Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (40)

XXXIX

Обядът закъсня с половин час, докато Амбър се облече и заличи всяка следа от сълзите. После, като хвърли на раменете си една кожена наметка, слезе в трапезарията. През зимата бе винаги необходимо да се носи наметка, когато се прекосяваха тремовете, но тази година бе така студено, че тя бе необходима постоянно.

Алмсбъри и неговият гост бяха при огнището. Лейди Алмсбъри работеше над своята бродерия. Двамата мъже се обърнаха и Алмсбъри представи Амбър. Тя се поклони, докато разглеждаше графа с критичен поглед. Още в първия миг си помисли: „Колко е грозен!“ И веднага реши, че няма да се омъжи за него. След това седнаха на масата.

Едмънд Мортимър беше на петдесет и седем години, но изглеждаше поне с пет години по-стар. Бе малко по-висок от Амбър, но тъй като тя носеше високи токове, изглеждаха почти еднакви на ръст. Тънък и слаб, с тесни рамене и сухи крака. Главата му сякаш бе твърде голяма за неговото слабо тяло и огромната перука, която носеше, подчертаваше още повече тази несъразмерност. Лицето му беше строго, с язвително изражение, и като говореше, показваше своите жълти развалени зъби между стиснатите си устни. Само дрехите му намериха всеобщо одобрение, защото бяха грижливо натъкмени, и съвършени във всяко едно отношение. Неговите обноски, колкото хладни и непривлекателни, бяха също така напълно безукорни.

— Негово благородие — каза Алмсбъри, когато почнаха да се хранят — е пътешествал из Европа през последните три години.

— О! — рече учтиво Амбър. Тя не бе гладна и би предпочела да остане в стаята си. Но понеже правеше усилия да яде, гърлото и бе стегнато. — А защо се връщате сега, когато при нас върлува чума?

Когато й отговори, гласът му бе така изискан, както и неговата външност.

— Не съм вече млад, госпожо. Болестите и смъртта не ме плашат. Понеже моят син трябва да се ожени след петнадесетина дни, върнах се за сватбената церемония.

— Ах!

Това бе всичко, което тя успя да каже.

Той не изглеждаше да проявява към нея голям интерес, както твърдеше Алмсбъри, и понеже бе дошла предимно да се почувства ласкана от погледите на мъж, изпълнен с възхищение от нея, тя остана разочарована и отегчена. Щом като свърши обядът, се качи в стаята си.

Два или три часа по-късно, когато Алмсбъри почука на вратата и влезе, тя се бе проснала по корем на леглото, без да плаче, неподвижна.

— Амбър!

Той говореше тихо, страхувайки се да не е заспала. Тя извърна глава.

— О, влезте, Алмсбъри!

Той седна при нея и тя, обръщайки се по гръб, го загледа. Косите и бяха в безпорядък, очите — зачервени и подути, главата я болеше и лицето й имаше сърдит и същевременно безразличен израз. Сериозен, пропит изцяло с добри намерения, Алмсбъри се наведе и я прегърна.

— Бедната!

При неговите думи сълзи започнаха да текат отново от очите й. Тя прехапа устни решена да се владее и двамата останаха мълчаливи за известно време. Алмсбъри галеше нежно косите й.

— Алмсбъри — рече тя най-сетне, — Брус не ме ли остави, за да се ожени?

— Да се ожени? За бога! Доколкото зная, не. Не! Кълна ви се, че не!

Тя въздъхна и погледът й се зарея в далечината.

— Но той ще се ожени един ден и ми каза, че иска да направи малкия свой наследник.

Очите й се свиха и приеха твърд и напрегнат израз.

— Той не иска да се ожени за мене, но ще направи сина ми свой наследник! Хубава комедия!

На устата й се очерта бръчка на горчивина и тя отхвърли завивките с края на крака си.

— Ще му позволите да направи това, нали? В края на краищата така е най-добре за детето.

— Не, не ще позволя! Защо да го допусна? Ако той се интересува от сина ми, трябва да се ожени за мене.

Алмсбъри продължаваше да я наблюдава. После той промени разговора.

— Кажете ми какво мислите за Редклиф?

Тя изкриви устни.

— Стара развалина. Ужасява ме. Между другото не ми се струва да е във възторг от моя чар. Дори не ме погледна след поздрава!

Той се усмихна.

— Вие забравяте, че принадлежи към друго поколение. Дворът на Чарлс I беше място на формалности и сдържаност, гледането на жена не бе позволено дори когато човек изпитва възхищение от нея.

— Богат ли е?

— Твърде беден. Войната разори семейството му.

— Ето защо ме смята за красива.

— Не вярвам, че е така. Той заявява, че вие сте най-красивата жена, която е срещнал от четиридесет години насам, и че му напомняте друга жена, която познавал преди много време.

— Коя е тя, моля ви се?

Алмсбъри вдигна рамене.

— Не ми каза. Една от неговите любовници вероятно. Мъжете не си спомнят благосклонно за жените си.

На следващия ден тя видя граф Редклиф по време на обяда, но този път имаше още двама гости: една братовчедка на Емили, лейди Росторн, и нейният съпруг. Лорд Росторн беше едър мъж, висок колкото Алмсбъри, но много по-пълен. Смееше се гръмко, имаше червено лице и разнасяше около себе си миризма на конюшня. Щом като видя Амбър, той остана очарован и не свали вече поглед от нея.

Неговата жена изглеждаше раздразнена и недоволна. Но и граф Редклиф, макар да пренебрегваше Росторн и неговите изпълнени с възхищение погледи, показа също отегчение. Амбър се забавляваше и си позволи лукавото удоволствие да пофлиртува с лорда.

Когато станаха от масата, той се приближи до нея въпреки знаците на жена си, но Редклиф го изпревари и се поклони с вцепенението на кукла, чиито стави не са смазвани от години.

— Ваш верен слуга, госпожо.

— Винаги на вашите услуги, господине.

— Може би си спомняте, госпожо, казах вчера на лорд Алмсбъри, че съм донесъл интересни играчки от моето пътуване. Някои от тях бяха в каретата ми и с надежда, че ще ми направите чест да им хвърлите поглед, аз наредих снощи да ги разопаковат. Бихте ли имали тази добрина, госпожо?

Амбър бе почти готова да откаже, но си помисли, че това ще е все пак по-забавно, отколкото да се качи в стаята, за да плаче.

— Безкрайно благодаря, сър. Ще ги видя с удоволствие.

— Те са в библиотеката, госпожо.

Голямата стая беше мрачна, облицована с дъбови дъски и слабо осветена. Върху голяма маса, близо до огъня, бяха изложени различни предмети.

Стаята дъхаше на застояло и на мухъл.

Амбър се приближи без голям интерес, но нейното безразличие се превърна веднага в удивление, защото масата бе покрита с редки и ценни неща: една малка статуя от бял мрамор — Венера без глава; негър, изваян от абанос и облечен с емайлова дреха — пера от камилска птица, с истински скъпоценни камъни на чалмата и около мускулестите си ръце; тежка златна рамка, изящно изваяна, кутия за скъпоценности, направена от мида, диамантени копчета, изящни малки огледала, стъкълца с парфюм. Всяко нещо бе съвършено само по себе си, избрано от човек с безпогрешен вкус.

— О, колко е хубаво! Погледнете само!

Тя се обърна оживена към него, със светнали очи.

— Мога ли да го взема внимателно?

Той се усмихна и се поклони.

— Разбира се, госпожо. Моля ви се!

Като забрави своята досада, тя започна да го разпитва. Той разказа къде бе открил всяка една от тези ценности, тяхната история, през какви ръце бяха минали, преди да станат негова собственост. Особено я очарова историята на негъра:

— Преди двеста години във Венеция живяла видна дама — извънредно красива, каквито са всички създания в легендите, — която притежавала роб негър с исполински ръст. Нейният съпруг бил убеден, че е евнух. Но той се лъжел и когато дамата родила един ден черно дете, самата тя накарала да убият бебето и да го заместят с бяло. Бавачката обаче поради ревност или за отмъщение разказала всичко на съпруга, който погубил роба пред очите на жената. Тя пък заповядала да изработят тайно тази абаносова статуя като спомен за нейния любовник.

След като разгледа всички предмети, Амбър поблагодари на графа и се обърна с въздишка.

— Всички са очарователни и ви завиждам, милорд.

Тя никога не бе виждала нещо красиво, без да почувства веднага желание да го притежава.

— Бихте ли ми позволили, госпожо, да ви направя един подарък?

Тя се обърна енергично.

— О, ваше благородие! Вие държите вероятно толкова много на тях!

— Наистина, госпожо, признавам го. Но вашият вкус ми се струва така добър, че зная — каквото и да изберете — ще го цените, както аз самият го ценя.

Един дълъг миг тя замря, като наблюдаваше внимателно предметите, защото бе решила да направи добър избор. Вземаше едно, оставяше друго, дълбоко погълната от това, което вършеше. Постепенно тя усети, че той я наблюдава, и му отправи кос поглед — искаше да долови изражението му, преди да е извърнал очи. Както очакваше, той отбягна погледа й, но блясъкът, който долови върху неговото лице, я накара да почувства колко наивно и детско бе изпълненото с благосклонност желание на лорд Редклиф. Цялото отвращение, което й бе вдъхнал в първия миг, я облада наново, по-силно от друг път. „Какво иска този старик? — помисли си тя. — Той е странен, странен и болен.“

Като взе тежката абаносова статуетка, тя се обърна към графа. Още веднъж той изправи пред нея своето хладно и учтиво лице, строго като лицето на отшелник.

— Искам това — каза тя.

— Разбира се, госпожо.

Стори й се, че вижда някаква усмивка да повдига леко крайчеца на слабата уста, но не бе напълно уверена.

На следната сутрин Редклиф си отиде. След три дни пристигна едно писмо за Амбър. Тя го показа на Алмсбъри, когато той дойде да побъбри с нея, докато Нан правеше прическата й. Негърът от абанос стоеше край тоалетната масичка.

Алмсбъри се засмя.

— Значи този стар похотливец ви смята за олицетворение на съвършена красота!

Амбър постави бенка от лявата страна на устните ся.

— Откакто съм богата вдовица, аз винаги съм печелила със своя чар.

— Само от гледище на брака, мила моя. Вие имате винаги повече очарование, отколкото е нужно на цяла дузина жени, но в живота едно красиво лице без пари съвсем не може да очаква честни обожатели. Сега, когато сте богата, можете да правите избор.

Като се вдигна, той се наведе над нея, за да не могат слугините, които оправяха стаята, да чуят какво казва:

— Ако не бях женен, щях да се наредя и аз!

Амбър започна да се смее весело, като мислеше, че се шегува.

Той се наведе още веднъж, като й пошепна нещо на ухото, и я прегърна. Тя му отговори съвсем тихо, размениха един поглед в огледалото и той си отиде. Лорд Карлтън беше в центъра на тяхното взаимно приятелство. Амбър обичаше Алмсбъри, защото беше приятел на Брус, а той я обичаше още повече, защото беше любовница на негово благородие и майка на неговите деца. Никой от тримата обаче не смяташе, че е извънредно и нечестно в отсъствието на лорд Карлтън графът да пофлиртува малко с нея.

Няколко дни по-късно тя получи отново вест от Редклиф. Той изпрати едно флорентинско огледало, с изящно изваяна рамка, с извивки от пера на камилска птица. Малкото писъмце съобщаваше, че огледалото е отразявало някога чертите на най-красивата жена в Европа. След по-малко от седмица пристигна кошница с портокали — рядкост от войната насам, — в която бе скрита огърлица от топази.

— Той сигурно има намерение да се ожени за мене — каза Амбър на графа. — Никой не прави подобни подаръци, без да очаква нещо значително в замяна.

Алмсбъри прихна да се смее.

— Вие имате право, струва ми се. И ако той ви направи предложение, ще приемете ли?

Амбър вдигна рамене и въздъхна.

— Не зная. Защо му е на човек богатство без титла!

И направи гримаса.

— Но аз изпитвам отвращение към тоя старик!

— Тогава омъжете се за някой млад човек!

Тя му отправи възмутен поглед.

— Как! Аз бих предпочела да бъда заровена жива, отколкото да се омъжа за някого от вашите красиви пофранцузени любимци на Ковънт Гардън! Зная добре какво означава това. Те ви обременяват с деца и ви пращат на село, а сами остават в Лондон, за да се перчат и пилеят парите ви с актриси и леки жени. Не, благодаря! Достатъчно опит имам в това отношение! Ако трябва да се омъжа, за да притежавам някаква титла, бих взела по-скоро старик, който не ми се нрави, отколкото младеж, когото ненавиждам. Във всеки случай има изгледи човек да бъде свободен…

Графът се засмя. Амбър го погледна изненадана и недоволна.

— Е, добре, милорд! Какво ви забавлява толкова?

— Вие, мила моя! Обзалагам се, че никой, който би ви чул, не би повярвал, че преди шест години бяхте едно най-обикновено селско момиче и че ми ударихте плесница, понеже честно ви предложих моята обич. Какво стана, питам се, с това красиво и невинно момиче, което видях за първи път сред ливадите на Меригрийн?

Амбър изглеждаше раздразнена. Защо не бе доволен сега от нея? Тя обичаше да си мисли за Алмсбъри като за единствения човек, който я приема точно такава, каквато е, и одобрява всичко, което тя казва и прави.

— Не зная — рече тя намусена. — Това момиче, ако въобще е съществувало, си отиде. То не можеше да живее в Лондон!

Той й стисна горещо ръката.

— Не, мила моя, тя не можеше да живее там. Но аз наистина смятам, че ще сбъркате, ако се омъжите за Редклиф.

— Защо? Вие сам ми предложихте това!

— Зная. Но аз смятах да променя главно насоката на вашите мисли. На първо място, той е твърде задлъжнял. Вие ще загубите половината от богатството си.

— Ох, аз си имам донякъде собствен план. Ще запазя управлението на моите имоти.

Алмсбъри поклати глава.

— Това няма да стане. Той няма да се ожени за вас при тези условия, както и вие не ще се омъжите за него, ако той запази за себе си своята титла. Не, ако вие станете съпруга на Редклиф, ще му поверите парите си. И мислите ли, че можете да понасяте съвместния живот в една и съща къща, без да говорим за брачното легло?

— О, що се отнася до това, в Лондон едва ли ще се занимавам с него. Ще прекарвам дните си навън, а може би и нощите — добави тя с многозначителен тон.

Тя никога не бе изоставила първоначалните си амбиции да стане любовница на Негово величество и всеки път, когато Брус Карлтън заминаваше, този проект я примамваше отново.

Да бъде любовница на краля, видна дама, към която изпитват страх, завист и възхищение! Да й обръщат внимание на улицата, да бъде наблюдавана в залите на двореца, да бъде поздравявана и ласкана по салоните. Да види как просят от нея благоволение, усмивка, да държи в ръцете си бъдещето на много хора, на стотици мъже и жени! Това бе върхът на нейните амбиции: по-силна от кралицата, от канцлера, по-високопоставена от всички видни дами в страната. И ако тя успееше да бъде представена в Уайтхол с правото и привилегията да притежава апартамент в двореца на краля, да го вижда всеки ден… Амбър не се съмняваше, че един ден би могла да заеме мястото, което — казваха — лейди Каслмейн била на път да изгуби.

Тя си мислеше за всичко това, когато няколко дни след Коледа прие предложението на граф Редклиф за женитба.

На 2 януари двамата заминаха с каретата на графа, обвити в тежки кожи. Бе така студено, че виждаха дъха си, щом отвореха уста. Пътищата бяха заледени, та пътуването изглеждаше по-бързо, отколкото при дъжд. Но те трябваше да се спрат към четири часа, защото друсането на колата измъчваше негово благородие.

Брачният договор бе подписан в Барбъри Хил и Амбър си бе въобразила, че графът по стар обичай ще пожелае да спи с нея още същата нощ. Но той й се поклони в осем вечерта, пожела й лека нощ и се оттегли в своите покои. Нан и Амбър го изгледаха как си отива онемели от удивление. Щом като се затвори вратата, те избухнаха в смях!

— Сигурно ще е немощен! — присмя се Нан.

— Надявам се!

Те стигнаха в Лондон на петия ден вечерта. Амбър не можеше да не изпита страх, когато наближиха града, но се успокои, щом потеглиха из мрачните и тихи улици. Нямаше вече коли и трупове, а по вратите се виждаха малко червени кръстове. Големите изкопи в гробищата бяха покрити със зеленина. Кръчмите светеха отново бляскаво, пълни с народ; коли подрънкваха претъпкани с весели младежи. Чуваше се музика.

„Това не е истина — помисли си тя. — Това не е било в действителност!“ Тя изпитваше чувството, че се пробужда от ужасен кошмар и сякаш разбираше за голямо свое облекчение, че всичко е било само лош сън.

Жилището на Редклиф се намираше на Олдърсгейт стрийт, точно над Сейнт Анс лейн, при самите врати на Сити.

Улицата бе широка, отстрани с хубави, отдалечени една от друга къщи. Редклиф й каза, че приличала повече на някоя италианска улица, отколкото на която и да било лондонска. Това бе единственият квартал, така близо до центъра на града, където все още живееха няколко видни родове.

Къщата, изглежда, бе почти необитаема от двадесет и пет години насам. Изключение правеха неколцината прислужници, оставени да се грижат за нея. Повечето от прозорците бяха зазидани. Вътре беше мрачна и прашна и нищо не бе променяно от времето на нейното застрояване, сиреч отпреди осемдесет години. Всички стаи бяха свързани една с друга, както в лабиринт. Всички коридори и стълби с изключение на голямото централно стълбище бяха тесни и мрачни. Амбър с облекчение видя, че поне нейните покои са почистени и проветрени. И все пак те не бяха в по-добро състояние от останалите.

Тя излезе рано на следващата сутрин, за да отиде при Шедрак Нюболд. Намери там своето богатство непокътнато. Той й съобщи още, че лорд Карлтън е заминал за Америка преди две седмици. Когато осведоми Редклиф за своето финансово състояние, графът заяви, че тяхната женитба може да се извърши веднага щом бъдат уредени необходимите формалности. Той беше католик, нещо, което й бе известно. Бяха необходими следователно две церемонии.

— Бих искала — каза Амбър — да си поръчам рокля. Мисля, че за шивачката ще бъдат необходими дванадесет дни.

— Не смятам, че това ще бъде разумно, госпожо. В града има още твърде много болни. Но ако вие искате да ми направите удоволствие… аз притежавам една рокля и ще бъда безкрайно щастлив да ви видя с нея.

Малко изненадана, питайки се дали действително той пази при себе си някакъв сватбен тоалет за непредвиден случай, Амбър прие. Това й се струваше твърде безобидно искане.

Надвечер той влезе в стаята й, носейки на ръце една рокля от плътен бял сатен, цялата обшита с бисери. Когато я разгъна, Амбър видя очертаните големи гънки и разбра, че това е много стара рокля, чийто бял цвят се бе превърнал в кремав. Кройката бе също старомодна: твърде висока талия, със свободно развяващо се наметало, изрязано на четири места. Четвъртитото деколте беше украсено с голяма яка, направена от дантела, маншети, също от дантела, завършваха дългите големи ръкави. Полата се разтваряше върху подплата от плътен сребърен плат.

Редклиф се усмихна на учуденото й изражение.

— Както виждате, това не е някаква нова рокля. Но тя е още хубава и ще ви бъда много признателен, ако я носите.

Тя протегна ръка, за да я вземе.

— Ще бъде истинско щастие за мене, сър.

По-късно тя и Нан я разгледаха внимателно, като изказаха своите предположения.

— Трябва да е най-малко отпреди четиридесет години или повече — каза Нан. — Питам се коя ли я е носила?

Амбър повдигна рамене.

— Може би неговата първа жена. Или някоя стара любов. Някога ще го попитам.

За нейна голяма изненада тя установи, че роклята й отиваше прекрасно, сякаш бе ушита за нея.