с връзки — отвърна Мур. — Свързана е с хора, които имат възможности да ви дръпнат юздите.

Ковак се изсмя като хищник, който с едната си лапа вече държи поредната си жертва.

— И вие смятате, че тя е готова да го направи за вас? Та това е смешно! Определих я като една от онези дами, които искат мъжът им да излезе пред тях и да се пребори.

— Напуснете къщата ми! — От омразата очите на Дейвид Мур сякаш хвърляха искри.

Ковак знаеше, че е прекрачил границата, но се забавляваше прекалено много, за да отстъпи. Той се облегна на фотьойла с размери на малък носорог и скръсти ръце.

— Знаете ли, вие не зададохте нито един въпрос какво се е случило на паркинга. Дали защото няма нужда да питате, понеже знаете, или защото не ви пука?

— Разбира се, че ми пука! — Дейвид потърка с ръце лицето си и погледна към тавана, докато се отдръпна от Ковак. — Кари ми каза, че е било обир. Наистина ли мислите, че някой се е опитал да… искам да кажа… да я нарани?

— Видях видеозаписа от гаража — отвърна Ковак. — Мисля, че този крадец щеше да я пребие до смърт, ако не бе успяла да се докопа до дистанционното за алармата на колата и да го задейства. Преди да я доведа от болницата у вас неизвестен човек се е обадил един път, а преди малко и на мобилния й телефон. „Идвам за теб“ — казал мъжът.

— Господи! — едва произнесе Мур. — Не можете ли да проследите телефона? Не можете ли да го познаете на видеозаписа? Изчистете картината, увеличете образа, извадете лицето му на преден план…

— Видях номера. Задънена улица. Колкото до възможността от един лош филм магически да се направи добър… Това става само в Холивуд. Те не пишат за истински престъпления, господин Мур. И нямат бюджета на полицейските отдели. Момчето от съседната врата вероятно има по-сложна и по-качествена апаратура от Бюрото за разследвания. Ще направим всичко, което можем, за да заковем този престъпник, но жена ви е в сериозна опасност — продължи Ковак. — Моята работа отчасти включва да се уверя, че нищо лошо не й се е случило, а аз приемам работата си много сериозно, господин Мур. За мен жертвата е на първо място. Тя е моят първи приоритет. Ако изглеждам малко повече загрижен и по-агресивен, това е причината. Докато аз се занимавам с този случай, никой друг няма да заеме по-предно място от съдията. Нито вие, нито шефът на полицията, нито папата, нито дори всемогъщият бог. Така работя аз. Ще имате двадесет и четири часово наблюдение над къщата. Техниците вече са тук, за да поставят подслушвателни устройства на телефоните ви, така че да прихванем и проследим източника и да записваме всички входящи и изходящи разговори.

Мур се отпусна тежко на голяма кожена отоманка, подпря лакти на коленете и отпусна глава на ръцете си.

— Не мога да повярвам, че това се случва с мен.

— Днес съпругата ви взе много непопулярно решение относно случая Карл Дал — рече Ковак. — Чухте ли за него?

— Да, разбира се.

Но изглежда за него не е било достатъчно важно, че да отложи бизнес вечерята си, за да бъде с жена си и да я подкрепя.

— Това е случай, зареден с много емоции, господин Мур. Хората имат сериозно и силно мнение по въпроса, което в повечето случаи се свежда до убеждението, че Карл Дал трябва да гори в ада, да бъде сварен в катрана, обесен пред Правителствения център на площада като пинята^[1], така че всеки гражданин на щата да може да мине и да го посече с брадва. Вашата съпруга взе решение в негова полза и тази вечер кучият син избяга от затвора. Сега един троен убиец се разхожда на свобода, а хората са готови да обвинят съдия Мур за това, въпреки че тя няма нищо общо.

— Той е избягал? — попита разтревожено Мур. — Мислите ли, че е бил той?

— Не — отговори Ковак. — Но мисля, че всички в Градовете близнаци вярват, че вашата жена е светицата, закриляща Карл Дал. В това число и самият той.

Адреналинът видимо спадна. Ковак въздъхна и се отдръпна от стола. После извади визитна картичка и я остави на отоманката близо до бедрото на Дейвид Мур.

— Сега си тръгвам.

Вече беше готов.

Когато излезе навън в нощта, той поклати глава сам на себе си. За мъжете животът не бе нищо повече от едно голямо шибано състезание. Направо си бе истинско чудо, че жените не бяха превзели света, докато нещастните мъже бяха заети с опитите си да докажат кой има по-голяма патка.

Ковак вдигна ръка към униформените полицаи в патрулната кола на улицата и влезе в своята кола. Погледна към къщата на съдия Мур, към горните стаи, където светлината гореше в прозорците, и се зачуди как щеше да премине остатъкът от нощта за Кари и Дейвид Мур.