Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (21)

XX

При нейното влизане той вдигна живо глава и очите им се срещнаха. Амбър остана неподвижна, с ръка върху дръжката на вратата, втренчена в него. Тя почувства как главата й се замайва, сърцето й се разтуптя и сякаш внезапно парализирана не можеше да помръдне или проговори. Той й се поклони, но тя остана неподвижна, разтреперана, вътрешно се проклинаше за глупостта и същевременно бе напълно безпомощна.

Алмсбъри й се притече на помощ. Той прекоси стаята, целуна я небрежно и обви ръка около кръста й.

— Какво ще кажете, мила? Този разбойник пристигна вчера.

— Наистина ли? — каза Амбър отмаляла.

Брус се усмихна, погледът му бързо пълзеше по нея.

— Морякът се завръща от морето…

— Завинаги ли?

— Не… не за дълго, Амбър. Може ли да дойда днес с вас?

Тя потрепна от изненада, бе забравила, че Алмсбъри отдавна знае за рождения ден на бебето, бе му съобщила, че ще пътува.

— Да, разбира се. Бихте ли ме почакали, докато се облека.

Последвана от Нан, тя влезе в спалнята, затвори вратата, облегна се на нея и стисна очи, почувства се тъй излишна и безпомощна, сякаш бе извършила тежка физическа работа. Нан я погледна разтревожена.

— Господи, мадам! Какво има? Не изглеждате добре. Да не е вашият съпруг?

— Не.

Тя разтърси глава и тръгна към тоалетната масичка, усети нозете си сякаш с омекнали кости.

— Извади ми новата рокля, която госпожа Дрелинкур току-що донесе.

— Но нали, мадам… Може да я развалите.

— Няма значение — прекъсна я остро Амбър. — Прави каквото ти казвам. — Сетне добави с извинителен тон: — О! Нан, извинявай. Не знам какво ми става.

— И аз, мадам. Предполагам, че не искате да ви придружа днес.

— Не, днес не. По-добре остани да излъскаш сребърните прибори. Забелязах снощи, че са потъмнели.

Докато се гримираше и Нан я сресваше, тя се успокои, кръвта започна да тече отново спокойно във вените й и силно щастие замести първото стъписване. Брус й се бе сторил по-красив от всякога, видът му я беше изпълнил със същото безразсъдно вълнение, както и първия път. Тези две години и половина се заличиха и изчезнаха. Всичко останало в живота й сега внезапно й се стори мрачно и без никакво значение.

Новата й рокля беше от резедаво кадифе, с подходящи чорапи и обувки, наметката с капюшон бе от бледожълто кадифе, с почти същия моден оттенък като очите и косите й, а на шията й висеше топазът с форма на сърце, подарен от Рекс. Взе маншона си от норки и се готвеше да излезе, но Нан я спря:

— Кога ще се върнете, мадам?

— О, не знам. Може би ще позакъснея!

Тя прочете неодобрение по лицето на Нан и разбра, че ревнуваше заради Рекс. Изглеждаше неуместно, че Амбър взема със себе си друг мъж, особено човек, който толкова силно я смущаваше.

— А капитан Морган?

— По дяволите капитан Морган! — промърмори тя и се върна при Алмсбъри и Брус.

Тримата се настаниха в каретата с няколко празнично опаковани пакета, струпани около Амбър, Алмсбъри внезапно щракна с пръсти.

— За бога, бях се уговорил със Седли! Добре, че се сетих!

Той слезе бързо и им се усмихна през вратата. Брус се разсмя и го потупа по рамото, Амбър му изпрати целувка, колата бавно пое.

Когато останаха сами, графът и Амбър щастливо се спогледаха.

— Е — помаха им негово благородие граф Алмсбъри, — за любовта няма нищо по-добро от едно дълго пътуване по море! — Качи се в своята карета и потегли в обратна посока.

Амбър веднага се обърна към лорд Карлтън:

— Брус! О… наистина сте вие! Толкова дълго беше това време… О, мили мой, две години и половина!

Седеше близо до него и очите й сякаш излъчваха сияйна светлина. Той обви ръка около снагата й, наведе се бързо и впи устни в нейните. Отвърна на целувката му всеотдайно, забравила къде се намират, притискайки се до него със страстното желание той да я смачка в обятията си. Когато я освободи, тя изпита остро разочарование; сякаш от прекъснат красив сън, но той й се усмихна и пръстите му погалиха лицето й с нежна ласка.

— Каква очарователна малка магьосница сте вие! — каза гальовно той.

— О, наистина ли, Брус? Така ли мислите наистина? И сещахте ли се изобщо за мен… докато ви нямаше?

Тя беше напрегнато сериозна.

— Твърде често съм си мислил за вас — по-често, отколкото очаквах. И се безпокоях за вас. Страхувах се да не би някой да ви отмъкне онези пари.

— О, не! — запротестира веднага Амбър. Тя предпочиташе да умре, отколкото да каже какво й се бе случило. — Не изглеждам ли добре?

С жест на ръката тя посочи скъпите си дрехи и каляската, в която пътуваха — собствената й победа над този голям и труден свят.

— Умея да се грижа за себе си, уверявам ви.

Той се усмихна и тя не успя да разбере дали бе доловил измамата.

— Така е. Но исках да се уверя, че наистина можете. Вие притежавате най-добрия коз на света, който стига за десет жени.

— Кой е той? — запита тя престорено скромно.

— Знаете дяволски добре кой е и нямам намерение да ви правя повече комплименти. Кажете ми, Амбър, как изглежда той? Едър ли е?

— Кой?

Тя погледна изненадана, помисли, че има предвид Рекс Морган. После двамата едновременно избухнаха в смях.

— О, детето! О, Брус, почакайте да го видите! Толкова е пораснал, че едва го вдигам. И е толкова красив! Съвсем прилича на вас — същият цвят на очите, а косата му все повече потъмнява. Ще бъдете във възторг! Но ако го бяхте видели отначало… божичко, беше ужасен! Почти се радвах, че ви нямаше…

Лицата им се помрачиха при този спомен.

— Съжалявам, мила. Съжалявам, че трябваше да бъдете сама! Колко ли сте ме ненавиждали, че ви оставих?

Тя сложи ръка върху неговата, отвърна тихо и нежно:

— Не съм ви мразила, Брус! Аз ви обичах и винаги ще ви обичам. И бях щастлива, че имам детето — то е част от вас, която вие ми подарихте. Докато го носех, не се чувствах самотна, както бих се чувствала без него, но не искам други деца — много е дълго. Някой ден може би, когато остарея и ми бъде безразлично как ще изглеждам, тогава навярно ще имам и други.

Той се усмихна.

— А кога ще бъде това?

— О, като стана на около тридесет години…

Каза го така, сякаш никога нямаше да стане на тридесет.

— По-добре ми разкажете какво сте правили вие. Как е Америка? Къде живеете? Искам да зная всичко.

— Живях в Ямайка. Това е един остров. Ходих обаче и на континента. Това, Амбър, е една чудесна страна — дива и пуста, девствена, каквато Англия не е била от хиляда години. И тя си е там, и чака онзи, който би отишъл да я вземе…

Той седеше загледан напред и говореше тихо, сякаш на себе си:

— Това е страна, по-голяма от всяка друга, която познаваме. Във Вирджиния плантациите започват от морето, простират се на стотици, хиляди акри и пак остава още много земя. Има табуни от диви коне и добитък и те принадлежат на онзи, който пожелае да ги вземе. Горите са пълни с елени и всяка година пристигат на облаци диви гълъби, които засенчват небето. Само във Вирджиния има повече, отколкото би било потребно, за да се изхрани цяла Англия, и то по-добре от всякога. Почвата е така богата, че каквото и да посадиш, избуява повече от бурените. Това направо покорява въображението — нещо, което дори не сте сънували.

Внезапно я погледна, очите му блестяха от въодушевление.

— Но това не е Англия.

Той се засмя, отпусна се на седалката и каза с уталожен тон:

— Да, това не е Англия.

Разговорът се пренесе върху приключенията на Брус по море. Той спомена, че в океана животът бил неприятен, че едва ли друго правело човека тъй противен, както възможността да бъде затворен седмици наред на един кораб, заедно с други мъже, обаче самото корсарство не било много опасно и представлявало сигурен път към богатство. Затова толкова моряци предпочитат да плават с частни кораби, отколкото да се присъединяват към Британската военна марина или търговския флот. В момента Темза била пълна с току-що докарана плячка и всеки ден пристигали нови кораби.

— Мисля, че сега сте много богат?

— Състоянието ми доста се увеличи — призна той.

Загубиха час и половина, докато стигнат Кингсланд, защото по-голямата част от пътя не бе павирана и неотдавнашните дъждове го бяха превърнали в блато. Темпист и Джеремая трябваше на десетина пъти да измъкват колата от калта.

Най-после стигнаха и влязоха през кухненския вход в спретнатата, покрита със слама, къщичка на госпожа Чивъртън. Завариха я да мие съдините от обяда. Амбър често й бе правила щедри подаръци в пари, защото желаеше синът й да живее в удобен дом, и къщата действително бе придобила приятна топлота и приветливост, които й липсваха отначало.

Детето спеше по гръб в своята люлка, която вече му беше малка. Амбър постави пръст на устните си и двамата тихо се приближиха да го видят. Детето спеше дълбоко, със зачервени бузи и овлажнели клепачи, със спокойно, равномерно дишане. Брус и Амбър го загледаха мълчаливо, после очите им се срещнаха с общо чувство на гордост и взаимни поздравления. Лорд Карлтън провря тънката си и силна аристократична ръка под раменцата на сина си и го вдигна на гърдите си. Тогава то се събуди, прозина се, погледна учудено мъжа, който го държеше, после съзря Амбър, усмихна се и внезапно протегна ръчички към нея:

— Мамо!

Малко по-късно, след като изядоха топлата супа, която госпожа Чивъртън настойчиво им предложи, те започнаха да разопаковат подаръците за детето. Имаше многобройни играчки, между които барабанче, войници и един „Джек от амвона“ — пуритански проповедник, който изскачаше от една кутия и се клатеше смешно. Имаше и кукла с истински руси коси и цял гардероб тоалети, които Амбър беше купила за четиригодишната дъщеря на госпожа Чивъртън. Останаха там почти целия следобед и когато най-сетне се приготвиха да си тръгнат, детето се разплака и поиска да тръгне с тях. Докато Амбър се опитваше да го успокои, Брус даде на госпожа Чивъртън петдесет лири и благодари за добрите грижи, които полагаше за неговия син. Потеглиха. Отново валеше, Амбър бъбреше за детето радостно, изпълнена с въодушевление. Беше щастлива и леко изненадана от факта, че Брус не е безразличен баща, както бе очаквала, а навярно обичаше детето толкова, колкото и тя самата. Докато говореше, тя почувства, че в тях отново се надига същата страст, която за малко бе стихнала при посещението в селската къща. Сега тя се чувстваше още по-буйна и пламенна, настойчива и готова да помете двегодишната раздяла с един миг на безразсъдно сливане.

Тя замлъкна насред изречението и вдигна очи към него. Брус погледна бързо през прозорчето, притисна я с едната си ръка, с другата почука на кочияша.

— Пристигаме в Хокстън — каза бързо на Амбър. — Зная там един добър хан. Хей! — извика той високо. — Спрете пред „Звездата и жартиерата“!

 

 

Когато Амбър се прибра вкъщи, минаваше девет часът. Тя намери Нан, седнала пред камината, да кърпи една от ризите на Рекс, а той самият се бе изправил недалеч от нея, с ръце в джобовете и смръщени вежди. Амбър спря слисана, тази сцена й се стори почти нереална, но той бързо прекоси стаята и взе ръцете й в своите:

— Боже мой, скъпа! Какво се случи? Тъкмо щях да ви търся.

Тя направи усилие да се усмихне.

— Нищо не ми се е случило, Рекс. Малкият не искаше да си тръгвам и аз поостанах, после колата затъваше в калта, веднъж едва не се прекатури.

Протегна ръка да го погали по бузата. Срамуваше се, че го мами, защото той я гледаше с обожание, без да изпитва никакво подозрение.

— Не бива да се безпокоите толкова за мен, Рекс.

— Не мога, скъпа. Аз ви обичам, знаете.

Амбър се обърна да избегне изражението на очите му и срещна неодобрителния поглед на Нан.

Рано на следващата утрин двете останаха сами и Амбър я запита дали е казала на Рекс за посещението на Алмсбъри и лорд Карлтън. Нан оправяше леглото и отговори, без да я погледне.

— Не, мадам, не съм — отвърна тя отривисто. — Господи! Чудя се изобщо как можете да помислите, че бих се месила във вашите работи. Нещо повече — не бих казала и за хиляда лири на капитан Морган, че му изменяте. Това ще разбие сърцето му.

Погледите на двете жени се срещнаха; очите на Нан се бяха навлажнили.

— Ти не бе така взискателна, когато му изменях с краля.

— Друго беше, мадам. То означаваше служба на короната. Но това сега — то е нещо лошо. Капитан Морган ви обича повече от живота си… Това… това не е хубаво!

Амбър въздъхна.

— Да, Нан, не е хубаво. Но аз не мога да се въздържа. Обичам лорд Карлтън. Лудо го обичам, Нан! Той е бащата на Брус. Не моят съпруг, защото аз се омъжих за Люк, след като лорд Карлтън замина за Америка. О, Нан, ти трябва да ми помогнеш. Рекс не бива да разбере. Докато е в Англия, аз ще се срещам с него! Но той скоро ще се запилее след месец или два. И когато замине, Рекс няма да знае нищо. Тогава аз ще се омъжа за него, за да стане както той желае. Ще ми помогнеш ли, Нан? Обещаваш ли?

Докато Амбър говореше, доброто лице на Нан се изменяше, изражението й преливаше като играта на слънчева светлина по вода, накрая тя се затича към Амбър и обви ръце около врата й.

— О! Моля ви да ми простите, мадам! Аз не знаех — не допусках — мислех, че той е просто някоя прищявка от ваша страна.

Внезапно тя се усмихна широко и хвана Амбър за раменете.

— Така значи, това е бащата на мъничкия Брус! Разбира се! Ами че те си приличат!

После тя нададе лек вик и сложи ръка на устата си:

— Господи! Какъв късмет, че капитанът никога не е идвал с вас, да го види. Ако той срещне някога негово благородие…

Карлтън бе отседнал в дома на Алмсбъри и след два дни Амбър му изпрати писъмце. Канеше го заедно с Алмсбъри и графинята да я видят в новата пиеса — бе издействала от Килигрю да й запази четири места на първия ред до кралската ложа, — а след това да вечерят в апартамента й. Лорд Алмсбъри и жена му щяха да служат за прикритие, в случай че капитан Морган се върне неочаквано.

Те приеха и през следващите четиридесет и осем часа Амбър кипеше във въодушевени приготовления. Повикаха с Нан една жена, която изтупа и последната прашинка от завесите, намаза и излъска ореховата мебелировка. Тя самата отиде в Ню Иксчейндж, за да купи изкуствени копринени цветя, истинските още не бяха цъфнали, и измъчи госпожа Дрелинкур да довърши новата й рокля няколко дни по-рано. Посъветва се с главния готвач на Шатлен за вечерята и вината, опитваше да си спомни какво най-много обича Брус. На тръгване за театъра повтори още веднъж на Нан многобройните заръки, насред стълбите внезапно спря и тичешком се върна:

— Не забравяй да сложиш кана вода на подноса с брендито, Нан! Лорд Карлтън го предпочита така.

Стигна доста рано. След като се облече и гримира, тя слезе в партера зад сцената сред младите мъже. Разгърна цялото си очарование и жизнерадост, надяваше се, че лорд Карлтън ще я види и ще му направи впечатление, а може би ще го накара да изпита известна ревност, след като открие колко е популярна между младите франтове. За съжаление той дойде чак в три и половина, когато тя отново се бе върнала зад завесата.

Лорд и лейди Алмсбъри се отправиха към местата, които Амбър им бе запазила, а Брус спря усмихнат и се поклони на една лейди, която сложи ръка върху китката му. Амбър наблюдаваше разтревожена как той се наведе, за да чуе шепота й, погледа й разнежен, докато ръката й се отпусна върху неговата с ленив, интимен жест, сякаш двамата добре и отдавна се познаваха.

— Ей! — разнесе се внезапно гласът на Бек зад гърба й. — Кой е този хубавец, с когото лейди Сваутиск си уговаря среща?

Съпругът на Карнеги наскоро бе получил титлата граф Сваутиск.

— Това е лорд Карлтън и той не уговаря среща с нея!

Бек я погледна с лека изненада и се усмихна.

— Тъй… — провлече тя. — Пък и да го прави, какво значение има това за вас?

Амбър се ядоса от собствената си глупост, знаеше добре, че въпреки привидното приятелство между тях двете нищо друго не можеше да достави такова удоволствие на Бек, както възможността да всее раздор между нея и Рекс Морган.

— О! За мен няма никакво значение! Случайно узнах, че неговите предпочитания са насочени другаде.

— А накъде?

Гласът на Бек напомняше музикално мъркане и очите й блестяха дяволито.

— Към лейди Каслмейн! — каза бързо Амбър, макар самото име изгаряше езика й, и отмина.

Съжали, че е поканила Брус да я посети в гримьорната след представлението — знаеше, че острият поглед на Бек ще ги дебне. Затова точно преди последното действие тя изпрати момче да му предаде, че е по-добре да я чака в колата на Алмсбъри. Не играеше в последната сцена и побърза да се преоблече, надяваше се да бъде готова, преди тълпата да излезе от театъра.

Тя излезе, преди някой да се е върнал в гримьорната, и се отправи към екипажа на Алмсбъри. Брус я чакаше пред отворената вратичка.

— Брус! Толкова съм щастлива, че ви виждам!

Сниши глас и бързо се огледа, не желаеше да я види, нито чуе някой, който познаваше Рекс.

— Изпратих ви бележката, защото помислих…

Той се усмихна.

— Не се безпокойте, Амбър. Няма нужда да се извинявате. Мисля, че разбрах. Мога ли да ви представя на лейди Алмсбъри?

Тя се усети засегната — искаше й се да не бе разбрал толкова лесно подбудите й или поне да се бе докачил от тях. Но той сякаш не забеляза погледа й и я взе под ръка.

Амбър веднага забеляза, че Емили, лейди Алмсбъри, не беше красавица. Косите й, очите й и дори облеклото, което носеше, бяха с неопределен цвят, макар чертите на лицето й да бяха правилни, а зъбите — бели, добре наредени. Един хубав грим, изкуствени къдрици, няколко бенки и деколтирана рокля, както и малко непринудена дързост може би щяха да я преобразят. Освен това си личеше, че отново е бременна.

„Господи! — помисли си Амбър. — Колко е неизгодно да бъдеш съпруга.“

Брус и Амбър тръгнаха към нейната карета, последвани от малко негърче, на пет или шест години, което полагаше големи грижи плащът на неговия господар да не се повлече по калта. Беше съвсем черно и лъскаво — толкова, че бялото на очите му блестеше, и когато Амбър му се усмихна, то широко и подкупващо се ухили.

— Това е Тенси — обясни Брус, — взех го преди една година в Ямайка.

Въпреки че и други благородници притежаваха черни прислужници, Амбър никога не бе виждала негър отблизо и го разгледа, сякаш беше неодушевен предмет или неизвестна порода кученце. Удивиха я светлите му длани и ослепителната белота на зъбите. Облечен беше в прелестна ливрея от сапфиреносин атлаз, главата му бе обвита в сребриста чалма, закопчана с едри карфици с рубини. Обущата му обаче бяха халтави и прекалено големи и той непрекъснато наместваше петата на единия крак с пръстите на другия, докато големите му сериозни очи втренчено я гледаха.

— О, Брус, каква прелестна кукла! — възкликна Амбър. — Може ли да говори?

И без да дочака, тя веднага го попита.

— Защо те наричат Тенси?

— Защото, преди да се родя, майка ми е яла едни питки, дето така се казват.

Гласът му се лееше меко, но тя едва го разбираше. Той стоеше прав в колата, зад Брус, и дори не поглеждаше през прозорчето към оживените улици, през които минаваха.

— Какво може да прави? За какво служи?

— О, той е много полезен. Знае да свири на негърска китара и да приготвя кафе. Естествено, пее и танцува. Казах си, че може би ще ви хареса да го имате?

— О, Брус, за мен ли е? Вие сте го превели през океана заради мен? Благодаря! Тенси, ти искаш ли да останеш при мен, в Лондон?

Погледът му се отмести от Амбър към Брус, после той поклати глава:

— Не, сър, мадам. Ще се върна при мис Лий.

Амбър погледна изпитателно Брус и долови бегла усмивка по лицето му.

— Коя е тази мис Лий.

— Тя е моята домакиня.

Мигновено подозрение проблесна в очите й.

— И тя ли е негърка?

— Тя е квартеронка.

— Какво, по дяволите, е това?

— Това е човек, който има четвърт негърска кръв, а останалата е бяла.

Амбър потръпна презрително.

— Трябва да са ужасни хора!

— Съвсем не. Някои от тях са много красиви.

— И всички ли ги наричат „мис“ — запита тя язвително. — Или само вашата?

Той се усмихна.

— Така Тенси произнася „мисис“.

Погледна го ревниво, не му вярваше, искаше направо да го запита дали тази жена му е любовница, в този миг той й беше чужд. Не посмя да го стори. „Ще попитам Тенси — реши тя в себе си. — Ще узная от него по някакъв начин.“

В това време спряха пред нейното жилище. Брус й помогна да слезе и разговорът им бе прекъснат от каретата на Алмсбъри, която ги бе следвала отблизо. Тя и графинята се изкачиха заедно. Бъбреха за времето, пиесата, публиката и Амбър се улови, че доста я харесва, защото изглеждаше любезна и благородна, явно не изпитваше никаква завист или злонамереност, каквито Амбър обикновено очакваше от жените.

Вечерята бе точно такава, каквато Амбър се бе надявала да бъде.

Имаше гореща гъста грахова супа, от която се издигаше благоуханна пара, с праз, накълцана сланина и малки препечени топчета от месо, които плуваха отгоре. Сервираха печена патица, пълнена с миди, лукчета и орехи. После пържени гъби, сладки бисквити и портокалов пудинг, печен върху хрупкави кори и украсен с портокалови цветчета от захар. Тя бе поръчала и черно кафе, защото знаеше, че Брус го обича — кафето ставаше модно, макар и все още скъпо питие. Мъжете бяха във възторг, а Амбър тъй доволна, сякаш тя самата бе сготвила всичко.

Когато се навечеряха, те минаха в салона. Амбър и лейди Алмсбъри седнаха на канапето пред камината, а мъжете — на столовете от двете им страни. В продължение на няколко минути Амбър и нейно благородие обсъждаха новата мода — роклите сега се правеха с шлейфове, дълги три стъпки, — а Брус и графът обсъждаха войната с Холандия, която, и двамата бяха сигурни, щеше да се обяви скоро. Но това бързо омръзна на Амбър. Тя не бе поканила Брус, за да си приказват с Алмсбъри.

— Казахте, че няма да останете тук, милорд — обърна се тя към него. — Какво възнамерявате да правите?

Брус седеше облегнал лакти на разкрачените си нозе и държеше чашата с бренди в двете си длани, той хвърли поглед към Алмсбъри, преди да й отговори.

— Ще се върна в Ямайка.

— Защо там, за бога? Чух, че това е отвратително място.

— Отвратително или не, но отговаря на моите… цели.

— И каква е вашата цел, моля?

Тя мислеше за мисис Лий.

— Да спечеля още пари.

— Още? Не сте ли вече достатъчно богат?

— Има ли човек, който някога да е решил, че е достатъчно богат? — заинтересува се Алмсбъри.

Амбър не му обърна внимание.

— Слушайте, нима възнамерявате да останете пират през целия си живот?

Тя знаеше много добре каква е разликата между пират и корсар, но й доставяше удоволствие да го уязви.

Брус се засмя.

— Не, още година, може би две, зависи какъв късмет имам — и с това свършвам.

Лицето й засия.

— Тогава ще се върнете, за да останете?

Той въздъхна дълбоко, пресуши чашата си и се изправи.

— Тогава мисля, че ще отида в Америка и ще засаждам тютюн.

Амбър го погледна слисана с разширени очи.

— Ще отидете в Америка! — възкликна тя и добави: — Да засаждате тютюн! Вие трябва да сте полудели!

Внезапно тя скочи и изтича след него, бе отишъл да си налее още една чаша бренди.

— Брус! Не говорите сериозно, нали?

Той се взря в нея.

— Защо не? Нямам намерение да стоя тук и да играя тридесет години на ези-тура с дворцовите политици.

— Но защо в Америка? Тя е толкова далеч! Защо да не садите тютюна си тук — в Англия?

— Първо има закон, който забранява отглеждането на тютюн Англия. Дори и да нямаше, все пак щеше да бъде неизгодно. Почвата е неподходяща, а тютюнът има нужда от много земя — той изтощава почвата бързо и е нужно място за разширение.

— Но какво ще спечелите от това? Там не са ви нужни пари — за какво са ви парите, ако не сте там, където можете да ги харчите?

Не успя да й отговори, защото точно тогава вратата се отвори и влезе Рекс Морган. Изглеждаше изненадан, мигновено бе почувствал напрегнатата й близост с мъжа, когото той никога не бе виждал. Амбър се обърка и притесни, питаше се какво ли е било изражението й в момента, когато той отвори вратата. Но тя веднага му подаде ръка и радостно възкликна:

— Влез, мили! Не те очаквах, затова изядохме всичко освен черупките от орехите! Ето да ти представя моите гости…

Рекс вече се бе запознал с Алмсбъри, но не познаваше нито графинята, нито Брус. След като ги представи един на друг, Амбър бързо предложи да играят на карти. Не искаше мъжете да се заговарят. Петимата насядаха и когато Алмсбъри захвана да размесва картите, Амбър съзря, че Рекс и лорд Карлтън си разменят погледи през масата, от което тръпки я побиха.

„О, господи! — помисли си тя. — Ако той се досети!“

Играеше лошо, неспособна да се съсредоточи над картите, стаята й се струваше прекалено гореща и тясна. Брус не й обръщаше внимание и се държеше като приятел на Алмсбъри, сякаш е дошъл случайно с него само защото е отседнал в неговия дом. От своя страна тя отчаяно се стараеше да убеди Рекс, че се интересува само от него. Флиртуваше с него така, като че ли току-що се бяха запознали, зададе му няколко въпроса без никакво значение, приканваше Нан да пълни чашата му в момента, когато едва поглеждаше към Брус. Той все още не й бе дал основание да вярва, че по-нататък тя не ще има нужда от Рекс Морган.

Чувстваше се неудобно и беше нервна. Мускулите на врата я заболяха и когато Алмсбъри под предлог бременността на жена си подкани да си вървят, Амбър облекчено му хвърли благодарен поглед.

Нан донесе пелерините на мъжете и шапките им с пера, а Амбър влезе в спалнята с лейди Алмсбъри, сподели й колко се радва, че са се запознали. Държа й пелерината, взе ветрилото и, докато Емили си нагласяше капюшона, после й даде своето вместо нейното. Емили не забеляза замяната и двете се върнаха в салона. Мъжете пиеха последното си питие и изглеждаха в напълно приятелски отношения; когато си тръгваха, Рекс ги покани да дойдат пак.

Нан излезе със свещта да ги изпрати по стълбите, а Амбър изчака минута-две и възкликна:

— Ах! Взела съм ветрилото на нейно благородие!

Рекс беше влязъл в трапезарията да опита от студените сладкиши. Преди да предложи услугите си, тя вече бе изтичала от стаята. Настигна гостите тъкмо когато бяха слезли долу, защото Емили трябваше да се движи внимателно. Всички се разсмяха любезно, размениха ветрилата си.

Но когато се обърна, за да поеме обратно по стълбището, тя бързо се огледа и прошепна на Брус:

— Ще дойда в дома на Алмсбъри утре сутринта в осем часа.

И преди той да успее да отговори или възрази, тя прихвана полите си и се затича нагоре по стъпалата.

 

 

Повечето време Брус беше зает.

Прекарваше дните си на пристанището, надзираваше как чистят, поправят и снабдяват с припаси неговите кораби, наемаше нови хора и преговаряше с търговците, на които поръчваше провизиите, защото мнозина от тях бяха вложили пари в неговото дело. Поддържането на корсарите беше една от най-големите спекулации в страната. Не само кралят и придворните, но и повечето от големите търговци, мнозина и от по-дребните бяха свързани с корсарството обикновено чрез парите, вложени в това начинание. Нощно време Брус се отбиваше в Уайтхол, гледаше пиесите там, играеше на карти в Груум Портърс Лодж и присъстваше на нескончаемите балове и приеми.

Амбър го виждаше само за час-два сутрин, когато го посещаваше в покоите му в дома на Алмсбъри. Но тя не ходеше там всеки ден — когато можеше, Рекс я изчакваше, докато се приготви за театъра, и едва тогава излизаше. Доколкото й бе известно, той не подозираше, че тя се е срещала с лорд Карлтън и преди, и след онази вечер. Надяваше се никога да не узнае за това. С решението й да бъде предпазлива и разумна, да запази обичта и доверието на Рекс Морган се бореше пламенната й страст, която я правеше неблагоразумна против волята й.

Бе молила Брус да я вземе със себе си, когато замине, и той отново й бе отказал, никакви сълзи и молби не можаха да го разубедят. Тя беше свикнала с отстъпчивостта на Рекс, който обикновено лесно можеше да бъде придуман, и твърдият отказ на лорд Карлтън я изпълваше с яростен, безсилен гняв.

— Тогава ще се промъкна незабелязано на кораба ви! — му каза един ден полу на шега, вярваше, че ако го стори, той не ще можеше да направи нищо. Щеше да се вмъкне неусетно и той, разбира се, нямаше да я хвърли през борда.

— И аз ще ви отпратя обратно, когато ви намеря, все едно колко далече ще бъдем. — В очите му, отправени към нея, се появи предупредителен блясък. — Корсарството не е детска игра.

Амбър се измъчваше, знаеше, че той скоро ще замине и че тя няма да го види може би в продължение на години, но я болеше още повече от това, че сега, докато той беше тук, дните летяха един след друг, а те не можеха да бъдат заедно за повече от час или два, и то от време на време. Копнееше да бъде с него по цели денонощия, несмущавани нито от неговите, нито от нейните задължения. Най-сетне тя намери разрешение — един план така прост, че изглеждаше невероятно как не й беше хрумнал седмици преди това. Можеха да отидат заедно в провинцията.

— А капитан Морган? — заинтересува се Брус. — И той ли ще дойде с нас?

Амбър се засмя.

— Разбира се, че не! Не се тревожете за Рекс. Аз ще се погрижа за него, уверявам ви. Зная какво точно да му кажа — той нищо няма да заподозре. О, моля ви се, Брус! Ще дойдете, нали?

— Моя мила… бих искал, разбира се. Но ми се струва, че поемате твърде голям риск за много малка награда. Представете си, че…

Но тя бързо го прекъсна:

— О, Брус, той няма да узнае! Познавам Рекс по-добре от вас… ще повярва във всичко, което му кажа!

Той бавно се усмихна.

— Скъпа, мъжете не винаги са толкова лековерни, колкото ги смятат жените.

Накрая все пак се съгласи да замине с нея за пет-шест дни, след като уреди работите си. Известно бе, че една испанска търговска флотилия се завръща от Перу в родината, тежко натоварена със злато и сребро, и той се надяваше да пресече пътя й към края на май, което означаваше, че трябва да отпътува от Лондон в средата на месеца.

Амбър отново реши както по времето, когато се бе съгласила да я отведе в Лондон, че го е покорила. Тя все още не схващаше, че от себичност и цинизъм той изобщо не се интересува какво ще стане с нея. Бе я предупредил и че няма да я закриля от опасностите на живота и на нейния собствен своеволен нрав.

Поеха по главния път през Съри към морския бряг. Тъй като в Лондон валеше — бе валяло почти всеки ден от месец и половина, — те пътуваха бавно и трябваше често да спират, за да измъкнат каретата от калта. Но страната беше прекрасна. Прекосяваха богато земеделско средище на Англия и по вълнообразните хълмове се простираха процъфтяващи ферми. Много от тях бяха обградени с жив плет. Къщите на селяните, както и господарските къщи бяха построени от тухли с черешов цвят и от сребрист дъб, а пищните градини бяха отрупани с лилаво-бели теменужки, лалета и алени пълзящи рози.

Амбър и Брус седяха един до друг, стиснали ръце, гледаха през стъклените прозорчета и си говореха тихо. Както винаги, неговото присъствие я изпълваше с чувство за завършеност, с увереност, че това е всичко, което иска от живота, и то ще трае вечно.

— Това ми напомня за дома. — Тя посочи към селото, през което минаваха. — Искам да кажа Меригрийн.

— „За дома“? Значи ли това, че ви се иска да се върнете?

— Да се върна в Меригрийн? Нищо подобно! Лошо ми става само като си помисля!

Първата вечер се отбиха в малка странноприемница и тъй като дъждът продължаваше да вали, те решиха да останат. Тук бе топло, приветливо и уютно, а и храната беше добра. Притежателят беше ветеран от гражданските войни — стар, добродушен човечец, който, щом уловеше погледа на Брус, спираше до него и се впускаше в безкрайни спомени за принц Рупърт и Марстън Мур. Бяха единствените му клиенти.

Но седмицата, която Амбър се надяваше, че ще изтече бавно, сякаш отлиташе, колкото повече приближаваше към своя край. Ценните минути и часове профучаваха и се изплъзваха от ръцете й, щом тя се опитваше да ги улови и задържи. Толкова скоро щеше да свърши… и той щеше да замине…

— О, защо времето лети така бързо — точно когато искаш да пълзи! — извика тя. — Понякога се надявам часовникът да спре и да не мръдне повече!

— Не сте ли се научили още да внимавате с желанията си?

Прекарваха дните в безделие, сутрин се излежаваха до късно, а вечер си лягаха рано. Докато дъждът се лееше навън, те седяха пред камината и играеха на карти. Винаги побеждаваше той и макар тя да се смяташе доста захитряла, Брус я хващаше, когато се опитваше да шмекерува. Ако вечерите бяха хубави, те играеха крикет на поляната зад хана.

Бяха взели със себе си детето, Нан и Тенси. Брус й спомена, че се е уговорил с Алмсбъри да вземат момченцето от госпожа Чивъртън, за да го възпитават заедно с двамата сина на графа. Амбър се радваше на неговата привързаност към сина, който тя му беше родила. Това я насърчаваше да мисли, че рано или късно той ще се откаже от скитническия си живот и ще се ожени за нея или пък че ще я вземе със себе си в Америка.

До последния ден тя устоя на решението си да не спори с него, но сега не се сдържа и направи последно усилие да го разубеди.

— Не разбирам защо искате да живеете в Америка, Брус — намуси се тя, преди той да й отговори. — Какво може да ви се нрави в тази пустош, където няма нищо друго освен диви индианци и негри! Та нали вие самият казахте, че в цялата страна няма град, голям колкото Лондон. Господи, с какво ще се занимавате там? Защо не се върнете в Англия и не скъсате с корсарството?

Дъждът бе спрял, слънцето взе да напича. Бяха постлали одеяло под един бук, отрупан с дълги нависнали гроздове от пурпурен цвят. Амбър седеше с кръстосани нозе, а Брус се бе излегнал по корем. Докато говореше, очите й следяха сина им, който се бе отдалечил на няколко метра загледан в една патица и няколко малки бежови патета, които плуваха в плиткото езерце. Към ръката му беше привързана с връв стара дървена кукла, която той влачеше след себе си. Амбър току-що го бе предупредила да не отива много близо до езерцето, но вниманието му бе така погълнато от патиците, че той не я чуваше.

Брус бе захапал стръкче зелена трева. С очи, присвити срещу слънцето, погледна към нея и се усмихна широко.

— Защото, любима моя, животът, който искам за себе си и за моите деца, не съществува вече в Англия.

— Вашите деца! Колко незаконни деца имате, моля? Или сте се оженили? — запита тя.

— Не, разбира се, не съм.

Понечи да отвори уста, но той направи бърз жест с ръка и я застави да мълчи.

— Нека не говорим отново за това!

— О, нямах намерение! Вие сте с дяволски високо мнение за себе си! Знаете, че не съм принудена да си изпросвам съпруг, позволете да ви го кажа!

— Да — съгласи се той, — знам, че е така. Просто съм изненадан, че не сте още омъжена.

— Ако не съм омъжена, то е, защото бях глупачка и вярвах, че вие ще… О, успокойте се, няма да го кажа! Но защо не обичате Англия? Господи, можехте да живеете при двора и да имате по-добро положение от всеки друг в Европа!

— Може би, но цената е прекалено висока за мен.

— Вие ще бъдете по-богат от…

— Нямам предвид парите. Не знаете нищо за двора, Амбър. Виждали сте го само отвън. Вие сте срещали красивите дрехи, скъпоценностите и изисканите маниери. Не това е Уайтхол. Уайтхол е като развалено яйце. Изглежда хубаво, докато не го счупите — тогава то вони до небето.

Не вярваше на приказките му и се канеше да му го каже, внезапно се чу пляскане във водата и силният писък на сина им, който бе паднал в езерцето. Брус скочи и се затича последван от Амбър. Когато момченцето се озова здраво и читаво в прегръдките на баща си, тримата избухнаха в смях. Брус го вдигна на рамо и тръгнаха към странноприемницата, за да го преоблекат.

Късно на следващата вечер тя остави Брус в дома на Алмсбъри. Бавачката, която вече бе наел, пое детето и изчезна с него. Брус се задържа за миг под дъжда до отворената врата на каляската, докато Амбър се бореше със сълзите си. Този път бе решила, че той трябва да си отиде с приятен спомен за нея, но гърлото й се свиваше, струваше й се, че няма да понесе раздялата. Часове наред тя се бе старала да мисли и говори за други неща, но сега повече не можеше да се преструва. Бе дошъл часът на сбогуването.

— Ще ви видя, когато се върнете, Брус… — прошепна тя, защото не се доверяваше на гласа си.

Той стоеше и я гледаше, без да отговори. Накрая каза:

— Внесох хиляда лири при Шедрак Нюболд на ваше име — можете да ги изтеглите след предизвестие от двадесет дни. Ако имате някакви неприятности с Морган заради мен, това ще ви помогне да се погрижите за себе си.

Наведе се бързо, целуна я и тръгна. Тя го проследи с поглед, докато изчезна във влажния мрак. Не можеше повече да се владее и избухна в плач.

Все още очите й бяха мокри, когато стигна дома си. Имаше чувството, че е отсъствала много дълго и той й се виждаше чужд. Заизкачва се бавно по стълбите. Когато натисна дръжката на вратата, тя се оказа отключена и Амбър влезе. Рекс беше там.

Очите му бяха кървясали. Изглежда, не се бе бръснал дни наред, нито пък бе спал, защото лицето му бе измъчено, а дрехите — измачкани. Изненадана, че го намира там, и то в такова състояние, тя остана неподвижна за миг, подсмърчаше несъзнателно, въпреки че сълзите й секнаха, щом го бе съзряла. Вдигна ръка да избърше мокрото си лице.

— Е — каза той най-сетне спокойно. — Значи леля ви Сара почина. Нищо друго, предполагам, не би могло да ви накара да изглеждате така.

Амбър бе нащрек, не бе уверена, че той не й се подиграва. Помисли си, че едва ли би бил така тих и покорен, ако знаеше къде е била.

— Да — каза тя. — Горката леля Сара. Това беше голям удар за мен… тя ми беше като майка…

— Не си давайте труд да ме лъжете. Зная къде сте били и с кого.

Говореше през зъби, изричаше всяка дума отсечено и язвително и въпреки че не повиши глас, тя внезапно съзря, че е изпълнен с безразсъден и убийствен гняв. Отвори уста, за да отрече, но той рязко я прекъсна.

— Що за глупак ме смятате? Не допуснахте ли, че бих могъл да се запитам защо вашият пикльо е със същото име като него? Вие толкова ми се кълняхте… че никога не ще изневерите на мъжа, който ви обича! Вие да изневерите — никога! Бях решил да вярвам във вас, каквото и да се случи. И тогава и двамата заминахте от града едновременно… Неблагодарна измамнице… чакам ви тук от четири дни и нощи да се върнете. Имате ли представа какво съм преживял, откакто изчезнахте? Разбира се, че не! През целия си живот вие никога не сте помислили за другиго освен за себе си… Никога не ви е интересувало кого наранявате, стига само да постигнете целта си… Егоистична, користолюбива, развратна кучка! Би трябвало да те убия… бих искал да те убия… бих искал да чуя последната ти въздишка.

Говореше ниско, с равен тон, гласът му сякаш не беше негов. Лицето му се бе изкривило от гняв, мъка и ревност. Не можеше да го познае. Никога не бе допускала, че такъв човек се крие под спокойния, благороден Рекс Морган, когото така небрежно бе сметнала, че веднъж завинаги е подчинила. Този човек пред нея сега беше някакъв зъл, див чужденец.

Амбър го наблюдаваше ужасена. Отстъпи назад с намерение да избяга, ако той направи и най-леко движение. Рекс бавно тръгна към нея. Подобно на подплашено животно, тя се обърна, но той бе по-бърз. Преди да разбере какво става, сграбчи ръката й. Извика, но той затисна устата й с длан и я раздруса.

— Млъквай, жалка страхливке! Няма да ти сторя зло!

С изопнати от ревност и безсъние нерви, той напрягаше всеки свой мускул, за да овладее гнева си. Амбър го гледаше с разширени от ужас очи, но ръката му я държеше така здраво, че тя не можеше да помръдне.

— Искам да живееш… искам да живееш достатъчно дълго, за да изпиташ това, което чувствам аз… искам да живееш и да пожелаеш да умреш, понеже той…

Внезапно я пусна.

Амбър се усети свободна и се посъвзе. Почти не бе разбрала какво й наговори той, ала сега, когато той тръгна, внезапно се взря в него.

— Къде отивате?

Изведнъж проумя какво бе искал да й каже.

— Рекс! Недейте да се биете с него!

— Отивам да се бия с него и ще го убия!

Уверена, че собственият й живот вече е в безопасност, Амбър смръщи вежди с презрително отвращение.

— Вие сте луд, Рекс Морган, ако го сторите. Той върти шпагата по-добре от вас…

Той нахлупи шапка, взе плаща си и бързо излезе. На вратата се сблъска с Нан, Тенси и Джеремая, които се връщаха натоварени с кутии. Разблъска ги, без дори да се извини.

Нан едва възвърна равновесието си, сините й очи се окръглиха, когато го видя да се спуска по стълбището, прескачайки по две-три стъпала.

— Къде отива така разярен, мадам?

Вгледа се тревожно в Амбър.

— Да не е тръгнал да се бие с лорд Карлтън?

— Той е луд, ако го направи — промърмори Амбър се извърна.

Нан се поколеба, сетне се затича надолу по стълбите, виковете й прозвучаха отчетливо:

— Капитан Морган! Капитан Морган! Върнете се!