Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (8)

VII

На следващия ден от заминаването на лорд Карлтън Амбър се премести в околността на една миля разстояние, в странноприемницата, наречена „Розата и венеца“, във Фетър лейн. Тя не можеше да понася повече стаите, където беше живяла, масата, на която те се бяха хранили, и леглото, на което бяха спали. Гъмбъл, който й отправи съчувствен поглед, камериерката и дори кучето в черно и бяло, с държането си на малко пале, правеха нейното уединение още по-болезнено. Тя искаше да се махне оттам, тъй като държеше да избегне възможността да вижда Алмсбъри или който и да било от неговото обкръжение. Обещанието за приятелство и помощ от страна на графа, ако някога тя би имала нужда от такова, означаваше за нея разврат и мизерия. Тя искаше да бъде оставена на мира.

В продължение на няколко дни тя се затвори в малката стая, която беше наела.

Амбър беше убедена, че с нейния живот бе свършено, че бъдещето й бе празно и безнадеждно. Искаше й се никога да не бе срещала Брус и забравяйки своя личен дял за всички тия неприятности, обвиняваше единствено него. Тя не искаше вече да си спомня за това, до каква степен бе желала да има дете, упрекваше го, задето я бе изоставил сама, бременна, изплашена от мисълта, че плодът, който носеше в себе си, растящ всеки ден, беше неопровержимо доказателство за нейната вина. Ще дойде ден, когато тя не би могла да го скрие; тогава? Беше забравила омразата си към Меригрийн и колко много бе искала да го напусне. Обвиняваше Брус, че я бе довел в този голям град, дето нямаше никакъв приятел и където всяко чуждо лице имаше враждебен вид. Сто пъти тя пожела да се върне у дома, но не можа да се реши. Защото, противно на волята на Сара, която сигурно би я изслушала, тя знаеше, че нейният чичо — повече от вероятно — би я изгонил, щом узнае, че е бременна.

Амбър премисляше тъжно тия неразрешими проблеми. Никога вече тя нямаше да бъде млада, нито весела. И всичко туй заради него!

Обаче напук на самата нея — колкото повече времето минаваше — лорд Карлтън губеше своя сатанински вид. Оставайки си все лудетина, тя чувстваше по отношение на него някакъв болезнен копнеж, по-силен от желание. Някакво смесено чувство на страхопочитание, обожествяване и възхищение.

И постепенно колкото дните течаха, толкова желанието й за живот се възвръщаше. Храната й се харесваше. В Лондон имаше толкова нови ястия: отлични сладкиши, маслини, внесени от континента, пармезанско сирене, байонска сланина. Малко по малко тя започваше да се интересува от тайнствените и странни промени в бременното си тяло. Тя дори започна да се грижи за своята външност. Намирайки веднъж страните си небрежно напудрени, тя разтвори всичките си флакончета, докато не постигна резултат, удоволствието от който тя трудно можеше да скрие.

Тя се чувстваше наистина много красива, за да пилее по тоя начин остатъка от своя живот.

Прозорците й гледаха към улицата и кварталът беше доста хубав. Тя прекарваше там все повече и повече време, питайки се къде отиваше онази хубава дама, тъй добре облечена, която излизаше от колата си заобиколена от четирима галантни господа, какво правеше хубавият млад мъж, който вдигаше очи към нея и какво ли мислеше за нея. Лондон си оставаше все така възбуждащ, както и в миналото.

„Но аз ще имам скоро бебе!“

Ето какво променяше всичко. Повече отколкото заминаването на лорд Карлтън.

Все пак тя не можеше да остане постоянно вкъщи. И един хубав ден, около петнадесет дни след заминаването на Брус, тя се облече твърде грижливо и излезе. Нямаше никаква определена цел; искаше просто да напусне стаята си, да поскита из улиците с колата си и да почувства до известна степен, че живее на тоя свят.

Кочияшът, нает от лорд Карлтън, се беше разболял от шарка само три дни след заминаването на негово благородие. Амбър му плати за цяла година и — страхувайки се от заразяване — го уволни, също както и прислужника. Хотелиерът на „Розата“ й беше намерил двама нови прислужници. И както чакаше колата си на прага на странноприемницата, слагайки ръкавиците си, тя не можа да сдържи една усмивка на задоволство, виждайки две млади контета с напомадени коси да минават пред нея и да се обръщат, за да я изгледат по-добре. Сигурно я бяха взели за високопоставена дама. Изведнъж за нейна голяма изненада тя чу да я извикват на име и се стресна. Обръщайки се бързо, видя една странна на вид жена зад себе си.

— Добър ден, госпожо Сейнт-Клер. О, извинете, не исках да ви плаша, исках просто да ви питам как сте. Аз живея в съседния до вашия апартамент и хотелиерът ми каза, че страдате от пристъп на треска. Имам един разтвор, който при такива случаи действа чудесно…

Тя се усмихваше любезно и наблюдаваше Амбър, като че ли се възхищаваше от красотата и дрехите й. Твърде признателна поради това внимание и доволна, че има някой, с когото да разговаря, Амбър й се поклони леко.

— Много благодаря, госпожо. Но мисля, че треската ми мина.

В този момент колата й дойде и спря до преддверието; прислужникът отвори вратата, свали стъпалото за качване и застана готов да помогне на господарката си да се качи в колата. Амбър се поколеба за момент; двете седмици затворнически живот и внезапният изблик на самолюбие я бяха направили малко стеснителна. Но тя се чувстваше напълно самотна, а тази дама имаше добър, любезен и немного критичен вид. Тя би се страхувала от която и да било измежду ония блестящи млади жени на нейната възраст, с писклив глас, от които се беше възхищавала толкова много и подсъзнателно се бе опитвала да им подражава. Но не намирайки нищо да каже, тя се обърна да поздрави леко и се отправи към колата си.

— Как! — провикна се жената. — Нима това е гербът на вашето семейство, госпожо?

Тя сочеше герба на Брус, който Амбър не беше накарала да свалят от вратичката.

— Да! — каза Амбър без ни най-малко колебание.

Тя се надяваше, че тази дама не би го познала. В нейните очи всички гербове си приличаха с техните невъзможни лъвове, кучешки глави, щитове и звезди.

— В такъв случай аз познавам много добре вашия баща! Моята лятна къща се намира близо до Пикеринг, в Йоркшир.

— Аз съм от Есекс, госпожо. Близо до Хийтстоун.

Тя започна да изпитва желание да не лъже, защото рискуваше да бъде уловена в престъпление.

— Но да, разбира се, госпожо Сейнт-Клер. Колко съм глупава! Вашият герб е така сходен с този на един от моите съседи… гледайки го от по-близко, аз виждам много добре разликата. Позволете ми да се представя, госпожо. Аз съм госпожа Гудмен.

— Щастлива съм да се запозная с вас, госпожо.

Амбър се поклони, като си мислеше колко изискано и се държеше, следвайки наставленията на своя учител по френски.

— Мога ли да ви придружа донякъде?

— Как? О! Мила, не бих желала да ви причинявам каквото и да е безпокойство. Аз отивам просто да направя малка обиколка на Чейндж.

„Чейндж“ — Амбър знаеше това — беше елегантен булевард, място за срещи на хубави жени с техните любовници, и това й се бе сторило като една напълно определена цел за разходка.

— Аз също отивам там, госпожо. Моля ви, качете се при мене.

Госпожа Гудмен не се остави да я молят и двете се настаниха, разстилайки полите си, размахвайки ветрилата си и разменяйки баналности за горещината на месец септември. Докато колата подскачаше по паветата, Амбър, бъбрейки въодушевено, съвсем забрави, че бе една изоставена жена, носеща в утробата си незаконно дете.

Сели Гудмен беше доста пълна, с дебели червени ръце и преливащи от пълнота гърди. Цветът на лицето й носеше следи от шарка, ако и да полагаше всички усилия да замаскира това с поставяне дебел пласт розова помада; косите й притежаваха два или три различни оттенъка така, че ставаше ясно, че и в това отношение тя помагаше на природата. Тя твърдеше, че е на двадесет и осем до двадесет и девет години, но очевидно младееше. Нейните тоалети притежаваха един вид повърхностна елегантност, но опитното око веднага различаваше, че те бяха направени от второкачествени материи, от някоя малко известна шивачка, упрек, който можеше еднакво да се отправи към маниерите и личността на тая, която ги носеше. Но тя притежаваше сърдечност, пропита от доброжелателство, което се стори на Амбър същевременно топло и успокояващо.

Госпожа Гудмен беше, както изглеждаше, личност от добро общество, която правеше кратък престой в Лондон, докато нейният мъж пътуваше в чужбина по работа. Преценявайки Амбър очевидно според акцента, външния й вид, роклите и колата й, тя я бе взела за някоя млада наследница от провинцията, правеща посещение на столицата, а Амбър — доволна от тази си самоличност — се пазеше добре да не разкрие заблуждението.

— Боже мой! Мила! — каза госпожа Гудмен. — Съвсем сама ли сте, наистина? Такова хубаво дете като вас! Как! Но в Лондон има толкова порочни мъже, които само чакат такъв случай.

Самата Амбър бе изненадана от бързината на своя отговор.

— О! Аз съм на гости у моята леля, или по-скоро ще трябва да отида у нея, когато се завърне. Тя е още във Франция. Тя е в двора на Нейно величество.

— Ах, да! Разбира се! — съгласи се госпожа Гудмен. — Моят мъж беше също за известно време там. Но кралят предпочете той да се върне тук. А къде живее леля ви, мила моя?

— На Стренд — о! Една много хубава къща!

Алмсбъри я беше завел веднъж там, където се намираше неговото жилище, чиято собственост все още не си бе възвърнал.

— Надявам се, че тя ще се върне скоро; вашите родители сигурно не биха били доволни, ако знаеха, че сте сама в продължение на толкова дълго време, мила. Предполагам, че не сте омъжена.

При тоя въпрос Амбър почувства, че поруменява, и наведе очи към затвореното си ветрило. Но тя бързо намери друг приемлив отговор:

— Не, но скоро ще бъда. Леля ми има някого предвид за мене, мисля, някакъв граф. В момента той пътува, но трябва да се върне почти по същото време, когато ще се върне и тя.

Сетне, като си спомни онова, което Алмсбъри й беше разказал за родителите на Брус, тя добави:

— Майка ми и баща ми са покойници. Баща ми е бил убит в Марстън Мур, а майка е умряла в Париж преди около десет години.

— Бедно мило дете! И вие си нямате никого, нито дори настойник, който да се грижи за вас?

— Леля ми се грижи за мене, когато е тук. Аз живея при друга една леля, откакто тя замина.

Госпожа Гудмен поклати глава и стисна топло ръката на Амбър, която й беше горещо признателна за тази явна симпатия. Тя винаги се чувстваше нещастна, когато беше сама.

Иксчейндж Роял се намираше на пресечката на Корн Хил и на Трейтнийдъл стрийт, съвсем наблизо до странноприемницата Роял Сарасин. Това беше един четириъгълник, заобикалящ един двор и чиито галерии бяха разделени на малки дюкянчета, собственичките на които бяха млади момичета, непреставащи да канят клиентите:

— Какво ви трябва, господине? От какво се нуждаете, госпожо? Ръкавици, панделки, парфюми?

Млади господа се въртяха наоколо, флиртуваха с продавачките, разглеждаха безгрижно минувачките и им отправяха дръзки закачки. Дворът също беше пълен с търговци, скромно облечени, занимаващи се със своите дела, говорещи за стоки на кредит, за ипотеки и за морски приключения.

Когато заизкачваха стъпалата, Амбър противно на волята си последва примера на Сели Гудмен и сложи маската си. Каква полза да има хубаво лице — си казваше тя, — щом никой няма право да го гледа? И като отметна назад наметалото си, тя разкри тялото си. Но все пак въпреки маската тя видимо привличаше вниманието. Понеже те се разхождаха, като се спираха тук-там, за да разгледат някой чифт ръкавици, няколко бродирани кордели, някоя дантела, при тяхното минаване се разменяха думи на възхищение:

— Хубава е! Много хубава! Бога ми, истина е!

— Тия убийствени очи!

— Най-хубавата девойка, която един мъж може да си пожелае за петнадесет дни!

Амбър започваше да се чувства щастлива и възбудена. Тя хвърляше бегли коси погледи, за да види колко мъже й се удивляват и какви бяха те. Госпожа Гудмен, напротив, беше възприела съвсем друго поведение. Цъкайки с език, тя казваше:

— Господи! Колко по-грубо говорят сега младежите, отколкото по наше време!

Леко смутена, Амбър обърна очи и сви веждите си, за да покаже, че тя също беше недоволна. Но тоя жест не трая дълго, защото беше наполовина опиянена от всичко, което виждаше.

Тя изпитваше желание да купи всичко. Без да съзнава, нейният инстинкт за притежание не беше по-малко силен, и тя се чувстваше толкова богата, че не намираше никаква причина, за да се лиши от тези свои прищевки. Накрая тя се спря пред едно дюкянче, където стоеше пълничка черноока девойка, заобиколена от множество кафези, позлатени или посребрени, всеки съдържащ по една хубава екзотична птица: канарче, разни видове папагали, докарани от Източноиндийската компания или от някой търговски кораб.

Докато правеше своя избор, неспособна да се реши между едно малко тюркоазносиньо папагалче и една голяма зелена птица с прегракнал глас, тя чу един мъж да казва:

— Честно слово! Тя е чудесна! Коя ли може да бъде?

Амбър хвърли поглед наоколо, за да види кой говореше така за нея, в същия миг другият отвърна:

— Никога не съм я срещал. Прилича ми на някоя провинциална наследница. Дявол да го вземе! Ще се запозная с нея, та каквото ще да става!

При което той излезе напред, свали шапката си и се поклони пред нея.

— Госпожице, позволете ми да ви предложа тази птица, която — осмелявам се да го кажа — е не по-малко прекрасна от вас!

Очарована, Амбър го възнагради с усмивка и се готвеше да направи един реверанс, когато се чу дрезгавият глас на госпожа Гудмен:

— Как смеете, господине, да закачате една дама от доброто общество? Отивайте си, докато не съм повикала някой стражар, за да ви накаже за вашето нахалство.

Изненадан, кавалерът повдигна вежди и се поколеба за минута. Но госпожа Гудмен го изгледа с такъв властен вид, че накрая той се поклони церемониално пред бедната разочарована Амбър и се върна при своя приятел. Като се отдалечаваха, тя чу подигравателните думи:

— Така си и мислех. Една стара посредница със своето протеже. Както се вижда, тя се надява да я запази за някой стар херцог, болен от подагра.

Амбър разбра тогава, че беше показала прекалена готовност, и подхвърли с малко разсеян вид:

— Боже мой! Струва ми се да съм виждала тоя младеж веднъж у моята леля!

Като прибра около себе си гънките на наметалото си, тя се зае с избора на своята птица, без повече да обръща внимание на това, което ставаше вън от магазина.

Тя плати малкото тюркоазносиньо папагалче й позлатения му кафез с една монета, извадена наслуки от маншона й. Още веднъж госпожа Гудмен й се притече на помощ. Понеже тя вземаше обратно своята монета, Сели спря ръката й.

— Почакайте, мила моя! Мисля, че не ви достига още един шилинг.

Извинявайки се за грешката си, продавачката леко се усмихна. Госпожа Гудмен я изгледа сериозно и последвана от Амбър се качи в колата.

Докато пътуваха обратно, госпожа Гудмен се бе заела да обърне вниманието на приятелката си върху опасностите, които грозят една млада и хубава жена, несвикнала на градския живот. Времената са трудни — добави тя — и една добродетелна жена трябва не само да запази своята почтеност, но още и да се предпазва от външни увлечения.

Амбър се съгласи тържествено с нея, чувствайки се виновна и питайки се с безпокойство дали нейният начин на държане не беше възбудил подозрение у строгата госпожа Гудмен. Изведнъж колата спря и навеждайки се от вратичката, девойката нададе вик на ужас. Пред нея се влачеше с мъка една жена, почти гола до кръста, с разчорлени коси, потръпваща и залитаща всеки път, когато мъжът, който вървеше след нея, й нанасяше удари с камшик. Голяма тълпа следваше това печално шествие — уличници, възрастни мъже и жени, които се държаха подигравателно и презрително.

— О! Вижте тази жена! Бият я!

Сели Гудмен хвърли един поглед и се обърна съвършено спокойна:

— Не разточителствайте с вашите чувства на симпатия, мила! Нещастно създание! Трябва да е родила някое незаконно дете. Това е обичайното наказание — напълно заслужено — за тия лоши жени!

Слисана, Амбър не можеше да откъсне очите си от това зрелище.

Гърбът на нещастницата беше набразден от дълги кървави следи. Затваряйки очи, Амбър изведнъж се почувства зле, за малко да припадне. Единствено страхът да не би госпожа Гудмен да забележи нещо я накара да се съвземе. Но радостта й беше преминала и тя стоеше съзнаваща повече от всеки друг път престъплението, което бе извършила, престъпление, което заслужаваше наказание.

„О, господи! — си помисли тя с отчаяние. — Това би могло да се случи и с мен. Това ще се случи и с мен.“

На другата сутрин по къщна роба Амбър ядеше от една чиния желе от френско грозде — което би трябвало да облекчи малко гаденето в стомаха й, — когато чу да се тропа на вратата и долови веселия глас на госпожа Гудмен. Тя бързо пъхна чинията под кревата и изтича да отвори.

— Току-що оправях косите си…

Госпожа Гудмен я последва пред тоалетната масичка.

— Оставете да ви помогна, скъпа. Камериерката ви отиде ли си?

— Да, трябваше да я изпратя. Очаква дете! — Това бе единственото оправдание, което й хрумна.

Госпожа Гудмен поклати глава.

— Какви отвратителни времена! Но, господи, как карате, мила моя, без прислуга?

Амбър сви вежди.

— Не зная. Но леля ми ги има с дузини!

— Разбира се, мила! Но до завръщането й… Господи! Една дама не може да живее без камериерка.

— Не! — съгласи се Амбър. — Зная добре това. Но къде да я намеря? Никога не съм била в Лондон. А сама жена не трябва да се доверява на чужденци — добави тя смирено.

— Разбира се, мила, вие сте млада жена, твърде умна, за да ги познава. Но аз бих могла да ви помогна. Една много добра моя приятелка тъкмо ще се връща в своето имение и е освободила някои от прислужниците си. Имам предвид една от тях — млада, скромна, много опитна. Ако тя не си е намерила още другаде място, бих могла да ви я изпратя.

Амбър прие и девойчето дойде да се представи след един час — беше дребна на ръст с незабележително лице, облечена в тъмносиня рокля, доста чиста, с ослепително бяла престилка, с големи бели маншети и малко боне, което покриваше косите й, грижливо навити на кок върху тила й. Навела скромно очи, тя направи реверанс; говореше с приятен глас, който предразполагаше. Името й беше Хонър Милс; Амбър я ангажира веднага срещу две лири на година, жилище, храна и облекло.

Тя се чувстваше като истинска дама, имайки на разположение камериерка, която да й реше косите, да й приготвя тоалетите, да й прави компания и да я следва на няколко крачки разстояние, когато излизаше. Присъствието на тая девойка й се нравеше. Хонър беше спокойна, добре възпитана, винаги чиста и грижлива, чудесно обкръжение за господарката й, от което тя като че искрено се възхищаваше.

Но все пак Амбър си спомняше за препоръките на лорд Карлтън: да крие грижливо парите си и да не доверява никому личните си тайни. Макар да не беше занесла петстотинте лири на Шедрак Нюболд, никога по-рано не беше чула да се говори за златар, а и не й беше приятно да предоставя богатството си в чужди ръце. Смяташе се твърде способна да го управлява сама. Както и не желаеше да отиде да говори с двете жени, за които Брус й бе говорил.

Амбър и госпожа Гудмен станаха близки приятелки. Те обядваха заедно у едната или у другата, правеха разходка с кола из Хайд парк или по Мол, но без да слизат, купуваха дреболии в Роял Иксчейндж или в склада на Източноиндийската компания. Един път Амбър предложи да отидат на театър, но госпожа Гудмен й наговори такива лоши неща за репутацията на тия места, че тя не посмя да настоява.

Мъжът на госпожа Гудмен беше принуден да продължи своя престой в чужбина, тъй като работите му не вървяха особено добре. Амбър от своя страна заяви, че е получила писмо от леля си, в което казвала, че не можела да напусне Франция по-рано от седмица-две. Ако се наложеше, тя би намерила и друго някакво извинение до изтичането на това време. Защото Амбър беше убедена, че хората имат по-добро мнение за човек, ако той се старае да се покаже повече от това, което е в действителност.

Те вече се познаваха от петнадесет дни, когато госпожа Гудмен заговори за своя племенник. Връщайки се от църква — това беше един неделен ден, — те бяха в стаята на Амбър, ядяха скариди от една чиния и ги поливаха с рейнско вино. Въоръжена с една духалка, Хонър се мъчеше да поддържа огъня, защото времето беше внезапно застудяло и над града се бе спуснала гъста мъгла.

— Честна дума! — каза госпожа Гудмен, без да повдига очи, съсредоточена в яденето. — Омръзна ми да слушам моя глупав млад племенник да бълнува за вас. Той се кълне, че сте най-хубавата жена, която бил срещал досега.

Дъвчейки скариди, Амбър й отправи бърз поглед.

— Кога ме е видял той?

Тя не бе се запознавала с никакъв младеж, макар и да не й липсваха подобни случаи. Беше убедена, че не би могла вече никога да обича, но все пак имаше нужда от мъжко общество. Да си заедно с жена е скучно и блудкаво като чаша с вода.

— Вчера, когато бяхте слезли от колата на двора, помислих, че тоя младок ще падне от прозореца, толкова много се беше навел. Но аз му казах, че вие сте обещана на някакъв граф.

Усмивката на Амбър изчезна.

— О, не трябваше да правите това.

— Защо?

Госпожа Гудмен се беше нахвърлила на един френски сладкиш, ароматизиран с розова вода и целият гарниран с бадеми.

— Но той е все пак ваш племенник. Вие сте тъй добра към мене, госпожо, и ако вашият племенник желае да се запознае с мене, разбира се! Не виждам какво лошо всъщност би имало в това.

Люк Чанъл щеше наистина тая вечер да дойде да види леля си и госпожа Гудмен обеща да го доведе. Той се връща от пътуване, обясни тя, и заминава за Девъншир. Твърде възбудена, обхваната от желание да се представи в благоприятна светлина, Амбър смени роклята и накара Хонър да й направи нова прическа. Тя не очакваше да намери мъж като лорд Карлтън, защото той нямаше равен на себе си в Лондон, но възможността да види един младеж, може би да пофлиртува малко, да прочете възхищение в очите му й действаше като силен стимулатор.

Но Люк Чанъл я разочарова.

Малко по-висок от нея, той беше пълен и набит, с широко плоско лице и чип нос; двата му предни зъба бяха счупени и лек зеленикав пласт покриваше повърхността на венците му. При все това беше добре облечен, маниерите му бяха уверени и изглеждаше напълно в нейна власт. Постоянно се хилеше, без да я изпуска от очи, и от време на време изглеждаше толкова унесен, че губеше мисълта си.

Подобно на много млади хора, ходили в чужбина; той беше донесъл от пътешествията си множество жаргонни френски изрази и всяка негова втора дума беше „по дяволите“ и „дявол да го вземе“. Той й разказа, че Лувърът е много по-голям, отколкото Уайтхол, че във Венеция проститутките ходели из улиците с разголени гърди и че германците пиели повече от англичаните. Преди да си отиде, той покани Амбър и леля си на обяд за другия ден в Мълбери Гардън и тя прие поканата с усмивка и реверанс.

Едва затворила вратата, Хонър запита:

— Наистина, бива си го младия човек, нали? Госпожо, какво мислите за него?

Но Амбър се чувстваше внезапно уморена и обезсърчена. Без охота тя сви рамене.

— Ами нищо особено!

И изведнъж в нея се надигна всичко: разочарованията, самотата, силното желание да види отново Брус, отчаяното положение, което я измъчваше. Тя се хвърли на леглото обляна в сълзи. Чувствайки товара на своята бременност, на нея й се струваше, че е заключена в някакъв затвор без изход и заплашена от някакво непознато чудовище.

„О! Какво да правя? Какво ще правя? — мислеше тя в своето отчаяние. — То расте, расте, расте в мене! Не мога да го спра! Става все по-голямо и по-голямо, ще се надуя като препарирана жаба, докато всички видят… О! Бих искала да умра!“