Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (27)

XXVI

Дейнджърфийлд Хаус се намираше в стария аристократичен квартал на Блекфриърс и бе построен преди двадесет години на мястото на голяма къща от края на четиринадесети век. Тази къща имаше форма на буква „Н“ с два двора — един отпред и друг отзад. Имаше четири цели и един полуетаж, като сутеренът и приземният етаж служеха за канцеларии и магазини. Изградена от червени тухли, тя беше напълно симетрична с безкрайно много големи квадратни прозорци, няколко еркера и цяла гора комини. Разположена на ъгъла на Шумейкър Роуд, точно срещу Грийд лейн, тя беше заобиколена от желязна ограда със заострени пръчки. Ден и нощ пред масивните врати стояха пазачи.

Докато слизаше от колата пред двойните стълби, които водеха към главния вход на втория етаж, Амбър разтвори учудено очи.

Тази къща беше по-голяма, по-внушителна и по-завършена, отколкото си я беше представяла. Двеста хиляди лири наистина бяха по-значителна сума, отколкото беше мислила досега. До този момент тя беше гледала на Самуел Дейнджърфийлд просто като на добър, стар господин, когото бе успяла да хване за носа, но сега, поразена от дома му, тя започна да се чувства малко нервна при мисълта, че ще се срещне със семейството му. Би искала да бъде така уверена, както той, че всички ще я приемат с отворени обятия и ще я харесат от пръв поглед.

Те спряха за малко вън под ситния февруарски дъжд, а Самуел Дейнджърфийлд даде нареждания на слугите да свалят багажа. На третия етаж се отвори прозорец, на който се появи жена.

— Татко! Най-сетне се върнахте! Бяхме толкова разтревожени! Така дълго отсъствахте! Добре ли ви понесе? Как се чувствате?

Тя говореше, без да вижда или без да иска да види, че баща й е придружен от някаква дама.

Амбър вдигна любопитно очи. „Трябва да е Летис“ — помисли тя.

Беше чувала вече много за Летис — също и за другите, — но преди всичко за Летис. Омъжена от няколко години, тя се беше върнала в Дейнджърфийлд Хаус след смъртта на майка си и се беше настанила там заедно със съпруга и децата си, за да се грижи за домакинството. Без да има такова намерение, Самуел я беше обрисувал като енергична и властна жена. Тя бе станала веднага несимпатична на Амбър. И ето че сега Летис я пренебрегваше, като не й обръщаше по-голямо внимание, отколкото на последната уличница.

— Много съм добре — отвърна Самуел, — очевидно засегнат неприятно от лошото възпитание на дъщеря си. — А как е моят нов внук?

— Вчера навърши две седмици. И расте… Същински Джон.

— Слезте в салона, Летис — каза рязко Самуел. — Искам да ви видя веднага.

След като хвърли кратък леденостуден поглед към Амбър, Летис затвори прозореца и изчезна. Следвани от Нан и Тенси, Амбър и Самуел тръгнаха нагоре по стълбата. Вратата беше отворена от грамаден негър, облечен в красива ливрея. Влязоха в големия хол, към който гледаха всички останали стаи. От всеки край започваше по една широка дървена стълба, украсена с резба и водеща към по-горните етажи.

Във всичко личеше богатство, комфорт и лукс: великолепен паркет, дъбови мебели, украсени с резба, стени, покрити с плюш. Никакво лекомислие: добре премислен консерватизъм се излъчваше от най-малката кадифена табуретка и от най-незначителната масичка с резба. Още от пръв поглед се виждаше, че в къщата живеят спокойни и добре възпитани хора.

Те свърнаха наляво и влязоха в един салон, дълъг около петнадесет метра. Отчаян, Самуел разбра веднага, че е извършил непростима грешка. Защото над камината беше окачен портрет на самия него и първата му съпруга отпреди около двадесет години. Беше минало толкова време, че той го беше забравил напълно. Докато разглеждаше енергичното, правилно и неприветливо лице на госпожа Дейнджърфийлд, Амбър разбра веднага защо завладяването на Самуел в края на краищата бе толкова лесно. Все пак тя се съмняваше, че и семейството му ще разбере това така добре.

Зад тях се чуха стъпки и тя се обърна, за да види въплъщението на жената от портрета, което се приближаваше към нея. За миг очите на Летис срещнаха нейните — бърз и суров поглед на жена, която вижда и преценява всичко. След това тя се обърна към баща си. Амбър я огледа подробно и незабавно осъзна, че тя не умее да се облича, че е твърде едра и изглежда по-възрастна от своите тридесет и две години. Летис носеше една от онези рокли, с които Килигрю обличаше своите актриси, когато трябваше да се представи някоя лицемерна пуританка, рокля, срещу която всички негодуваха; проста рокля от гладък черен плат, нито широка, нито прилепнала, с голяма бяла яка и маншети. Светлокестенявите й коси бяха почти изцяло прибрани от малка колосана шапчица с връзки; тя не носеше никакви скъпоценности освен халка, украсена с диаманти. Амбър, която се беше смятала толкова скромна, се почувства изведнъж прекалено наконтена и блестяща.

— Мила моя — каза Самуел и взе ръката на Амбър, — мога ли да ви представя своята най-голяма дъщеря Летис? Летис, това е жена ми.

Летис извика глухо и побледня. След церемонията Амбър бе подхвърлила на Самуел, че може би ще е по-добре да осведомят семейството му чрез някакъв пратеник, който да пристигне преди тях. Но той бе настоял сам да обяви прекрасната изненада.

Безмълвна, Летис наблюдаваше баща си. Когато се обърна отново към Амбър, на лицето и бе изписан ужас. Изглежда, тя си даваше сметка за това, но не беше в състояние да се овладее. Непредвидената реакция на дъщеря му не можа да не раздразни Самуел. Амбър, която беше очаквала това, се усмихна леко и кимна едва забележимо.

Миг по-късно Летис успя да отвори уста:

— Ваша жена! Но, татко…

Тя вдигна ръка към челото си.

— Вие сте се оженили? Но в писмото си вие никога… Ние не… О, извинявайте…

Тя изглеждаше толкова искрено и болезнено развълнувана, че студената надменност на Самуел изчезна веднага. Той я прегърна.

— Ето, миличка, знаех, че това ще бъде истинска изненада. Но аз разчитам на теб, Летис, да ми помогнеш да го съобщя на другите. Погледни ме! И се усмихни, моля те! Аз съм много щастлив и искам всички мои близки да бъдат щастливи заедно с мен.

Летис скри лицето си на рамото на своя баща и остана дълго така. Раздразнена, Амбър очакваше сълзи. Най-сетне Летис се обърна; изглеждаше съвсем добре, целуна Самуел и му се усмихна.

— Радвам се, че ви виждам щастлив, татко!

И обръщайки се живо, каза:

— Ще се погрижа за обяда.

След това изтича навън.

Амбър хвърли поглед към Самуел и видя странното, замислено изражение, с което той беше проследил излизането на Летис. Тя пъхна ръка в неговата.

— О, Самуел, тя не ме обича. И не одобрява нашата женитба.

Погледът му се спря върху кея.

— Възможно е — призна той, макар че никога преди това не беше допускал тази възможност. — Летис се ужасява от всичко ново. Почакайте само да ви опознае. Тя ще ви обикне, никой не би могъл да постъпи другояче.

— О, Самуел, надявам се. Толкова бих искала всички да ме обикнат. Ще направя невъзможното.

Те се качиха в апартаментите си, които се намираха в югозападното крило на къщата и гледаха към задния двор и градината. Състояха се от редица отварящи се една в друга стаи, мебелирани в същия стил като останалата къща. Навсякъде се виждаха спомени от първата му жена — над камината висеше друг портрет, имаше и един скрин, който бе съдържал и може би все още съдържаше дрехите й. Всичко носеше отпечатъка на нейната личност. Амбър имаше впечатлението, че тя все още е тук, и реши незабавно да направи промени.

Точно в един часа Самуел и Амбър влязоха в трапезарията. Те намериха тук всички членове на семейството, които си бяха вкъщи и бяха достатъчно големи, за да могат да ходят. Около тридесет души бяха насядали край огромната маса; имаше и няколко деца, при все че обикновено те се хранеха в детската стая. Многобройните семейства не бяха рядкост сред богатата буржоазия, защото тук децата не измираха така, както сред бедняците, а жените не правеха нищо, за да избегнат честите раждания, както правеха видните дами от Уайтхол и Ковънт Гардън.

В момента, когато Самуел и Амбър прекрачваха прага, едно малко момиченце попита на висок глас:

— Мамо, тази ли е жената?

Майката го плесна, после побърза да го погали, за да избегне разплакването.

Самуел не обърна внимание на случката и се залови с представянето. При повикване на името всеки се приближаваше: ако беше мъж, се покланяше, ако беше жена, правеше реверанс и целуваше Амбър по бузата. Широко разтворили очи, децата също я поздравиха. При вида на техния страх и любопитство ставаше ясно, че бяха чули възрастните да говорят за новата госпожа Дейнджърфийлд.

Общо взето, всички изглеждаха добри хора. Баналното лице на Летис се набиваше в очи. Тук беше най-големият син, Самуел, с жена си и шестте си деца; съпругът на Летис, Джон Бекфорд, и осемте им деца; вторият син, Робърт, чиято жена беше починала и който имаше две деца. Третият син, Джон, който живееше също в тази къща с жена си и петте деца и работеше при баща си, както по-големите си братя. После идваше една дъщеря, дошла само за случая с децата си от една съседна къща; след това беше Джеймс с жена си и двете си деца. Най-сетне оставаха трите последни деца — две момичета на петнадесет и тринадесет години и един хлапак на дванадесет. Един от тях бе в чужбина, друг следваше право, а трети в Оксфорд; между дъщерите имаше една, която живееше извън града, и друга, която не можеше да се присъедини към семейната сбирка поради първата си бременност.

„Господи! — помисли Амбър. — Едно-единствено богатство ще се разделя между толкова много хора. А сега и един човек повече!“

Всички бяха получили заповедта да я наричат „госпожо“, защото Самуел не се реши да обяви малкото име на жена си. После в стаята влязоха цяла върволица слуги, които носеха огромни сребърни подноси, супник и кани. От тях се издигаше благоуханна пара или се пенеше хубаво златисто пиво. Трапезарията беше също така тържествена и внушителна като останалата къща. Столовете, на които бяха седнали, бяха тапицирани, а среброто, което украсяваше големия дъбов бюфет с резба, накара Амбър да разтвори широко очи. Те пиеха в тънки кристални чаши и ядяха в хубави чинии. И все пак всред всичкия този блясък те бяха насядали в своите прости и непретенциозни черни, сиви или тъмнозелени дрехи с бели яки и маншети. Бяха невзрачни като врабчета. Панделките, дантелите, фалшивите букли, пудрата и изкуствените бенки не бяха допуснати тук и Амбър, в своята рокля от черно кадифе и дантелена яка, се чувстваше, и наистина беше, твърде представителна.

Тя беше очаквала да срещне враждебност и не й се учудваше, защото според закона на лондонското Сити една трета от състоянието на мъжа се падаше на неговата вдовица; този процент ставаше още по-голям, ако тя добиеше дете, а това беше намерението на Амбър.

Но тяхната антипатия имаше и други причини. Още в самото начало Амбър не им се хареса само защото баща им се бе оженил за нея; всичко идваше оттам, при все че и при други обстоятелства те едва ли биха имали по-добро мнение за нея. Въпреки усилията си тя им оставаше така чужда и съвсем различна от тях в най-лошия смисъл.

Без дори да бъде подчертавана, красотата й беше твърде блестяща за тях. Жените бяха убедени, че тя не е нито толкова кротка, нито толкова невинна, колкото изглежда, защото долавяха, без да разискват този въпрос, нейния чувствен чар. Една сериозна жена не можеше да има толкова полегати очи и не изглеждаше така разсъблечена, дори и под най-затворените дрехи. Собственото й име ги шокираше ужасно; всички те носеха стари и почтени имена: Катрийн, Летис, Филаделфия, Сюзън…

Въпреки твърденията си, че не желае нищо друго на този свят, освен да се понрави на семейството на своя съпруг, Амбър пое още от самото начало много инициативи, които не можеха да не бъдат зле тълкувани и критикувани.

Тя притежаваше богат гардероб, но въпреки това поръчваше и купуваше непрекъснато нови неща, красиви рокли, ветрила, обувки, маншони и ръкавици. Седмици наред тя никога не се явяваше с един и същи тоалет. Носеше скъпоценности, изумруди, диаманти и топази, и то така нехайно, сякаш бяха обикновени стъкларии. Нейният портрет — леко усмихната в рокля от златиста дантела — замести този на Самуел и първата госпожа Дейнджърфийлд в салона. Спалнята, в която бяха родени много от децата, бе променена напълно, прозорците и леглото бяха украсени със завеси от червена, изпъстрена със сърма, дамаска. Камина от черен генуезки мрамор измести старата; солидните и твърде английски мебели от дъб направиха място на венециански огледала и лакирани скринове и паравани.

Но те може би биха й простили всичките тези фантазии, ако не беше твърде явното обожание, засвидетелствано от техния баща. Веднъж омъжена, Амбър вече разполагаше с много други начини да раздуха страстта на своя стар съпруг, които не се реши да използва в периода на ухажването. Тя знаеше, че главната й сила се крие в младостта, красотата и чувствеността й — все качества, които бяха липсвали напълно на първата госпожа Дейнджърфийлд и изглеждаха по-подходящи за една любовница, отколкото за една законна съпруга. И тъй като желаеше дете, за да го обвърже по-здраво, тя не се колебаеше да дразни неговата чувственост. Той изостави работата си, за да бъде по-дълго при нея; беше започнал да отслабва и макар да се мъчеше да запази своето достойнство пред семейството — очите му го издаваха всеки път, когато я погледнеше. Без да си признават, всички си даваха сметка за това и омразата им ставаше още по-голяма.

Струваше им се, че на неговата възраст такава постъпка беше не само грозна, всъщност това бе предателство — омърсяване паметта на тяхната родна майка. Нито мъжете, нито жените можеха да проумеят всичко това, тъй като Самуел бе живял толкова целомъдрено, беше работил толкова усилено и изглеждаше толкова безразличен към хубавите жени, щото не можеше да се намери каквото и да било обяснение за коренната промяна в навиците му.

Но от всички най-много страдаше Летис. Тя чувстваше, че присъствието на Амбър беше срам за дома им, тъй като не можеше да гледа на тази млада двадесетгодишна жена другояче освен като на любовница на стария й баща, избрана от него в преходна възраст и при изчезващ морал.

— Тази жена! — каза тя веднъж сурово на Боб и на младия Сам, когато и тримата бяха застанали в подножието на стълбата и гледаха Амбър, която тичаше весело, с развети къдри и с повдигната пола, за да покаже по-добре сърмените бродерии по зелените си копринени чорапи. — Сигурна съм, че за нея не може да се каже нищо добро. Тя се гримира!

Те критикуваха открито само подробностите — всичко останало се подразбираше от само себе си.

Хенри, двадесетгодишен студент по право, дошъл наскоро, също я наблюдаваше. Беше толкова по-млад от другите, че неговият дял от наследството нямаше да бъде голям, затова не изпитваше никакви безпокойства по този въпрос. Колкото за останалото, той хранеше скрито възхищение към своята мащеха.

— Сигурно нямаше да страдате толкова, ако тя не беше такава хубавица, нали, Летис? — попита той.

Летис погледна презрително брат си.

— Такава хубавица! Кой не би бил с този грим, букли, бенки, панделки и всичко останало?

Хенри вдигна рамене и се обърна към сестра си, след като Амбър беше изчезнала в коридора на горния етаж:

— Щом е толкова лесно, жалко е, че много от жените не са такива!

— Господи, Хенри! Откъде ви идват тези мисли? От театъра?

Хенри се изчерви.

— Не, Летис. Знаете, че никога не съм ходил на театър.

Лицето на Летис доби недоверчиво изражение и двамата братя се разсмяха, а Хенри, почервенявайки още повече, побърза да излезе от стаята. Летис въздъхна и се отправи към кухните. Защото Амбър не беше проявила никакво желание да се заеме с управлението на къщата, макар че Летис би й поверила на драго сърце тази тежест. Самуел бе настоял дъщеря му да продължава да се грижи за домакинството. Летис не можа да му откаже. Не беше лесно да имаш грижата за едно семейство, обхващащо тридесет и пет деца и възрастни и около сто и петдесет прислужници.

Щом влезе в стаята си, Амбър облече палтото си, спусна капюшона над очите си и пъхна в маншона една маска от черно кадифе. Движенията й бяха бързи, а очите й блестяха от възбуда.

— Предупреждавам ви, мадам! — каза Нан, докато й помагаше и подреждаше нейните къдрици с цвят на бакър. — Това е същинска лудост!

— Глупости, Нан!

Тя нахлузи на ръцете си чифт дълги, бродирани ръкавици.

— Никой няма да ме познае.

— Но ако това се случи, мадам? Ще бъдете загубена, и за какво?

Амбър сбърчи нос и плесна приятелски Нан по бузата.

— Ако някой попита къде съм, ще кажеш, че съм отишла в Чейндж. А в три часа ще бъда тук.

Тя се отправи към вратата и заслиза по малката спирална стълба, водеща към задния двор, където я очакваше затворена карета. Тя пъргаво се качи в нея и тежката кола тръгна нагоре по Картър лейн. Амбър беше задържала Темпист и Джеремая и те я водеха навсякъде, където пожелаеше.

Не след много конете спряха. Амбър сложи маската си и слезе; прекоси улицата и свърна в малка уличка, която минаваше през един шумен двор и водеше към задната страна на Кралския театър. Като се оглеждаше, Амбър влезе и стигна до вратата на гримьорната, както винаги пълна с полуголи актриси и млади безделници, по-голямата част от които носеха перуки по последната мода.

Отначало никой не й обърна внимание, после Бек Маршал я запита:

— Какво желаете, госпожо?

С тържествуващ смях Амбър свали маската си и смъкна капюшона. Жените нададоха изненадани възклицания, а Скрокс се спусна да я поздрави: старото, грозно, червено лице беше изкривено от удоволствие. Амбър я прегърна през раменете.

— Мадам Сейнт-Клер! Откъде идвате? Ето — изкряка тя, — нали ви казах, че ще се върне!

— Ето ме! Дръжте, вземете тази гвинея, Скрокс, стара пияницо, за да има с какво да изкарате седмицата и да се напиете!

Тя бе заобиколена веднага, целуваха я, разпитваха я, а младите контета настояваха да бъдат приети в нейното общество. Беше се пръснал слух, че се е оттеглила извън града, за да ражда; казваха също, че била умряла от пристъп на треска; че заминала за Америка… Но когато тя им разказа, че се е омъжила за богат търговец — без да им каже името му, — всички бяха поразени. Дочули за пристигането й, актьорите влязоха на свой ред; всеки искаше целувка, разглеждаха тоалета и скъпоценностите й и я питаха колко ще наследи, ако забременее.

За първи път от четири месеца насам Амбър се чувстваше истински добре. В Дейнджърфийлд тя се смущаваше постоянно от мисълта да не каже или да не направи нещо неприлично. А неудържимото, лудешко желание да захвърли своя наивен вид, да каже някоя грубост или да смигне на някой прислужник, за да шокира всички, увеличаваше още повече напрежението й.

Изведнъж тя забеляза едно лице, което не бе могла да познае веднага в този твърде неподходящ за него декор. Тя бързо сложи маската си, вдигна капюшона си и започна да се сбогува. Защото на другия край на стаята се намираше Хенри Дейнджърфийлд, който говореше с една от новите актриси. За по-малко от минута тя се намери в полутъмния коридор, но зад гърба й се чуха стъпки.

— Моля за извинение, мадам!

За миг Амбър се спря с разтуптяно сърце, но после побърза да продължи пътя си.

— Не ви познавам, господине — отвърна тя рязко, променяйки гласа си.

— Но аз съм Хенри Дейнджърфийлд, а вие сте…

— Госпожа Анна Сейнт-Майкъл, господине, пътуваща сама.

За голямо свое облекчение Амбър видя, че той се отказа да я следва. Когато се обърна, вече го нямаше. Въпреки това не се качи в колата, а прошепна съвсем тихо на Темпист, когато минаваше покрай него:

— Чакайте ме на ъгъла на Мейпоул.

Нервна и възбудена, Амбър прекара остатъка от деня в стаята си. Тя ходеше нагоре-надолу, поглеждаше през прозореца, кършеше ръце и питаше непрекъснато Нан защо Самуел се е забавил толкова. Нан се сдържа и не й каза, че беше предвидила всичко, което се беше случило, но то се четеше върху лицето й.

Когато късно следобед мъжът й най-сетне се върна, той я поздрави с усмивка и целувка, както винаги. Амбър, която беше облякла на голо една домашна роба, сложи глава на рамото му.

— О, Самуел, къде се забавихте? Толкова е късно… Безпокоях се за вас!

Той се усмихна и като се огледа наоколо, за да се увери, че Нан ги е оставила сами, плъзна ръка в корсажа на жена си.

— Много съжалявам, мила. Един господин дойде да ме види по работа и останахме на разговор по-дълго, отколкото очаквах.

Той се наведе и отново я целуна, а тя с ръка зад гърба си направи таен знак на Нан да излезе от стаята.

Отначало беше възнамерявала да не слиза за вечеря, но в края на краищата реши, че това ще бъде нетактично. Ако Хенри я бе познал, той можеше да го каже както днес, така и утре, а тя не можеше вечно да стои в апартаментите си.

Но вечерята мина както винаги. После съгласно обичая всички се оттеглиха в един от малките салони, за да прекарат един или два часа заедно, преди да си легнат.

Амбър понечи да симулира главоболие и да накара Самуел да се качат горе, но пак се разколеба. Ако у Хенри се таеше подозрение, а тя останеше по-дълго, може би той щеше да реши, че е сгрешил.

Заедно със Сюзън, Филаделфия и Катрийн Летис беше седнала пред огъня и разговаряше спокойно, заета с някаква бродерия. Децата почнаха да играят на криеница. Самуел подхвана партията шах, която беше започнал още преди няколко дни с Майкъл, дванадесетгодишен хлапак. Хенри се настани край тях да гледа. Двамата по-възрастни братя пушеха лулите си, като говореха по работа и критикуваха политиката на правителството спрямо холандците. Чувствайки се по-добре, Амбър се настани в едно кресло подхвана разговор с Джемима — най-хубавата от всички дъщери на Дейнджърфийлд.

Петнадесетгодишната Джемима беше единствената приятелка на Амбър в този дом. Малкото момиче й се възхищаваше от цялата си душа. Тя беше твърде наивна и твърде чиста, за да вижда в неотдавнашния брак на баща си нещо друго освен обстоятелството, че е довел жена вкъщи. И тази жена се обличаше и държеше, точно така, както самата Джемима би желала да се облича и държи. Тя не разбираше неприязнеността на по-големите си братя и сестри към „госпожата“ и често повтаряше пред Амбър онова, което те говореха за нея. Един ден тя й разказа, че след като чула да хвалят преданите грижи на госпожата по време на болестта на баща й, Летис заявила, че може би тя го е разболяла нарочно, за да има случай да се грижи добре за него. Почувствала се неудобно, Амбър беше щастлива, когато научи, че по-големият брат предупредил Летис да се пази от ревност, която би могла да я отведе твърде далеч. Защото, казал той, в края на краищата тази жена може да е съмнителна, но тя в никои случай не би могла да извърши подобно нещо!

Амбър насърчаваше това приятелство — тя обикновено се разбираше добре с много по-млади момичета или не особено привлекателни, тъй като те не можеха да й бъдат конкуренция. Наивното възхищение от страна на Джемима и разговорливостта й представляваха удобен източник на информация, а бяха и забавни за Амбър, защото по този начин тя запълваше скучните си часове. Освен това злорадстваше заради раздразнението на Летис. Последната бе предупредила Джемима на няколко пъти, но тъй като Летис не беше вече глава на къщата, малката, която беше с характер, изпитваше удоволствие да не й се подчинява.

Амбър и Джемима имаха почти същия ръст, но Джемима беше крехка и не така закръглена. Косите й имаха хубав тъмнокафяв цвят с червеникави отблясъци, кожата й беше нежна и бяла, а очите й — сини и засенчени от дълги, извити мигли. Тя беше пламенна, пълна с енергия, много разглезена от баща си и от по-големите си братя, независима, упорита и очарователна. Сега, седнала на стола си, с ръце кръстосани около коленете си и с блеснали очи, тя слушаше Амбър, която й разказваше някаква научена от втора ръка история за краля, който искал на колене прошка от лейди Каслмейн.

В другия край на стаята Сюзън ги погледна, като вдигна клепки.

— Колко се е привързала Джемима към госпожата! Двете стават неразделни. Трябва да внимавате, Летис. В края на краищата ще се научи да се гримира.

Летис й хвърли пронизващ поглед, но Сюзън се беше навела вече над бродерията си, правейки малки, точни бодове. От няколко години, откак Летис се беше върнала, за да поеме управлението на къщата, между нея и жената на по-големия й брат се водеше подмолна война. Другите две жени се усмихнаха леко, развеселени и доволни, че най-сетне се беше намерил някой, който да не се поддава на властта на Летис. Но дори и това удоволствие не смекчаваше загубата на парите: защото новата съпруга беше общият неприятел, пред когото се изличаваше всяка малка неприязън.

Летис отговори спокойно:

— Имам намерение занапред да бъда по-внимателна, защото това не е всичко, което малката би могла да научи от нея.

— Може би да носи деколтирани рокли? При това без шал — попита Сюзън.

— Още по-лошо!

— Но какво по-лошо може да има? — попита Сюзън с подигравателен тон.

Катрийн беше доловила скритата мисъл на Летис и очите й блеснаха пред перспективата за възможен скандал.

— Какво сте узнали, Летис? Какво е направила?

При тона на Катрийн другите две жени се наведоха незабавно.

— Летис, какво сте чули?

— Да не би да е извършила нещо ужасно?

Те не бяха в състояние да си представят какво би могло да бъде то.

Летис вдяна иглата си.

— Не можем да говорим за такива неща пред децата.

Филаделфия стана веднага.

— Ще ги изпратя да си легнат.

— Филаделфия! — каза строго Летис. — Оставете това на мен. Почакайте, докато тя започне да пее.

Защото Амбър пееше всяка вечер, след като децата си бяха легнали и преди възрастните да се оттеглят. Самуел беше въвел този обичай, който беше станал част от традициите на дома.

В продължение на цял час жените бяха нервни и възбудени; шепнеха непрекъснато на Летис и я молеха да изпрати децата да си легнат. Но тя не смяташе да го направи по-рано от обичайния час. А когато се върна, след като ги беше поверила в ръцете на техните бавачки, Амбър вече тананикаше прекрасна и меланхолична песничка, като си съпровождаше на китара.

Когато свърши, слушателите аплодираха учтиво, но само Самуел и Джемима проявиха ентусиазъм.

— О, ако можех да пея така! — възкликна Джемима.

А Самуел се наведе да целуне ръката на Амбър.

— Мила, вие имате най-хубавия глас на света!

Амбър целуна бузата на Джемима и хвана Самуел под ръка, като му се усмихна.

Тя все още държеше китарата, която й беше подарена от Рекс Морган и беше украсена с разноцветни панделки, купени веднага от него в Роял Иксчейндж. Амбър си отдъхна с облекчение, тъй като вечерта завършваше без инциденти и имаше само едно желание — да се качи в стаята си, където се чувстваше на сигурно място. Никога, обещаваше си за кой ли път тя, никога вече нямаше да извърши подобна лудост.

Наведена напред в креслото си, с опънати до скъсване нерви и след като Катрийн нетърпеливо я побутна, внезапно Летис се обади с неестествено ясен и твърд глас:

— Нищо чудно, че гласът на госпожата е толкова приятен!

Застанал прав, Хенри подскочи и юношеското му лице стана тъмночервено. Амбър помисли, че сърцето й ще замре, а кръвта ще замръзне в жилите й. Но Самуел не я беше чул. И въпреки че тя продължаваше да му се усмихва, беше обзета от неудържимо желание да запуши ушите му, да го избута навън от стаята, за да не чуе нищо.

— Какво искате да кажете, Летис? — запита Сюзън.

— Искам да кажа, че една жена, която е принудена да изкарва прехраната си със своя глас, е длъжна да се грижи за него.

— Какво говорите, Летис? — каза на свой ред Джемима. — Госпожата никога не е изкарвала прехраната си така и вие го знаете!

Летис се изправи с пламнало лице и стиснати ръце; връзките на бонето й леко потреперваха.

— Мисля, че ще направите по-добре да се качите в стаята си, Джемима!

Почувствала веднага, че трябва да се защити и като търсеше помощ от Амбър, Джемима запита:

— Да се кача в стаята си? И защо? Какво съм сторила?

— Нищо, миличка — отвърна търпеливо Летис, твърдо решила да избегне всеки семеен спор. — Но онова, което имам да кажа, не е за вашите уши.

Джемима направи гримаса.

— Боже мой, Летис! Та аз не съм дете! Щом съм достатъчно възрастна, за да се омъжа за Джоузеф Катъл, мога да чуя всичко, което ще кажете.

Най-сетне Самуел си даде сметка, че двете му дъщери започват да се карат.

— Какво има, Летис? Джемима е вече достатъчно голяма. Ако имате да кажете нещо, кажете го!

— Добре.

Тя пое дълбоко дъх.

— Днес следобед Хенри е видял госпожата в театъра!

Самуел не промени израза на лицето си, трите жени около камината изглеждаха разочаровани, дори ограбени в надеждите си.

— Какво от това? — попита той. — Ако не се лъжа, чувал съм да казват, че в днешно време театърът се намира под покровителството на видните дами!

— Но вие не ме разбирате, татко! Той я е видял в гримьорната.

Тя спря за миг, наблюдавайки промяната в бащиното си лице и почти изпълнена със съжаление, загдето омразата и ревността я бяха накарали да изрече злощастното обвинение. Започваше да разбира, че то само ще огорчи баща й, без да предизвика друга промяна. А Хенри, който стоеше тук, би предпочел да потъне в земята. С разтреперан глас Летис довърши изречението си:

— Тя се е намирала в гримьорната, защото по-рано е била актриса.

Чу се общ вик. Само Амбър остана спокойна, измервайки Летис с поглед. За миг лицето й изрази дива омраза, но толкова бегла, че никой не можеше да твърди, че е видял. Навела очи, тя изглеждаше невинна като дете, заловено да бърка в буркана със сладко.

Сюзън се убоде. Катрийн изпусна ръкоделието си, Джемима скочи на крака. Изтръгнати от безразличието си, братята се заслушаха внимателно в онова, което бяха смятали досега за обикновен женски спор. Самуел, който истински се беше подмладил през последните седмици и изглеждаше по-щастлив от когато и да било, се превърна внезапно в старец. Сега Летис съжали от все сърце, загдето беше имала неблагоразумието да заговори.

В продължение на един миг той остана изправен и неподвижен; после, свеждайки поглед към Амбър, която вдигна очи, за да види по-добре лицето му, запита:

— Това не е вярно, нали?

Тя му отговори толкова тихо, че въпреки напрегнатото внимание никой не можа да я чуе:

— Вярно е, Самуел! Но ако искате да ме изслушате, ще ви обясня защо бях принудена да го направя. Моля ви се, Самуел!

Те си размениха дълъг поглед — Амбър гледаше умолително, Самуел — с недоумение се мъчеше да разбере нещо, за което не бе мислил досега. После, като вдигна гордо глава, той пъхна ръката на жена си под своята и двамата излязоха. За миг се възцари пълна тишина, после Летис се спусна към мъжа си и избухна в конвулсивни ридания.