Тами Хоуг
Наследство на злото (48)

47.

Лиска влезе в щаба. Чувстваше се объркана и разстроена. Беше сигнализирала да издирват Боби Хас, Джеръм Уолдън и крайслера на Уейн Хас. Нямаше какво друго да направи на този фронт. Не можеше да си представи, че момчетата са отвлекли Кари Мур. В отвличането се забелязваше професионален почерк. Но продължи да мести парчетата от живота на Боби Хас в мозъка си и нито една от картинките, които се получаваха, не й харесваше.

Жените в живота на момчето не живееха дълго. Майка му се бе самоубила пред очите му. Първата госпожа Хас бе паднала и се бе пребила до смърт. Втората госпожа Хас бе зверски убита. Съдия Мур бе нападната и вероятно щеше да бъде убита, ако включването на алармата на колата не бе изплашило нападателя. А сега бе изчезнала, похитена.

Идеята, че момчето е замесено в някое от тези събития, накара кожата й да настръхне. Той изглеждаше толкова мил и сладък, така учтив и уязвим. Фактът, че в краткия му живот бе имало толкова много мъка и трагедии, бе дръпнал майчината струна у нея и й се прииска да го прегърне и утеши. Не беше много по-голям от нейния Кайл, първородния й син. Трудно й бе да гледа Боби Хас и да не вижда Кайл, а също и да не изпитва желание да го защити.

Но той й бе казал, че Ребека Хас е умряла от рак.

Тази лъжа бе като камъче в обувката й — малко, но дразнещо. Не можеше да спре да мисли за това.

Защо трябваше да я лъже?

Каква беше причината?

Защото си мислеше, че ако каже истината на ченгето, ще породи подозрение?

Или може би просто Марсела Отис бе права — Боби не искаше да мисли за насилствена смърт на своята първа приемна майка. Лейтенант Дос бе изказала предположение, че е много вероятно момчето да се чувства по-малко различно от другите, като казва, че е умряла от рак, за да не бъде известно като „оня, на когото майките все умират от неестествена смърт“.

— Идваш точно навреме за киното — каза й Типен.

Лиска седна в края на масата, докато Елууд сложи видеокасетата във видеото и включи телевизора.

— Защо си толкова начумерена? — попита я Типен.

Тя сви рамене.

— И аз не знам. Може би има нещо общо с факта, че всеки ден от живота ми е свързан със смърт, с поквара и с упадъка на една някога велика цивилизация.

— О, я стига хленчене! — скастри я Типен. — Можеше да бъде и по-лошо. Можеше да си заместник-шерифа, който не е закопчал Карл Дал към носилката.

— Нещо за него? За Дал?

— Нищичко. Вероятно ще се появи на повърхността след много години и ще се окаже, че работи като директор на приют за бездомни жени и деца в Милуоки. Уважаван член на обществото, отдаващ всичките си сили за намаляване броя на бездомниците.

— Е, това много ме ободри — рече Лиска. — Ще ме извиниш ли да отида да си прережа вените.

Елууд натисна бутона и телевизионният екран се изпълни със снежинки, сетне с картината на лоби бара в хотел „Маркуит“, като в долния десен ъгъл на екрана бе изписано времето и датата. Лентата беше чиста, а картината ярка и контрастът напълно достатъчен, за да се различават лицата. Той превъртя бързо напред, търсейки точния момент.

— Ето го Дейвид Мур и неговата възлюбена — посочи Типен с лазерен показалец.

— Виж ти! — извика Лиска, мръщейки носа си, докато любовницата на Мур се увиваше около него като отровен бръшлян. — Що се мъчите прави бе, хора! Вземете си стая и си легнете!

Елууд превъртя лентата още напред, докато Едмънд Айвърс се присъедини към двойката. Сетне превъртя още малко.

— Тук идва непознатият.

Слаб, дребен на ръст мъж, облечен в черно, с хубава руса коса, дълга почти до раменете. От разстояние определено можеше да мине за жена.

Той отиде до масата, наведе се, стисна ръката на Дейвид Мур. Ясно се видя профилът му.

Типен подскочи.

— Познавам този човек! Това е Дългият Дони. Дългият Дони Берген.

— Кой по дяволите е Дългият Дони Берген и защо му викат така? — попита Лиска.

— Той е порнозвезда.

— Какво? Ама че гнусотия! — Лиска скочи от масата и изгледа Типен с отвращение. — Само не ми казвай, че си падаш по подобни неща! Не искам и да чувам!

— Че защо? — попита невинно Типен, свивайки безгрижно рамене. — Човекът напълно заслужено е звезда в своята област. И прякорът му също е заслужен.

— Стига! И без това си мисля, че вече знам прекалено много за теб!

— Вече знаем защо ти го познаваш, Тип — намеси се Елууд. — Въпросът е защо Дейвид Мур го познава.