Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ковак/Лиска (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prior Bad Acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Тами Хоуг. Наследство на злото

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978–954–585–773–7

История

  1. — Добавяне

23.

Боби Хас беше в предния двор. Събираше падналите листа с едно дървено гребло, когато Лиска спря колата до тротоара пред къщата им. Само от мисълта да паркира на алеята кожата на врата и настръхна, затова и не го направи.

Почувства се леко глупаво, че се държи така смахнато на това място. През цялата си кариера бе присъствала буквално на стотици сцени с трупове и смърт, беше се връщала на местопрестъплението и бе прекарвала дълго време, опитвайки се да си представи как е било извършено убийството. Но това място… От него лъхаше странен вид зло и ужас. Щеше й се да бе взела някакъв религиозен амулет.

Момчето вдигна глава веднага след като Лиска излезе от колата си. Изражението му й каза, че е получил толкова много лоши вести през младия си живот, че е обръгнал и готов за още.

— Здрасти, Боби. Как е баща ти?

— Не се чувства много добре.

— Може би трябва да отиде на доктор? — предложи Лиска. — Ще се опитам да ти помогна. Знам, че той не иска, но ако е болен…

Боби Хас погледна към къщата, сякаш търсеше разрешение. Когато се обърна отново към нея, въздъхна.

— Не. Благодаря. Взе си лекарствата от неговия доктор. И всъщност не е по-зле, отколкото преди. Просто му трябва почивка. Мога да се грижа за него. Не ми тежи.

— Баща ти е горд човек — рече Лиска, въпреки че не знаеше нищо по въпроса. — Знаеш ли, когато се случи нещо наистина катастрофално, понякога и най-силните хора се предават.

— Той се чувства отговорен — рече Боби. — Сякаш би могъл да го предотврати. Но не е можел. Не и без да си психолог. Може би аз можех да предотвратя случилото се, ако знаех, че ще стане.

Лиска кимна.

— Но не си знаел. Никой не е знаел. Никой на света не е можел дори да си представи нещо толкова зло, освен Карл Дал.

— Той все още ли е на свобода?

— Правим всичко възможно да бъде намерен — отвърна Лиска. Тя кимна към предната веранда. — Може ли да седнем за малко?

Той изглеждаше подозрителен, но тръгна с нея към верандата с мисълта, че няма друг избор.

Лиска седна на най-горното стъпало. Боби седна две стъпала по-долу, като подпря греблото си отстрани на стълбата. Ярките слънчеви лъчи хвърляха отблясъци около главата му, сякаш беше ангел.

Красиво момче, помисли си тя. Това бе думата, с която можеше да го опише. Не просто приятен млад мъж, а красавец. Сигурно прилича на майка си. Тя се опита да си спомни каква бе Марлене, но единствената снимка, която се бе запечатала в паметта й, бе ослепителната ужасна сцена от престъплението — Марлене Хас подпряна на дивана в стаята. Лицето й бе безжизнено, върху разтворените й вътрешности имаше разхвърляни бели маргарити.

— Знаеш ли, Боби, сигурна съм, че си го чул толкова пъти, че повече не искаш да го чуеш, но аз наистина съжалявам за твоята загуба. Съжалявам за онова, което ти и баща ти е трябвало да преживеете. Особено ти. Да намериш тялото на майка си, а после и децата в мазето. Не мога дори да си представя какво си почувствал. Бяхте ли близки с майка ти?

Момчето се огледа из двора, сякаш майка му стоеше до гаража и го гледаше.

— Марлене ми беше втора майка. Но аз я харесвах. Тя беше много добър човек. Наистина мила. Обичаше да прави сладкиши, да меси и да точи. Къщата винаги миришеше на курабийки.

— Къде е истинската ти майка?

— Умря, когато бях на тринадесет.

— О, извинявай. Не знаех. Какво се случи?

— Рак.

— О, това е гадно — въздъхна Лиска. — Сигурно ти е било много трудно?

Той леко сви рамене.

— Добре съм. Всичко е наред. Аз имам татко, а той мен.

— Двамата сте много близки, нали?

— Свикнали сме да правим разни неща заедно. Да ходим на мач, на риба, разни такива. Той тренира младежкия ни отбор по хокей. Научи ме да карам кола.

— След убийствата не правите много от тези неща…

— Не му е до това. Когато се случи, той си взе отпуска, но можеше да отсъства само три седмици. Казах му да напусне. Да излезе в пенсия.

Момчето въздъхна тежко. Товарът на неговия свят, изпълнен със зло и ужас, тежеше непоносимо върху раменете му.

— Смятах, че може да се преместим някъде другаде, в Аризона например, и да започнем отново. Тук той мисли само за онова, което се случи. Но сме принудени да останем в тази гадна къща. Баща ми не прави нищо.

— Трудно може да се продаде къща, Боби — рече Ники. — Ако баща ти не е богат, не може да купи друга къща, без да продаде тази.

— Но на нас не ни трябва къща! — отвърна разпалено момчето. — Можем просто да си вземем апартамент или нещо такова. Не го разбирам. Искам да кажа, че онова беше ужасно, но ние трябва да продължим да живеем, нали?

„Много разумно е това хлапе, чак страх да те хване“, помисли си Лиска. Беше успял да се справи с мъката си, да я загърби и да продължи напред. В много отношения сега той беше възрастният човек в семейството, докато болезнените спомени и скръбта сякаш бяха обезглавили баща му. И все пак беше все още момче и просто искаше баща си обратно.

— Баща ти дали ще се съгласи да поговори с някого от Службата в помощ на жертвите? Те може да му помогнат…

— Не иска — промърмори Боби, гледайки към разбитите стари стъпала. — Не вярва на психиатрите.

— А ти? Ходил ли си? Би ли отишъл?

— Аз съм добре. Говорих с един съветник няколко пъти. Тя не ми помогна кой знае колко. Но не я обвинявам. Че кой би могъл? Така мисля.

Лиска наблюдаваше как си играе с края на връзката си за обувки. Това бе неосъзнат нервен тик. Момчето не бе щастливо. Тя бе натиснала някои болезнени точки и бе отворила все още незараснали рани.

Боби погледна към нея.

— Какво става със съдията?

— Ще се оправи. Проучваме следите.

— Затова ли сте тук? — попита той. — Да ме питате дали не съм го направил аз?

— Трябва да потвърдя историята ти, за да бъдеш извън подозрение, Боби — обясни му Лиска. — Кажи ми, ти или Стинч говорихте ли с някой учител или с някой от персонала в училището, когато ходихте да гледате баскетболния мач снощи?

— Не. Защо да го правим?

— Просто питам.

— Блъснах се в един от портиерите, когато влизахме. Господин Дорсет. Не знам, може би ще си спомни, че ни е видял.

— Трябваше ли да платите, за да влезете на мача?

— Не.

— В колко часа започна играта?

— В седем.

— През цялото време ли бяхте там?

— Да.

Беше ред на Лиска да въздъхне.

— Добре — рече тя, ставайки от стълбата. — Трябва да знаеш, че не се опитвам да докажа, че ти си го направил, а точно обратното — че не си. Имам син почти на твоята възраст. Когато си помисля, че той може да е на твоето място… Бих искала да знам, че някой ще се грижи за него. Ти си нямаш друг близък човек, нали?

Той погледна встрани.

— Имам си татко.

— Не е достатъчно. Баща ти е щастлив, защото ти си добро момче.

Боби погледна надолу, като драскаше с греблото по тревата.

— Той ми е баща. Бих направил всичко за него.

— Знаеш ли кой е Итън Прат? — попита неочаквано Лиска.

Боби Хас я погледна объркано.

— Да. Знам името му. Той е… Той беше бащата на Британи и Аштън.

— Идвал ли е някога тук или да се е обаждал по телефона?

— Не. Защо?

Лиска сви рамене.

— Просто питам. Покривам всички бази. Обади ми се, ако се сетиш за някой, който може да те е видял снощи. Ще питам портиера. Благодаря ти, Боби.

Момчето не отговори нищо.

Лиска се отдалечи, чудейки се дали предаността му към бащата би могла да прерасне в желание за отмъщение.