Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (49)

XLVIII

През една студена, дъждовна нощ в първите дни на февруари Бъкингамският херцог, маскиран с черна перука, боядисани мустаци и вежди, седеше срещу доктор Хейдън и наблюдаваше лицето на астролога, докато той от своите карти гадаеше по луната и звездите, геометричните фигури и линии, които ги пресичаха. Стаята беше едва осветена от димящите лоени свещи, които воняха на пържена мас. Вятърът нахлуваше на талази през комина и връщаше пушека, който ги караше да кашлят и дразнеше очите им.

— По дяволите това проклето време! — мърмореше херцогът ядосано, кашляше и закриваше носа и устата си с края на дългата черна пелерина, която бе наметнал. Но когато Хейдън повдигна слабото си скулесто лице, той се наведе нетърпеливо над масата.

— Какво става! Какво виждаш?

— Онова, за което не смея да говоря, ваша светлост.

— Глупости! За какво ти плащам! Хайде казвай!

С вид на човек, когото насила карат да говори, Хейдън най-сетне отстъпи пред настоятелното искане на херцога.

— Щом ваша светлост настоява… Смятам, че той ще умре внезапно на петнадесетия ден от януари след две години. — Замълча многозначително, а после се наведе напред и шепнешком, с поглед, впит в очите на херцога, каза: — След това по волята на народа ваша светлост ще се възкачи на престола на Англия и ще властва дълго и славно. Династията Вилиърс е предопределена да бъде най-великата кралска династия в историята на нашата държава.

Бъкингам се бе втренчил в него като прикован.

— Господи! Това е невероятно! Но всъщност… какво друго виждаш? — попита той изведнъж, нетърпелив да узнае всичко докрай.

Струваше му се, че стои на края на някаква чудна земя, откъдето можеше да вижда напред във времето и да открива онова, което предстоеше да се случи. Кралят презираше това шарлатанство, защото смяташе, че дори и да е възможно да се надникне в бъдещето, за човек е твърде неуместно да знае съдбата си, била тя благоприятна или не. Е, добре, но имаше и други, по-умни мъже, които знаеха как да обърнат нещата в своя полза.

— Как ще… — Вилиърс не довърши въпроса си, сякаш се страхуваше от собствените си думи. — Каква ще бъде причината за тази голяма трагедия?

Хейдън отново погледна картите и чертежите си, сякаш за да бъде по-сигурен, и в отговор прошепна толкова тихо, че едва се чуваше.

— За нещастие звездите показват, че Негово величество ще умре от отрова — тайно сложена.

— Отрова!

Херцогът седна и загледа пламъците в огнището, като барабанеше по масата с пръсти и повдигнал вежди, дълбоко размишляваше — Чарлс Стюарт да умре от отрова, дадена му тайно, а той, Джордж Вилиърс, да заеме трона на Англия по волята на народа! Колкото повече се замисляше, толкова по-възможно му изглеждаше всичко.

Внезапното силно и нетърпеливо чукане по вратата го стресна и го върна към реалността.

— Какво става? Чакаш ли някого?

— Бях забравил, ваша светлост — прошепна Хейдън, — лейди Каслмейн има уговорена среща с мен по това време.

— Барбара! Идвала ли е тук и друг път?

— Само два пъти, ваша светлост. Последният път беше преди три години.

На вратата отново се почука силно, настойчиво и като че ли малко сърдито този път.

Бъкингам бързо се изправи и тръгна към вратата на съседната стая.

— Ще чакам тук, докато си отиде. Гледай да се отървеш от нея, колкото се може по-скоро… и ако ти е мила главата, гледай да не разбере, че съм тук.

Хейдън кимна в знак на съгласие и набързо набута в едно чекмедже множеството листове и карти, предричащи злополучното бъдеще на Чарлс II. Щом херцогът се скри, той отиде да отвори. Заедно с Барбара в стаята нахлу и вятърът. Лицето й бе напълно скрито с маска от черно кадифе, а червената й коса — с блестяща сребристоруса перука.

— О, боже! Защо се бавиш толкова? Да не би да има някоя тук?

Тя захвърли на един стол маншона си от черна боброва кожа, развърза качулката на наметалото си и го свали. После се приближи до огъня, за да се стопли, и срита с крак мършавото псе, което дремеше наблизо. Кучето я погледна обидено и с неприязън.

— Милостиви боже! — възкликна тя, като търкаше ръце и трепереше. — Кълна се, че е най-студената нощ, която знам. Така духа!

— Мога ли да предложа на ваша светлост чаша ейл?

— С удоволствие.

Хейдън отиде до един бюфет, наля и каза, хвърляйки поглед през рамо:

— Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-добро — бордо или шампанско, — но за нещастие твърде много от моите благодетели не са ми се издължили. — Той сви рамене. — Казват, че така ставало, като служиш на богатите.

— Пак старата песен, а? — Тя взе от него чашата и жадно отпи. Усети как възкиселото питие се разля в жилите й и я сгря. — Дошла съм по много важен въпрос и искам от теб да го решиш. В никой случай не бива да сбъркаш.

— Нима последните ми предсказания не се сбъднаха?

Той стоеше пред нея раболепно приведен, кършеше възлестите си пръсти, а фигурата и гласът му издаваха желание да бъде похвален.

Барбара го погледна нетърпеливо над чашата си. Значи кралицата й е била враг, а сега тя бе станала, без да подозира, най-верният й съдружник. Барбара Палмър бе последният човек, който бе искал да види друга, може би по-красива и решителна жена до Чарлс Стюарт; ако нещо се случеше на Катерина, дните на Барбара в Уайтхол щяха да бъдат преброени, и тя го знаеше.

— Не си прави труда да помниш толкова много неща — сряза го тя. — За твоята работа това не е добър навик. Разбрах, че си давал полезни съвети на братовчед ми.

— На вашия братовчед, мадам? — престори се, че не разбира Хейдън.

— Не се прави на глупак. Знаеш кого имам предвид — Бъкингам, разбира се.

Хейдън разтвори ръце в знак на протест.

— О, госпожо, уверявам ви, излъгали са ви. Негова светлост бе така добър да ме освободи от Нюгейт, където бях задържан заради дълговете си, а бях задлъжнял поради нежеланието на своите благодетели да ми се издължат за услугите. Оттогава не съм имал честта да го видя.

— Глупости! — Барбара пресуши чашата си и я остави върху разхвърляната полица на камината. — Бъкингам и на куче няма да подхвърли кокал, ако не чака нещо от него. Исках само да разбереш, че знам за неговите посещения при теб, за да не би случайно да се изкушиш да кажеш, че съм идвала. Имам толкова доказателства срещу него, колкото и той срещу мене.

Като знаеше, че въпросният джентълмен ги слуша от, съседната стая, Хейдън продължи упорито да отрича:

— Протестирам, мадам. Някой се е пошегувал с вас. Кълна се, не съм виждал негова светлост оттогава.

— Лъжеш, кучи сине! Добре — да се надяваме, че и моите тайни ще запазиш по същия начин. Но хайде, стига. Ето за какво съм дошла: Имам причини да се съмнявам, че отново чакам дете. Искам да ми кажеш кого мога да набедя за това. Трябва непременно да узная.

Хейдън опули очи и с усилие преглътна. Адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу по тънката му шия. „По дяволите! Това вече беше прекалено! Как, щом истинският баща трудно може да разбере дали детето е негово, това може да направи някой, който няма нищо общо с цялата работа.“

Но славата на Хейдън се носеше надлъж и нашир не защото той отказваше да отговаря на въпроси. Тъкмо затова взе очилата с дебели зелени стъкла, които смяташе, че му придават вид на учен, закрепи ги на върха на носа си и заедно с Барбара седнаха. Хейдън започна напрегнато да изучава картите и да си драска нещо неразбираемо на латински, като между другото нарисува и няколко луни и звезди и ги свърза с прави линии. От време на време се покашляше и измърморваше многозначително: „Хм…“

Барбара го наблюдаваше приведена и докато той работеше, тя нервно въртеше големия диамантен пръстен, който носеше на лявата си ръка, за да скрива венчалната й халка, тъй като тя и Роджър Палмър отдавна се бяха разбрали да нямат нищо общо един с друг.

Най-после Хейдън се изкашля за последен път и погледна побелялото й лице през дима на лоените свещи.

— Мадам, трябва да ви помоля да ми се доверите изцяло. Иначе не бих могъл да продължа нататък.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Моля ви, не се обиждайте, но трябва да ми кажете имената на онези господа, които има вероятност да са причинили вашите неприятности.

Барбара леко се намръщи.

— Ще бъдете ли дискретен?

— Естествено, мадам. Дискретността е моят основен капитал.

— Добре тогава. Първо — кралят, когото, надявам се, ще намерите за отговорен, тъй като ако успея да го убедя в това, ще си спестя твърде много неприятности. После… — тя се поколеба.

— После? — помъчи се да й подскаже той.

— Дявол да те вземе! Остави ме да помисля малко. Така… Джеймс Хамилтън и Чарлс Харт — но него не го смятай. Той е твърде обикновен, някакъв си артист и…

Точно тогава отнякъде се чу смях или по-скоро нещо като сподавена кашлица и Барбара скочи на крака.

— Проклятие! Това пък какво беше?

Хейдън беше също станал.

— Вероятно кучето, мадам. Нещо е сънувало. — И двамата погледнаха помияра, който спеше пред огнището и мускулите му потрепваха, сякаш преследваше някого в съня си. Барбара изгледа подозрително доктора, но се върна на мястото си и продължи.

— Освен тях — и моят нов лакей, но той не притежава нужните качества, така че можеш да го изключиш. Също и пажът на лейди Садъск, обаче той пък е твърде млад…

Точно тогава някой гръмко се изсмя, сякаш повече не можеше да се сдържи. Преди Хейдън да успее да се изправи, Барбара бе вече на крака и се втурна към затворената врата, откъдето се бе чул смехът. Тя блъсна вратата и силно удари с юмрук в стомаха херцога.

Бъкингам, който се превиваше от смях, бързо се изправи и се опита да я сграбчи за врата, като в същото време подскачаше насам-натам, опитвайки се да избегне ритниците и дерящите й нокти. Докато се боричкаха, те се хванаха за перуките и в един миг останаха без тях. Барбара извика ужасена при вида на черната перука в ръцете си, докато нейната се полюшваше в ръката му като някакъв зловещ боен трофей.

— Бъкингам!

— На вашите услуги, мадам.

Той й се поклони подигравателно и захвърли перуката й на масата, където все още стоеше Хейдън и онемял от ужас гледаше какво става, напълно убеден, че с него е свършено. Барбара я грабна и я нахлупи на главата си, този път малко накриво.

— Ти, гадно копеле! — изкрещя яростно тя, когато най-сетне дойде на себе си. — Как си позволяваш да ме шпионираш!

— Не съм те шпионирал, любезна братовчедке — отвърна Бъкингам, без да трепне. — Бях тук, когато вие дойдохте, и само влязох в спалнята да почакам, докато си тръгнете, за да продължа работата си с доктора.

— Каква работа?

— О, само се опитвах да разбера коя е следващата, която трябва да зачене от мен — отговори херцогът, като явно се забавляваше. — Ужасно съжалявам, че не можах да се сдържа и се изсмях. Онова, което разказвахте на доктора, беше толкова интересно! Но, моля ви, задоволете моето любопитство: Спали ли сте с вашия негър или пък с канцлера?

— Нищожество! Нали знаеш, че ненавиждам този дъртак!

— Поне в едно нещо сме единодушни.

Барбара започна да си прибира нещата — маската, ветрилото, наметалото и маншона, докато завързваше качулката си.

— Е, аз си тръгвам, за да ви оставя да довършите работата си, милорд.

— О, моля ви, позволете да ви изпратя — възпротиви се негова светлост, защото се съмняваше, че тя възнамерява веднага да отиде при краля, и се надяваше да успее да я разубеди, като й даде някой и друг съвет. — Опасно е да минавате през развалините. Вчера пак чух, че някаква благородна дама била нападната, ограбена и оставена почти мъртва.

Думите му съвсем не бяха лъжа. Разрушеният град наистина нощем гъмжеше от убийци и крадци и често трудно можеше да се наеме екипаж за такова пътуване.

— Вие как дойдохте?

— С кола.

— Е, слава богу, освен каретата мен ме придружават и няколко лакеи. Неразумно е от ваша страна да се движите без охрана, скъпа моя. Голям късмет извадихте, че съм тук, за да ви върна обратно невредима.

Бъкингам си сложи перуката и шапката, богато украсена с пера, обърна се и нагло намигна на разтревожения доктор зад гърба на Барбара, след което наметна пелерината на лявото си рамо и й предложи ръката си. Двамата тръгнаха надолу по тъмните стълби, а Хейдън, който най-сетне се бе окопитил, донесе свещ, за да им светне.

— И внимавай — извика Барбара вече на средата на стълбите. — Никому нито дума за това или си изгубен.

— Разбира се, милейди. Можете да разчитате на мен.

Навън беше студено и вятърът фучеше по тясната тъмна уличка, носеше парчета мокра хартия и набиваше дъжда в лицата им. Нямаше луна и нощта бе съвсем тъмна. Бъкингам изсвири с пръсти. Само след миг отнякъде като призраци се появиха неколцина мъже, а след две-три минути огромна каляска с впряг от осем коня шумно изтрополи надолу по хълма и спря пред тях. От нея скочиха още шестима лакеи. Бъкингам даде нарежданията си на кочияша, помогна на Барбара да се качи и екипажът потегли заедно с онези от слугите, които успяха да се качат отстрани, а останалите затичаха след тях. Двама осветяваха с факли отстрани пътя на каляската.

Спуснаха се надолу по хълма Грейттауър и завиха по Тауър стрийт. Покрай улицата все още се виждаха и развалини, макар че пътищата вече бяха разчистени и проходими. Трябваше да изминат две мили и половина през Ийст Чийп и Уотлинг стрийт, покрай огромните купчини от камъни и изкривени железа, които показваха къде е била старата катедрала „Свети Павел“, по Флийт стрийт и Стренд, за да стигнат до Уайтхол.

Барбара пак трепереше, загръщаше се с наметалото си и тракаше със зъби. Бъкингам галантно й предложи подплатената си с кожа кадифена наметка, като зави и нея.

— Скоро ще се стоплиш — успокои я той. — Ако минем покрай някоя странноприемница, ще поръчам две овчи шуби.

Но Барбара не бе от ония, които могат да бъдат подкупени с такива любезности.

— Какво ли ще си помисли Негово величество, ако разбере, че посещавате астролози?

— Ще му кажете ли?

— Може да му кажа, а може и да не му кажа.

— Ако бях на ваше място, не бих го направил.

— Защо не? Напоследък вие се държите с мен твърде странно, Джордж Вилиърс. А аз знам повече, отколкото си мислите.

Бъкингам смръщи недоволно вежди. Искаше му се да види лицето й.

— Грешите, скъпа. Просто няма какво да знаете.

Барбара се изсмя самодоволно и нагло в тъмнината до него.

— О, нима! Е, нека ви кажа нещо тогава. Знам например, че искате доктора да направи един хороскоп, при това не вашия.

— Кой ви каза това! — Бъкингам изведнъж я сграбчи за ръката и така я стисна, че тя се сви от болка и се опита да се изтръгне. Но той я държеше здраво, доближи лице до нейното. — Отговорете ми! Кой ви каза?

— Пусни ме, мръсник такъв! Няма да ти кажа! Пусни ме, ти казвам — изкрещя тя и съвсем неочаквано му зашлеви силна плесница със свободната си ръка.

Той изруга и я пусна, като притисна с ръка пламналото си лице и промърмори тихо. „Проклета кучка! Ако беше някоя друга, така щях да те цапардосам!“ — беснееше той наум, но се овладя и започна да й се умилква.

— Хайде, сега, Барбара, знаем един за друг толкова много, че не можем да си позволим да бъдем врагове. Опасно е и за двама ни. Сигурен съм, дори и ти вече си разбрала, че ако някога ми хрумне да кажа на Негово величество какво е станало с писмата му, ще те изхвърли като мръсно коте.

Барбара отметна глава и се изсмя.

— Нещастни глупако! Той дори и не подозира, кали? Понякога си мисля, че е като кон с капаци! Та той дори не се сеща да ги потърси!

— Грешите, скъпа приятелко! Негово величество нареди да претършуват целия дворец, но да ги намерят. А има само двама души, които знаят къде са те — вие, Барбара, и аз.

— Вие единствен ми слагате прът в колелата, Джордж Вилиърс! Понякога сериозно си мисля, че ще наредя да ви отровят — премахна ли ви от пътя си, нищо няма да ме спре.

— Но не бива да забравяте, че и аз не съм пораснал за два дни. Нека да поговорим сериозно — кажете ми откъде имате тази информация, но без да шикалкавите. Отдалеч надушвам лъжата.

— И ако ви съобщя онова, което знам, вие ще ми кажете ли нещо друго в замяна?

— Какво?

— Да ми кажете за кого е?

— Да ви кажа за кого е „какво“?

— Хороскопът, тъпако!

— Значи наистина нищо не знаете!

— Пробвай, пък ще видиш — знам достатъчно, за да те обесят!

— Добре, добре — промърмори херцогът с безразличие, сякаш всяка сутрин преди закуска му съобщаваха точно това. — Ще ти кажа, скъпа. Истината е, че изпитвам непреодолимо отвращение към конопените въжета с клуп на края.

— Договорихме се значи. Хороскопът, който си поръчал, е на толкова важна личност, че ако се разчуе, много бързо ще намажеш въжето. Не ме питай откъде знам — прекъсна го тя с ръка, — защото няма да ти кажа.

— Проклятие! Как, по дяволите, си се добрала до това? Какво още знаеш?

— Та нима не е достатъчно? А сега кажи ми: Чий хороскоп си поръчал?

Херцогът въздъхна с облекчение и седна до нея.

— Няма как, здравата си ме притиснала! Но ако изпуснеш и дума пред някого, може да бъдеш сигурна, че и кралят ще научи за писмата.

— Добре, добре. Стига си усуквал!

— По нареждане на Негово величество аз поисках да бъде направен хороскоп на Йорк. Звездите трябва да покажат дали той някога ще бъде крал. Сега вече станахме трима, които знаем тайната — Негово величество, вие и аз…

Барбара повярва на лъжата, защото й прозвуча твърде убедително, макар че му бе обещала да не споделя с никого, скоро разбра, че няма да може да държи езика зад зъбите си. Това беше такава възбуждаща новина, такава тайна, съдържаща в себе си скрити беди, та беше сигурна, че държи силен коз в ръцете си, чиято цена в крайна сметка не можеше да бъде измерена в пари. Не се съмняваше, че в бъдеще ще й донесе голяма полза — независимо от това, коя друга млада дама би я изместила, спечелвайки толкова променливото благоразположение на краля.

Една нощ точно когато Чарлс напускаше ложето й, тя му поиска дванайсет хиляди фунта стерлинги.

— Ако имах толкова пари — каза Чарлс, като стана и се присегна за перуката си, хвърляйки бегъл поглед към огледалото, за да се увери, че не я е сложил накриво, — щях да изхарча част от тях за нова риза. Напоследък лакеите често тършуват в гардероба ми, просто защото не им плащам навреме. Горките! Не ги виня. Някои не са получили и един шилинг, откакто съм се върнал.

Барбара го погледна ласкаво, докато навличаше нощницата си.

— Господ ми е свидетел, господарю мой, че сте започнали да се скъпите като стар евреин.

— Де да бях богат като тях! — възкликна кралят, после сложи шапката си и тръгна към вратата. Барбара се спусна към него.

— Уверявам ви, тези пари ми трябват!

— Сър Джърмин ли ги иска? — попита саркастично Чарлс, като намекваше за слуховете, че напоследък тя трябвало да плаща на някои от любовниците си. После пооправи дантелената си яка и като я подмина, продължи към вратата. Но тя го изпревари и първа сложи ръка на дръжката.

— Мисля, че ваша светлост би трябвало да поразмисли малко. — Вдигна многозначително вежди и замълча за миг, а после бързо добави: — Защото бих могла да ви съобщя някоя и друга новина.

Той я погледна озадачен и леко намръщен, но по едва забележимата усмивка, която играеше на устните му, личеше, че се забавлява.

— Сега пък какво си намислила?

— О, толкова сте важен. Добре тогава. Без съмнение ще се изненадате да научите, че ми е известно какво се опитвате да откриете.

Ето! Изплю камъчето. Нямаше намерение да го прави, но езикът й сякаш сам проговори.

Кралят поклати глава напълно безразличен към онова което чу.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите — каза той. — Завъртя топката на вратата, открехна я леко, но се закова на място, когато тя промълви:

— Знаете ли, че Бъкингам и аз отново сме в добри отношения.

Чарлс се върна обратно.

— Какво общо има Бъкингам с тази работа?

— О, излишно е да се преструвате. Знам всичко. Заповядали сте да направят хороскоп на Йорк, за да разберете дали има шансове да се качи на трона.

„Виж го ти! — мислеше си тя. — Нещастен глупак! Как само се опитва да се прави, че не го е грижа. Дванадесет хиляди! Господи! Кой ли дявол ме накара да кажа толкова малко. Трябваше да поискам двадесет хиляди или може би тридесет…“

— Вилиърс ли ви съобщи това?

— Че кой друг?

— Да го вземат мътните! Наредих му да пази пълна тайна! По-добре не му казвайте, че сте ми разказали всичко това, защото ще побеснее.

— О, той сподели само с мен. Пък и аз в никакъв случай няма да позволя той да узнае, че съм ви съобщила каквото и да било. Но да се върнем на въпроса за парите.

— Почакай няколко дни. Ще видя какво мога да направя.

На следващата сутрин Чарлс се срещна тайно е Хенри Бенет, барон Арлингтън, който макар че навремето бе приятел на Бъкингам, сега го ненавиждаше. Всъщност херцогът бе останал с твърде малко поддръжници, тъй като не беше от хората, които могат винаги да се държат стабилно при напрежението, което се създаваше от непрекъснатото общуване в двора. Чарлс съобщи на своя държавен секретар съвсем точно онова, което бе научил от лейди Каслмейн, но не спомена името й.

— Според мен — каза той — човекът, от когото го научих, е бил нарочно заблуден. Повече съм склонен да мисля, че Вилиърс е поръчал да направят хороскоп на мен.

Ако някой бе донесъл на Арлингтън главата на херцога, той едва ли щеше да бъде толкова доволен. Сините му очи святкаха, а челюстите му щракнаха, сякаш се затвори някакъв зловещ капан. Той удари с юмрук по масата и извика:

— За бога, Ваше Височество! Та това е държавна измяна!

— Не още, Хари — поправи го кралят. — Но ще бъде, когато имаме доказателства.

— Ще ги имаме, господарю, още преди края на седмицата. Оставете на мен това.

Само след три дни Арлингтън даде на краля необходимите документи. Той незабавно бе задействал всички задкулисни механизми в двореца и след като арестуваха и разпитаха Хейдън, бързо откриха копия от няколко негови писма до Бъкингам и едно от херцога до него. Чарлс, твърде разтревожен от последното предателство от страна на човека, който всъщност бе негов млечен брат, издаде заповед за неговото арестуване. Но херцогът — по това време в Йоркшир — бе предупреден от жена си и напусна замъка малко преди пратениците на краля да пристигнат.

Четири месеца Бъкингам си игра на котка и мишка с войниците на краля и макар че от време на време се носеха слухове, че са го открили и ще го арестуват, винаги хващаха някой друг или пък той успяваше да им се изплъзне в последния момент. Хората започнаха да си подхвърлят пренебрежителни забележки по адрес на шпионите на Негово величество, като винаги ги сравняваха с по-добрата система на тайната полиция по времето на Кромуел. Но всъщност нямаше нищо странно в това, че херцогът винаги успяваше да избяга.

Преди петнадесет години сам кралят пропътува половин Англия, въпреки че бе определена цена за главата му и навсякъде висяха обяви с пълно описание на външността му. Той дори лично бе разговарял с войници на парламентаристите, обсъждайки собствената си личност, след което избяга във Франция. Най-високопоставените благородници посещаваха кръчми и вертепи, без никой да ги разпознае. Всяка дама или благородник можеха да свалят бижутата и скъпите си дрехи и да ходят където поискат маскирани, като единствената опасност бе не че ще ги познаят, а невъзможността да се установи тяхната самоличност, ако се наложеше. А Бъкингам бе доказал способностите си в тази работа. Той можеше така да промени лицето и маниерите си, че дори и най-близките му не можеха да го разпознаят.

Най-сетне дори той се появи в двореца преоблечен в униформата на стража. Беше с къса черна перука, черни вежди и мустаци и носеше мускет. Ботушите му бяха с дебели подметки, за да изглежда по-висок, а дрехата му бе с подплънки на раменете, за да го прави широкоплещест. В коридорите често поставяха стражи, за да предотвратяват евентуален дуел или когато се очакваха неприятни сцени, и затова няколко часа никой не го забеляза. Той се забавляваше да наблюдава кой влиза и излиза от вратата, която водеше към покоите на братовчедка му.

Към обяд се появи и самата Барбара, придружена от Уилсън и няколко придворни дами; след нея вървеше негърче и придържаше шлейфа й, а друго пък носеше маншона й, от който се подаваше киселата физиономия на нейната болонка. Тя мина покрай него, без дори да го забележи, но той привлече вниманието на една от придворните дами и когато й се усмихна, тя отвърна на жеста му. Малко по-късно, когато се връщаха, дамата отново му се усмихна, но този път Барбара също го забеляза. Преди да влезе, тя го изгледа косо, огледа одобрително добре сложеното му (благодарение на подплънките) тяло и многозначително повдигна едната си вежда.

На следващата утрин тя се спря, погледна го замечтано през гъстите си мигли и разпери ветрилото си.

— Ти не беше ли вчера пак тук? Ще се дуелира ли някой?

Той направи учтив поклон и отговори с неузнаваем глас и дори акцент:

— Където и да се намирате, ваша светлост, винаги на някой може да му се завърти главата.

Барбара отметна глава, доволна от думите му.

— О, боже! Колко сте дързък!

— Вашата прелест ме прави смел — отвърна той и сведе поглед към корсажа й, но тя леко го перна с ветрилото си по ръката.

— Безочлива отрепка. Знаете ли, че мога да наредя да ви изхвърлят!

Тя тръсна глава и отмина, но на другата сутрин един прислужник дойде от стаята й. Преведоха го през коридора и после през една врата, която водеше към нейните стаи. До тях се стигаше през друг тесен коридор, добре познат на херцога, защото оттам се влизаше направо в топлата богато обзаведена спалня. Тук го оставиха сам. Барбара си играеше с болонката Джоки, небрежно наметната само с пеньоара си и с коса, свободно падаща на гърба.

Тя вдигна очи, поизправи се и небрежно му махна с ръка за поздрав. Той се поклони и я погледна по-дръзко от всякога, а тя го оглеждаше, сякаш бе расов жребец на изложението в Смитфийлд.

— Добро утро, ваша светлост. Утрото наистина е добро, щом сте ме повикали при вас. — Той отново й се поклони.

— Предполагам си изненадан, че една благородна дама се занимава с такъв като теб, нали?

— Ще съм ви признателен, мадам, ако бих могъл да ви услужа с нещо.

— Хм — промърмори Барбара с ръка върху устните си. В този момент пеньоарът и се разтвори и разкри част от голия й крак. — Може би ще можеш. Да, да, може би. — Изведнъж тя стана по-рязка: — Кажи ми можеш ли да бъдеш дискретен?

— Ваша светлост може напълно да ми се довери.

— Откъде знаеш, че имам намерение да го направя? — извика Барбара, обезпокоена от това, че той така бързо я разбра.

— Моля за извинение, ваша светлост. Не исках да ви обидя, уверявам ви.

— Не мога да ти позволя да ме смяташ за лека жена само защото живея в двореца. Напоследък Уайтхол има твърде лоша репутация, но трябва да знаеш, че съм човек с достойнство.

— Убеден съм в това, мадам.

Барбара се отпусна отново и застана така, че деколтето й откри още малко от прелестите й. — Знаеш ли, ти си изключително красив младеж. Ако ми харесаш, без съмнение ще те повишат.

— Единственото ми желание е да служа на ваша светлост.

— Трябва да знаеш, че по принцип никога не бих обърнала внимание на някой от стражата. Но истината е, че някак странно ме привличаш.

Той отново се поклони.

— Това е повече, отколкото заслужавам, мадам.

— Кое е повече, отколкото заслужаваш, глупчо?

Този път Бъкингам й отговори, без да преправя гласа си:

— Високата оценка на ваша светлост.

— Е… — Но тя не се доизказа, ококори, очи и се втренчи в него. — Я повтори!

— Кое, ваша светлост? — попита войникът.

Тя въздъхна с облекчение.

— Уф! За миг гласът ти дяволски ми заприлича на гласа на един мой познат — когото между другото никак не желая да виждам точно сега.

Бъкингам се отпусна лениво на мускета си. С една ръка се протегна да свали перуката си и попита със собствения си глас:

— Да не би да имате предвид Бъкингамския херцог?

Барбара пребледня, очите й се разшириха от ужас и тя прикри уста с ръка, а с другата посочи към него и извика:

— Джордж! Не може да си ти!

— Аз съм, скъпа. И нито звук, моля те. Това тук — той потупа пушката си — е заредено, а аз не бих искал да те убия точно сега, защото смятам, че все още можеш да ми бъдеш от полза.

— Но какво правиш тук! Та ти си луд! Ако те открият, ще ти отрежат главата.

— Но няма да могат! Щом успях да заблудя собствената си братовчедка, значи никой не би могъл да ме познае. Не си ли съгласна? — Той, изглежда, безкрайно се забавляваше.

— Но какво търсиш тук?

— Нима не помниш? Ти ме повика.

— Ах, ти, нахалник такъв! Ще те убия, дето си правиш такива шеги! Както и да е, аз исках просто да те ядосам. Само се забавлявах…

— Много подходящ начин за прекарване на свободното време за една благородна дама, няма що. Но не съм дошъл тук, за да бъда съблазнен от лейди Каслмейн. Знаеш причината да дойда при теб сега.

— Не заради мен, убедена съм… Нямам пръст в това.

— Само дето си издала тайната на Негово величество.

— Какви ги говориш! Та ти ме измами! Каза ми, че става въпрос за хороскоп на Йорк.

— Даже и една лъжа не може човек да ти каже и да бъде сигурен, че няма да го издадеш. Та на краля му е нужно само едно изречение, за да разбере целия замисъл. — Той поклати глава, сякаш я съжаляваше. — Как може да си толкова глупава. Забрави ли, че си все още в Англия благодарение единствено на мен. Както и да е. Несъмнено сега няма да ти е трудно да откупиш свободата ми. Смятам, че той би простил и много по-тежки провинения от моето, ако разбере, че писмата са изгорени.

— Джордж! — извика тя обезумяла. — Господи, ти няма да му кажеш, нали! Не би могъл да го направиш! О, моля те, скъпи! Ще направя всичко, каквото пожелаеш! Нареди каквото поискаш и аз ще го изпълня. Само, обещай ми, че няма да му казваш.

— Не викай толкова, защото сама ще се издадеш. Много добре тогава. Щом си съгласна, да се споразумеем. Какво ще ми дадеш в замяна на моето мълчание?

— Всичко, Джордж! Всичко, което пожелаеш! Ще ти дам всичко. Ще направя каквото поискаш.

— В момента искам само едно — и то е — да възстановиш честното ми име.

Барбара се свлече на стола като подкосена, изгубила всякаква надежда, а лицето й побеля от страх.

— Но ти знаеш, че това е единственото нещо на света, което не мога да сторя. Никой не би могъл. Дори самата Менет! Всички казват, че си загубен. Благородниците вече се боричкат за имота ти. — О, Джордж, моля те… — Тя започна да плаче, като кършеше ръце.

— Престани! Мразя да ми циврят! Стария Роули може и да те търпи да му се цупиш и да хленчиш, но аз имам по-важни грижи. Знаеш ли, Барбара, ти още имаш влияние над краля. Ако се опиташ, можеш и да го убедиш, че съм невинен. Няма да те уча как. Една жена няма нужда от съвети, за да скалъпи някоя и друга лъжа.

Бъкингам сложи перуката си и взе мускета.

— Ще намеря начин да се свържа с теб — поклони й се той. — Желая ви успех, мадам.

След което херцогът се завъртя на пети, напусна покоите й и двореца. Никой повече не видя широкоплещестия, чернокос мускетар пред вратата на лейди Каслмейн.