Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (58)

LVII

Чарлс и херцог Бъкингам бяха седнали един срещу друг на една маса и разглеждаха умаления, но отлично изработен макет на нов вид боен кораб. Двамата бяха задълбочени в разговора и оживено разискваха. Чарлс винаги беше изпитвал слабост към морето и флотата. В действителност той притежаваше такива обширни технически познания в тази област, които мнозина считаха, че подронват кралското достойнство. За него флотата беше истинска гордост и още чувстваше унижението, което беше изпитал, когато холандците започнаха да се движат в английски води, да ограбват страната му, да изгарят и потопяват най-хубавите му кораби. Надяваше се един ден да отмъсти за тази обида, а междувременно създаваше многобройна и силна флота. Цел и надежда на живота му беше да види някога Англия неоспорвана господарка на моретата, защото знаеше добре, че само така щеше да изкове бъдещето и величието на малкото си кралство.

Най-накрая Чарлс стана.

— Хайде! Не мога повече да се възхищавам на този макет. Обещах на Рупърт да изиграем партия тенис.

Взе перуката си, окачена на един стол, и си я сложи на главата. Погледна се в огледалото и нахлупи бялата си шапка.

Бъкингам се изправи с шапка в ръка.

— При такъв задух! Възхищавам се от подвижността на Ваше Величество!

Чарлс се усмихна.

— Това е ежедневното ми лечение. Имам нужда от здравето си, за да мога да се забавлявам.

Когато излязоха, Чарлс заключи вратата и прибра ключа в джоба си. Те преминаха през няколко стаи, изкачиха се по една тясна стълбичка и се озоваха в каменната галерия. Там срещнаха Франсис Стюарт с придворната си дама и едно негърче, което носеше шлейфа и роклята й. Тя им направи знак и се приближи до тях.

Бъкингам се поклони, а Чарлс се усмихна и я целуна леко и равнодушно по устните. Но Франсис го изгледа с поглед, в който се четеше мъка и трогателна преданост. Тя не можеше да забрави нито за миг ужасната истина, че нейната хубост беше изчезнала безвъзвратно. Държането й се беше променило, сякаш за да компенсира онова, което беше изгубила. Сега Франсис беше страстна, неспокойна и замислена.

— О, Ваше Величество! Толкова се радвам да ви видя! Повече от седмица не съм ви виждала…

— Много съжалявам, но имах много работа — съвещания, срещи с посланици…

Колко пъти преди го беше чувала да се извинява на другите жени по същия начин. Тогава тя го дразнеше, подигравате му се, че лъже, защото по онова време се смееше весело на всичко.

— Много бих се радвала, ако дойдете на вечеря. Може би тази вечер? Ще има много гости! — добави тя живо.

— Много благодаря, Франсис, но тази вечер съм зает. Поканата е отдавнашна и не бих могъл да откажа.

Ала когато видя как тя посърна, се почувства неудобно и добави:

— Но утре ще съм свободен. Мога да дойда, ако желаете.

— Наистина, господарю?

Изведнъж лицето й светна.

— Ще наредя да приготвят любимите ви неща за ядене и ще поканя Мол Дейвис да потанцува.

Франсис се обърна и към Бъкингам:

— Ще ми бъде много приятно, ако дойдете и вие, ваша светлост, разбира се, с милейди Шрузбъри.

— Благодаря, госпожо. Ще дойда с голямо удоволствие, ако имам възможност.

Франсис се поклони, мъжете отвърнаха на поклона й и продължиха надолу по коридора. Чарлс помълча известно време и накрая каза:

— Бедната Франсис. Боли ме сърцето, когато я видя!

— Доста е пострадала — съгласи се херцогът. — Но поне е спряла с дяволския си смях. Вече два месеца, откакто не съм я чувал да кудкудяка.

И после добави съвсем нехайно:

— О, щях да забравя. Лодърдейл ми разказа как Нейно величество кралицата се е измъкнала снощи.

Чарлс започна да се смее.

— Мисля, че вече всички знаят за това приключение. Не подозирах, че притежава такъв кураж.

Преоблечени, Катерина и госпожа Боинтън бяха напуснали двореца, за да присъстват на някакъв годеж в Сити, на който, разбира се, и двете не били канени.

Маскирани и с перуки на главите, те се смесили смело с гостите, но в суматохата ги разделили и кралицата била принудена да се прибере сама с един файтон. Придворните бяха свикнали е подобни приключения, но Катерина никога преди не беше дръзвала да рискува по такъв начин. Ето защо дворът се беше раздвижил от възмущение и удоволствие, когато се разбра, че неговото мишле-кралица се е впуснало в приключения по широкия свят вън от защитните стени на своя замък.

— Казват, че треперела, когато се прибрала — продължи Чарлс, — но след няколко минути започнала да се смее и намерила случилото се за изключително забавно. Казвала, че носачите били дяволски груби, а кочияшът на наемната кола толкова пиян, че се страхувала да не я обърне.

Личеше си, че тази история забавлява краля.

— А всички мърморят, че водя страната към гибел! Не мислите ли, че от кралицата може да излезе отличен агент? Смятам често да я пращам навън.

Лицето на Бъкингам изразяваше сурово неодобрение.

— Всичко това е извънредно неприлично. Дори още по-лошо — много опасно.

Те излязоха навън под лъчите на палещото юлско слънце и трябваше да присвият очи, докато свикнат с блясъка.

Минаха през частните градини към тенис корта и срещнаха няколко мъже и жени, които се разхождаха и разговаряха. Кралят ги поздравяваше с усмивка или с махане на ръка. Понякога се спираше, за да размени една-две думи или да отговори на нечий поздрав. Бъкингам не одобряваше, че прекъсват разговора им.

— Не мисля, че кралицата е била действително изложена на опасност — подзе Чарлс. — Както и да е, тя се върна жива и здрава.

— Но тя може и да не се върне някой път, господарю?

Чарлс избухна в смях.

— Наистина, Джордж, мислите ли, че ме считат достатъчно богат, за да отвлекат жена ми?

— Аз нямах предвид откуп. Никога ли не ви е идвало наум, господарю, че Нейно величество може да бъде отведена на някой пустинен остров, откъдето никой да не чуе нищо за нея.

— Признавам, че подобна мисъл никога не ме е тревожела!

Чарлс махна приятелски на една група хубави жени, които бяха насядали на поляната. Те се засмяха и се побутнаха, а в отговор развяха ветрила.

— Има много такива острови — продължи Бъкингам, — разположени някъде в Карибския басейн. Не виждам причини да не се осигурят всички удобства на някои от тях. Една жена би могла да прекара там много щастливи дни до края на живота си.

Чарлс сви вежди и погледна остро херцога.

— Не ви разбирам, Вилиърс. Да не би да ме съветвате да се отърва от жена си, като оставя да я отвлекат?

— Идеята не е неосъществима, Ваше Величество. Всъщност аз доста размислях по този въпрос — дори открих на картата един подходящ остров — много преди Нейно величество да започне да излиза преоблечена.

Чарлс изръмжа с отвращение:

— Вие сте голям негодник, Джордж Вилиърс! Признавам, че ужасно искам да имам наследник, но никога с такива средства! И още нещо: ако Нейно величество — кралицата — някой ден пострада или изчезне, ще знам много добре кой да обвиня! И вие няма да запазите главата на раменете си нито час! Сбогом!

Чарлс изгледа сърдито Бъкингам и се отдалечи към павилиона, където беше игрището за тенис. Херцогът се завъртя на пети и тръгна в обратна посока, като не преставаше да мърмори.

Не за първи път — нямаше да бъде и за последен — правеха опит да внушат на краля как да се освободи от кралицата, за да може отново да се ожени и да има наследник. Половината от придворните се занимаваха с измислянето на най-различни проекти, а след като кралят ги отхвърляше, представяха нови. Единствените влиятелни личности, които не искаха Катерина да бъде сменена, бяха херцог Йорк, Анна Хайд, няколко от техните привърженици и любовниците на краля.

 

 

След спречкването с краля Бъкингам избягваше няколко дни Уайтхол и прекарваше времето си с богатите жители на Сити, които познаваше. Но скоро и това му омръзна. Не изпитваше нищо друго освен съжаление към тези дебели, доверчиви мъже, които вярваха на всичко казано, и по стар навик започна да крои нов заговор.

От няколко години херцогът държеше под наем жилища в различни райони на града и отиваше в едно или друго в зависимост от настроението си. За да улеснява политическите си начинания и за да ги държи в тайна, той имаше много дрехи за преобличане. На Айдъл лейн — странична улица близо до Темза, беше останала една къща след пожара. Имаше и три други къщи в строеж, още една завършена миналата година, която бе дадена под наем за бирария. Там се забавляваха работниците. Имаше още една къща, построена наполовина, заради некачествен хоросан и тухли (това се случваше често при строеж на нови къщи). Темза течеше наблизо и можеха да се чуят виковете на лодкарите и момичетата, които ловяха стриди. Бъкингам беше наел три стаи на четвъртия етаж под фалшиво име; този път се казваше Ер Илинуърд.

Облечен в турска антерия, с чалма на главата и обут с емении, Бъкингам се намираше в едно от тези жилища, дълбоко заспал в голямо кресло близо до камината, в която огънят догаряше. В стаята беше задушно и почти тъмно, защото се свечеряваше, а той спеше от обяд. Някой потропа на вратата, после повтори, защото хъркането на Бъкингам продължаваше да изпълва стаята. При четвъртото потропване той се събуди с червено, подуто от сън лице, раздвижи се и стана. Но не отключи, преди да разбере кой тропа.

Когато отвори, видя червендалест, пълен и възнисък свещеник, облечен в расо и обут със сандали, с качулка върху обръснатата си глава и с молитвеник в ръка.

— Добър вечер, отец Скруп.

— Добър вечер, господине.

Свещеникът едва дишаше, защото беше бързал нагоре по стълбите, за да не закъснее.

— Дойдох колкото се може най-бързо. Но получих съобщението ви по време на вечерната молитва на Нейно величество.

Той оглеждаше внимателно стаята, в която едва се виждаше.

— Къде е болният? Няма време за губене…

Бъкингам спокойно заключи вратата и сложи ключа в джоба си.

— Няма никакъв болен, отец Скруп.

Свещеникът се обърна и го погледна изненадано.

— Как така няма болен? Пратеникът ми каза, че някакъв човек умира…

Той седна на един стол, докато херцогът пълнеше две чаши със сладко бяло вино. Бъкингам подаде едната чаша на своя гост и седна срещу него.

— Исках да ви видя веднага, затова ви казах, че има болен. Не ме ли познахте, отче?

Отец Скруп, който беше изпил виното, държеше чашата си с малките си пълни розови ръце, изгледа внимателно Бъкингам и лицето му веднага просветна.

— Как? Нима това сте вие, ваша светлост?

— Аз и никой друг!

— Моля да ме извините, господине! Но изглеждате така променен в тези домашни дрехи, че не можах да ви позная. И в мрака, разбира се… — добави той за извинение.

Бъкингам се засмя, взе бутилката и напълни двете чаши отново.

— Казахте, че идвате направо от вечерната молитва на Нейно величество кралицата?

— Да, ваша светлост. Нейно величество придоби много нови навици, но не си ляга, преди да прочете вечерните си молитви — каза отецът, като не преставаше да върти набожно бялото на очите си.

— Ако не се лъжа, вие сте също и изповедник на Нейно величество?

— Понякога да, ваша светлост.

Бъкингам се усмихна.

— Питам се какво ли би имала тя да изповядва! Какви грехове може да има? Да желае някоя нова рокля? Или пък да играе на комар в неделя? Или може би тя да роди детето на Негово величество, а не някоя друга жена!

— Ах, милорд!… Бедната жена! Това би било простим грях! Страхувам се, че ние всички го вършим заедно с нея!

Отец Скруп пак изпразни чашата си и херцогът отново му напълни.

— Пожеланията нищо не помагат. По-важното е, че тя е бездетна и ще си остане бездетна винаги!

— Убеден съм, че тя беше бременна. Но има нещо, което й пречи да задържи детето.

— Така ще бъде винаги. Никога Негово величество няма да има законен наследник от Катерина Браганца. А ако на престола се възкачи херцог Йорк, страната е загубена!

Отец Скруп отвори широко очи, когато чу последните думи на херцога, защото симпатиите на херцог Йорк към католическата църква бяха всеизвестни, докато за Бъкингам също добре се знаеше, че я мрази. Но херцогът продължи бързо:

— Не заради вярата си, отче! Случаят е много по-сериозен. Негово височество не е способен да управлява страната! Ако той се възкачи на престола, след по-малко от шест месеца ще избухне гражданска война!

Лицето на херцога изразяваше голяма загриженост. Той се наведе напред, подпря с една ръка чашата с вино на коляното си, а с показалеца на другата сочеше кръглото и изплашено лице на отец Скруп.

— Ваш дълг е, отче, ако обичате Англия и Стюартите, да ми помогнете. Ще ви кажа искрено, че кралят е съгласен с всичко, но по понятни причини предпочита да не се замесва.

— Сбъркали сте с човека, ваша светлост! Никога няма да предприема нещо срещу Нейно величество. Няма значение по внушение на кого ще бъде.

Отец Скруп беше настръхнал, дебелите му бузи трепереха. Той поиска да стане, но Бъкингам спокойно, но решително го задържа в креслото.

— Моля ви, отче, не бързайте! Първо ме изслушайте! И помнете добре, че сте длъжен да се подчинявате на краля!

Бъкингам произнесе тези думи с вдъхновения израз на най-великите и безкористни родолюбци и отец Скруп, на когото всичко това направи голямо впечатление, седна пак.

— Ние нямаме намерение да навредим на Нейно величество в никакъв случай, бъдете напълно уверен в това! Но за доброто на Англия кралят — моят господар, и аз — изработихме план, който ще му позволи да се ожени за друга жена и да има от нея след една година наследник. Достатъчно е Нейно величество да се върне отново към живота, който толкова е харесвала — да отиде в манастир.

— Не разбирам много добре намеренията на ваша светлост…

— Сега ще ви обясня: вие сте неин изповедник. Водите поверителни разговори. Ако успеете да я убедите да се оттегли доброволно от света, да се върне в Португалия и да отиде в манастир, Негово величество ще бъде свободен да се ожени отново. Ако успеете — продължи бързо Бъкингам, защото отец Скруп се канеше да отговори, — Негово величество ще ви подари състояние, което ще бъде достатъчно, за да живеете охолно до края на живота си. Всъщност като начало…

Бъкингам стана, взе една кожена кесия от камината и я подаде на свещеника.

— Вътре има хиляда лири, които са само предплата.

Отец Скруп взе кесията, пресметна тежестта й, но от учтивост не се реши да я отвори.

— Е, отче, какъв е вашият отговор?

Духовникът се колеба дълго — замислен, смутен, неспособен да вземе някакво решение.

— Значи такова е желанието на Негово величество? — повтори той подозрително.

— Да. Можете ли да допуснете, че бих дръзнал да предприема нещо по такъв важен въпрос, без да съм получил нареждане от краля?

— Не, разбира се, ваша светлост!

Отец Скруп стана и остави чашата върху една масичка.

— Добре! Ще видим какво влияние мога да окажа, ваша светлост!

Той се намръщи и погледна бързо херцога.

— Но да предположим, че не успея? Тези нежни, малки женички са понякога много упорити.

Бъкингам се усмихна.

— Ще успеете, отец Скруп, сигурен съм, че ще успеете. В противен случай няма да получите повече пари, а ще трябва да върнете и тези, които сега ви давам. Безполезно е да добавям, че ако нашият разговор бъде предаден и на други, последиците ще бъдат много лоши за вас.

Безмилостният блясък в очите му говореше по-ясно от думите.

— О, аз зная да мълча! — възрази духовникът. — Можете напълно да ми се доверите!

— Много добре! И ако имате нещо да ми съобщите, изпратете сведенията по първия срещнат на улицата хлапак. Пишете ми, че новият ми костюм е готов, и се подпишете с… Чакайте да помисля!…

Херцогът замълча, като сучеше мустака си. Накрая се засмя.

— Подпишете се Израел Сутеньора!

— Израел! Сутеньор? Ваша светлост е доста остроумен!

— Хайде, хайде, стари негоднико! — каза херцогът, като го изпращаше до вратата. — Не ми ги разправяйте, поне на мене! Достатъчно знам и за вашите женички!

Но отец Скруп не намери шегата за особено смешна. Той беше едновременно сърдит и обиден.

— Протестирам, ваша светлост! Всичко това е лъжа! Отвратителна лъжа! И ако тази лъжа се разпространи, аз съм загубен. Нейно величество няма да иска да ме погледне!

— Добре, добре! — каза провлечено отегченият херцог. — Запазете вашата девственост, ако толкова държите на нея! Но не проваляйте работата, която ви възложих. Ще очаквам от вас отговор до края на седмицата.

— Не е достатъчно, ваша светлост!

— Добре, след десет дни!

После той затвори вратата и завъртя ключа.

 

 

Амбър слушаше внимателно отец Скруп.

Срещу хиляда и петстотин лири той й беше продал заговора на Бъкингам против кралицата. Защото отецът нямаше никакво намерение да загуби своето хубаво и удобно място в двора. Ако кралицата се оттеглеше в някой манастир, той щеше да остане сам, без закрила, във враждебна за католиците Англия. Всъщност Чарлс неведнъж се беше опитвал да установи обща търпимост за всички изповедания, но парламентът отхвърляше тази политика и се налагаше, като отказваше да дава кредити.

— Боже господи! — прошепна Амбър ужасена. — Това чудовище ще ни унищожи всички! Говорихте ли с кралицата?

Отец Скруп стисна дебелите си устни, скръсти ръце на корема си и поклати бавно глава.

— Нито дума, госпожо. Нито думичка! А днес бях сам е Нейно величество в изповедната!

— И по-добре ще бъде и вие да не й казвате нищо. Знаете какво ще ви постигне, ако един ден Нейно величество напусне страната! О, да бъде проклет този негодник! Как ми се иска някой да му извие врата!

— Ще съобщите ли на Нейно величество?

— Разбира се! Възможно е той да говори с нея.

— Не ми се вярва, госпожо! Но ще го направи, когато разбере, че аз не съм успял да постигна нищо.

В този момент Нан влезе тихо и направи знак на Амбър. Тя стана веднага.

— Елате — обърна се тя към свещеника, — пътят е свободен и можете да си отидете.

Те излязоха от стаята и тръгнаха по един тесен и тъмен коридор. Двете жени знаеха пътя, но отец Скруп опипваше стената с ръце, докато стигнат до вратата. Там Амбър и свещеникът се притаиха в тъмното, докато Нан надникне навън, и когато им направи знак, я последваха. Навън те можеха да чуят тихото ромолене на реката, която минаваше покрай тръстиките по двата бряга.

Амбър, както и всички останали, които живееха от страната на двореца близо до Темза, имаха общ проблем: партерът на жилищата им се наводняваше от прилива на реката.

Но щом като отец Скруп прекрачи прага на вратата, се чу плясък съвсем наблизо, сякаш над главите им, мъжки гласове, които ругаеха през зъби. Чевръст като котка, отец Скруп влезе навътре и Амбър се вкопчи в ръката на Нан.

— Какво става?

— Джон трябва да е хванал някой, който подслушва — прошепна Нан.

И извика по-високо, за да я чуят отвън:

— Джон!

Той отговори тихо и предпазливо:

— Тук съм… Пипнах един синковец, който се криеше в тръстиката. Сам е…

— Вървете! — прошепна Амбър на отец Скруп, който веднага изчезна. Чуваха силното шляпане на краката му в калта. — Доведи го тук, Джон! — каза Амбър на Големия Джон и се върна отново в малката стая, в която беше с отец Скруп.

Той влезе веднага, като държеше за врата един дребничък и слаб човек, който беше изпаднал в ярост и се опитваше да удря Големия Джон с юмруци и ритници. Но при всеки негов опит Джон отвръщаше с такъв удар, че другият временно се успокояваше. И двамата бяха мокри и изцапани с кал до колене. Джон блъсна човека и той се свлече в единия ъгъл на стаята. Той веднага започна да се изтърсва и да си оправя дрехите, без да им обръща внимание, сякаш беше сам.

— Какво търсехте тук? — попита Амбър.

Човекът се правеше, че не е чул.

Амбър го запита пак, но вместо отговор той я изгледа мрачно, като изправяше измачканите си ръкави.

— Нагъл нещастник! Мисля, че знам един начин да ви накарам да проговорите!

Тя направи знак на Големия Джон и той отвори едно чекмедже, от което извади камшик с къса дръжка и много кожени ивици, с оловни пулове на върха.

— А сега ще отговорите ли? — извика Амбър. Тъй като човекът продължаваше да мълчи, Големия Джон вдигна камшика и го удари по гърба. Но една от кожените ивици се отклони и го удари по лицето, от което бликна веднага кръв. И докато Амбър и Нан гледаха хладнокръвно, Джон го налагаше безмилостно, въпреки че човекът се превиваше и се опитваше да си предпази лицето и главата с ръце. Най-накрая изпъшка:

— Спрете! За бога, спрете! Ще ви кажа.

Големия Джон отпусна камшика и се оттегли на една крачка. От кожените ивици на камшика падаха капки кръв.

— Вие сте глупак! — каза Амбър. — Защо не казахте навреме, за да не ви бият? А сега ми кажете какво правехте тук и кой ви изпрати!

— Не смея да кажа. Моля ви, ваше благородие!

Човекът почти плачеше.

— Не ме принуждавайте да ви кажа, ваше благородие, защото моят господар ще ме пребие.

— Ако не проговорите, аз ще ви пребия! — отвърна Амбър и многозначително погледна към Големия Джон, който с юмруци на хълбоците наблюдаваше живо сцената.

Човекът се огледа, сви вежди, въздъхна и облиза засъхналите си устни.

— Изпрати ме негова светлост, херцог Бъкингам.

Точно това предполагаше и Амбър. Тя знаеше, че Бъкингам я следи отблизо, но за първи път улавяше на местопрестъплението един от неговите шпиони, въпреки че вече беше изгонила четири слугини, заподозрени в същото.

— С каква цел?

Сега човекът отговори веднага, но с враждебен и сърдит глас, с втренчен в пода поглед:

— Трябваше да следя отец Скруп навсякъде, където отива, и да съобщавам на негова светлост.

— И какво ще му кажете за тази вечер?

Погледът на Амбър, твърд и безмилостен, не се отделяше от лицето на човека.

— Той не е напускал жилището си, ваша светлост!

— Добре. Но помнете! Следващия път моят слуга няма да бъде толкова нежен. Не слухтете наоколо, защото ще ви смели! Отведи го, Джон!