Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (60)

LIX

Тази година пролетта беше суха и прашна. Паднаха съвсем малко дъждове. Независимо от това през май ливадите в околностите на Лондон бяха покрити с дебел килим от червена детелина; жужаха пчели, големи макове аленееха сред нивите, а улиците кънтяха от викове:

— Череши, прекрасни сладки череши! Шипков цвят и розмарин! Иска ли някой лавандула?

Ню Иксчейндж блестеше от летни рокли, прозрачни материи и лъскави платове във всякакви цветове: жълто-зелен, лилав, тюркоазен, яркочервен. Отново бяха дошли хубавите топли и прохладни месеци.

През тази година най-силна възбуда и възмущение предизвика мълвата, че Йорк окончателно е минал към католицизма. Никой не можеше да го докаже. Херцогът не допускаше подобно нещо, а Чарлс, който навярно знаеше това най-добре, свиваше рамене и отказваше да се обвързва с някакво твърдение. Всички неприятели на херцога яростно започнаха да заговорничат, като в същото време направи впечатление, че изведнъж Йорк и Арлингтън бяха станали много добри приятели.

Тези слухове неизбежно се разпространиха и в града. Чарлс трудно скриваше недоволството си и направи няколко оскърбителни забележки относно натрапчивите англичани. Защо не оставят управлението в ръцете на онези, на които това им е работата? Боже мой! Да си крал в днешно време беше по-маловажно, отколкото да си хлебар или работник по покривите. Може би щеше да е по-добре и той да бе изучил някакъв занаят.

Не можеше да има никакво съмнение: ако кралят не се ожени повторно, Йорк щеше да наследи трона, ако живее достатъчно дълго. Катерина за четвърти път беше пометнала в края на май.

Тя изгуби детето си няколко часа след като една опитомена лисица я беше уплашила. Бъкингам подкупи хирурзи, за да потвърдят, че Нейно величество не може да има вече деца, но Чарлс отхвърли техните диагнози. Кралят и кралицата бяха отчаяни, а Катерина не можеше да се заблуждава повече. Знаеше, че една бездетна кралица е най-безполезното от всички същества. Но Чарлс упорито продължаваше да устоява на всички опити да го разделят от жена му. Трудно можеше да се каже дали от лоялност или от леност.

В двореца имаше няколко млади жени, у които споровете за нова кралица будеха известен страх. Но Барбара Палмър слушаше с весела усмивка и с известно лукаво задоволство. Вече не беше любовница на Негово величество и нямаше какво да губи. Но това не означаваше, че беше останала в сянка. Барбара никога нямаше да бъде незабележима, докато притежаваше здраве и красота. Макар да наближаваше трийсетте — далеч не най-хубавата възраст за една жена, продължаваше да бъде така поразително красива, че в сравнение с нея петнайсетгодишните момичета изглеждаха безцветни. Остана една блестяща фигура в Уайтхол. Характерът й беше твърде жив, вкусът й към живота огромен, за да се примири със спокоен и еднообразен живот след бляскава младост. Отношенията й с Чарлс омекнаха. Те приличаха на двама съпрузи, станали безразлични един към друг и които си осигуряват охолен живот без кавги и ревност, без омраза и удоволствия. Общият им интерес бяха децата, свързваше ги приятелство, което не съществуваше по време на любовта им. Вече не го ревнуваше от неговите любовници, а той се забавляваше от нейните капризи и слабости.

Амбър очакваше с нетърпение да изминат месеците и пишеше писмо след писмо на Алмсбъри, за да научи нещо за лорд Карлтън. Графът всеки път отговаряше по един и същ начин. Не знаел нищо повече — очаквал лорда през август или септември, — не можел да бъде по-точен, защото на път всичко е възможно! Но Амбър не можеше да мисли за нищо друго. С болезнена яснота са спомняше и най-малките подробности — неговите особени сиво-зеленикави очи, тъмната вълниста коса, гладката загоряла кожа, мекия глас, който предизвикваше у нея чувство на физическо удоволствие. Спомняше си мъжествения аромат на дрехите му, ръцете, които докосваха гърдите й, вкуса на целувката им. Спомняше си всичко.

Но все още се измъчваше, защото откъслечните спомени не представяха цялостната картина. Неговият образ някак си й убягваше. Дали наистина съществуваше там някъде отвъд Англия, или беше само в нейното въображение, плод само на нейните мечти и надежди?

Все пак независимо от силното си желание да го види отново, този път тя беше твърдо решена да се държи с достойнство и благоприличие. Трябваше да се оттегли и да го принуди той да направи първата стъпка. Всяка жена знае, че това е най-добрият начин да задържи един мъж. „Винаги съм му се подчинявала безпрекословно — упрекваше се тя, — но сега ще бъде различно. Във всеки случай аз съм високопоставена дама, херцогиня, а той е само барон. Трябва пръв да ме посети.“

Тя знаеше, че жена му ще го придружава, но не се безпокоеше. Лорд Карлтън не беше от мъжете, които се отнасят с особена любов към жените си. Това можеше да е естествено за дребните буржоа без възпитание, но всеки джентълмен не държеше на жена си повече отколкото на своя меч или на накъдрената си перука.

Лорд и лейди Алмсбъри се върнаха в Лондон през юли, за да подредят къщата си, да наемат нови слуги и да подготвят идването на така дългоочакваните гости. Графът направи посещение на Амбър, която, твърдо решена да се покаже равнодушна, бърбореше главно за себе си, за новополучената титла, за къщата си и за хората, които бе поканила на вечеря в неделя. Алмсбъри я слушаше, усмихваше се одобрително, без да споменава за Брус.

Разговорът започна да утихва. Амбър се смути и замлъкна. Накрая, щом разбра, че се опитва да я раздразни, тя се ядоса.

— Е, добре! — каза най-накрая. — Нещо ново?

— Нещо ново ли? Момент да помисля. Черната ми кобила, вие я знаете, онази, която яздехте, се ожреби миналата седмица…

— По дяволите, Алмсбъри, защо ме измъчвате? Кажете ми какво знаете? Кога пристига лорд Карлтън? Жена му ще го придружава ли?

— Не знам повече от онова, което ви писах. Да, тя също ще дойде. Защо… да не би да се страхувате от нея?

Амбър му хвърли злъчен поглед.

— Да се страхувам от нея? — презрително повтори. — Ставате смешен, Алмсбъри, защо да се страхувам от нея?

Тя млъкна за миг, а после високомерно добави:

— Разбира се, представям си я много добре тази Корина!

— Нима? — попита той учтиво.

— Да! Много добре си я представям. Нищожна, кротка женица, която носи роклите си най-малко по пет години и се смята способна сама да поддържа къщата на своя мъж и да бърше сополанчетата си.

Този портрет представяше доста вярно собствената жена на Алмсбъри.

— Корина ще предизвика голям шум в Лондон.

— Може би имате право — съгласи се той.

— Може би? — викна тя с възмущение. — Как би могла да изглежда по друг начин, след като е възпитана сред банда диви убийци?

В този момент се чу някакъв прегракнал и странен глас.

— Крадци! Дявол да ги вземе! Крадци! По-бързо!

Без да искат, Амбър и графът станаха бързо.

— Това е папагалът ми! Папагалът ми! — извика тя. — Някой е влязъл!

Амбър забърза към салона, последвана от Алмсбъри и от кучето, което лаеше силно. Те нахлуха в стаята и завариха краля, който бе влязъл без предупреждение и беше взел портокал от една фруктиера. Той се смееше от все сърце, като гледаше настръхналия папагал, увиснал на пръчката.

Не за първи път птицата се лъжеше, макар че беше добре обучена срещу натрапници.

Алмсбъри си тръгна, но се върна няколко дни по-късно в Барбъри Хил за лова, докато Емили остана в града, за да посрещне гостите им, в случай че пристигнат ненадейно. Така че Амбър нямаше възможност отново да разговаря с него за Корина.

Амбър ходеше три или четири пъти в седмицата в дома Рейвънспър, за да следи хода на работите по изграждането му.

Замислен в нов стил, без много дворове, той представляваше голяма четвъртита постройка, съвършено симетрична, висока четири етажа, без таванските стаи с малки квадратни прозорци…

Капитан Уин и собственицата бяха използвали всяка възможност, за да направят къщата колкото се може по-разкошна. Боядисаните облицовки, излезли от мода, бяха заменени в много стаи от фризове с алегорични фигури, взети предимно от гръцката и римската митология. Паркетите имаха пъстра дърводелска изработка. Другаде рядко можеше да се видят кристални полилеи с висулки, подобни на грамадни диамантени обици, но в Рейвънспър Хаус имаше много такива. Допълненията към тях бяха от сребро. Амбър подреди една стая, цялата облицована с бледожълто хавайско ароматно акажу. Инициалите „К“ и „Ч“, преплетени с венци и амури, се открояваха навсякъде в декоративни мотиви и припомняха на Амбър имената на Карлтън и Чарлс.

Тя държеше да набави всичко, което беше пропуснала в спалнята си в Уайтхол. Леглото — огромно, най-голямото в цяла Англия — трябваше да бъде покрито със златен брокат, обшит с дебел шнур и златни ресни. Всяка от четирите подпори излизаше от сноп черни щраусови пера с по един зелен смарагд, заобиколен с диаманти. Таванът беше покрит с огледала, а стените със златен брокат и също украсени с големи огледала. Всички мебели бяха позлатени, а възглавниците, креслата и столовете — облечени със смарагдово на цвят кадифе или атлаз. Персийски килими, изтъкани в злато с пръснати перли, застилаха паркета. Мебелировката в другите стаи също беше разкошна.

През един топъл следобед в края на август Амбър се намираше в Рейвънспър Хаус. Тя разговаряше с капитан Уин и същевременно разглеждаше къщата, защото бързаше да се настани в нея.

Както говореше, вниманието й бе привлечено от Сюзън, която тичаше и със смях се изплъзваше на своята гувернантка. Детето беше на пет години, възраст, в която момичетата носят рокли като големите, и Амбър я обличаше много хубаво — в рокли от тафта и коприна, с мънички обувки и миниатюрни ръкавици. Бъдещият херцог Рейвънспър, Чарлс Стенхоуп, обещаваше въпреки своите две години, че ще стане едър като баща си, и също като краля притежаваше преждевременна зрялост.

Раздразнена, Амбър тропна с крак и изкрещя:

— Сюзън! Дръж се прилично, малка глупачка, или ще се намеся!

В тоя момент тя чу гърлен смях и като се обърна, видя Алмсбъри, който слезе от една кола и се отправи към нея.

— Почакайте само да порасне! — извика той. — Почакайте! Тя ще ви накара да видите след десетина години всички цветове, уверявам ви.

— О, Алмсбъри!

Амбър направи гримаса и заприлича на дъщеря си.

— Кой ли знае какво ще стане след десет години?

Колкото повече минаваха годините, толкова повече тя се страхуваше да говори за тях.

— Надявам се, че това време никога няма да настъпи.

— Все пак ще дойде — потвърди той угоднически. — Всичко идва, стига човек да има търпение да чака, нали?

— Наистина! — каза Амбър с горчивина. — Но макар да чаках дълго, не всичко, което желаех, се осъществи.

Тя се готвеше да поднови своя разговор с капитан Уин, когато забеляза блясък в очите му. Той й се усмихваше явно очарован от самия себе си.

— Алмсбъри — каза тя бавно, а гърлото й внезапно пресъхна и се сви. — Алмсбъри, защо дойдохте тук?

Той се доближи плътно до нея и очите му проникваха в нейните.

— Дойдох, любов моя, да ви известя, че те пристигнаха снощи.

Амбър се смая, сякаш я бяха ударили право в лицето, и остана неподвижна, като в транс.

— Къде е той?

Устните й се движеха, но не издаваха звук.

— У дома. И жена му е с него, да знаете.

Амбър се съвзе бързо. Щом премина вълнението й, тя се почувства бодра и предизвикателна.

— Как изглежда?

— Много е хубава! — отвърна Алмсбъри плахо, сякаш се страхуваше да не я оскърби.

— Невъзможно!

Амбър наблюдаваше със съсредоточен поглед купищата тухли, натрупани около нея. Черните й вежди се бяха свили с израз на трагично безпокойство.

— Невъзможно — повтори тя.

После го погледна, сякаш засрамена от себе си. Никога не се беше страхувала от която и да е жена в света. Колкото и да беше красива тази Корина, тя нямаше никаква причина да се страхува от нея.

— Кога…

Но внезапно се сети, че капитан Уин е наблизо, и промени разговора.

— Днес ще дам вечеря. Защо не дойдете с лорд Карлтън и жена му, ако тя желае?

— Едва ли ще излизат няколко дни — пътуването им е било по-дълго от обикновено и нейно благородие е уморена.

— Колко жалко! — отвърна Амбър кисело. — А негово благородие също ли е толкова уморен?

— Не вярвам той да излезе без нея.

— Боже мой! — възкликна Амбър. — Никога не бих помислила, че лорд Карлтън ще се остави да го води жена!

Алмсбъри предпочете да замълчи.

— Ще посетят барон Арлингтън в четвъртък вечер, вие също ще бъдете там, нали?

— Естествено. Но в четвъртък…

Тя си спомни отново за присъствието на капитан Уин.

— Той ще ходи ли днес на пристанището?

— Да. Има много работа. Но съветвам ви все пак да изчакате до четвъртък…

Амбър му отправи поглед, който го накара да прекъсне изречението си на средата. Той преглътна един-два пъти подигравателно, поклони се тържествено и се върна при колата си. Амбър го проследи с поглед, понечи да го настигне и да се извини, но се спря. Неговата кола още не беше изчезнала зад ъгъла на улицата, а тя вече бе загубила всякакъв интерес към жилището си.

— Трябва да си вървя, капитан Уин — каза Амбър припряно. — По-късно ще говорим за всичко това. Довиждане!

И забърза към колата си, последвана от гувернантката и от двете си деца.

— Карайте към кея, към Уотър лейн. Бързо!

Но той не беше там. Прислужникът отиде да събира сведения и след като обиколи всички кораби, научи, че бил на пристанището цялата сутрин, но си отишъл по обяд и вероятно нямало да се връща. Тя чака близо час, но децата се умориха и накрая бе принудена да си тръгне.

Щом се върна в двореца, тя му писа незабавно, като го молеше да я посети. Отговорът бе само една набързо надраскана бележка:

Невъзможно ми е да дойда. Ако бъдете у Арлингтън в четвъртък, ще мога ли да ви поканя на един танц?

 

Карлтън

Амбър гневно я разкъса и се хвърли разплакана на леглото.

Против волята й у нея се породи безпокойство.

Ако лейди Карлтън наистина се окаже някоя красавица, то Амбър трябваше да се появи в четвъртък по-ослепителна от всякога. Дворът вече беше свикнал с нея. Отдавна мина времето, когато на всеки прием тя предизвикваше завист и възхищение, които успя да задържи три години и половина. Ако ли пък лейди Карлтън беше сравнително хубава, то тя щеше да стане предмет на особено внимание, да предизвика всякакви коментари. „Освен ако — освен ако направя сензация — по един или друг начин!“

След като прекара няколко часа в трескаво безпокойство и съмнения, тя изпрати да повикат мадам Рувиер. Единственото възможно разрешение беше да си ушие нова рокля, но рокля, съвсем различна от всички досега, която никоя друга жена не би дръзнала да облече.

— Нужен ми е тоалет, който да приковава вниманието — й каза Амбър. — Все едно че съм излязла съвсем гола, покрита само с косите си!

Мадам Рувиер се засмя.

— Това би било ефектно в началото, но само след известно време всички ще се отегчат и ще се загледат в онези, които са по-облечени. Трябва ви дреха, която да не прикрива много, но да буди желание да се види повече. И да е в черно — може би черна прозрачна материя — и то непременно лъскава…

И тя продължи да говори, като обрисуваше роклята с жестове, докато Амбър я слушаше с възбудено внимание и светнали очи.

Бедната лейди Карлтън. Какви шансове би могла да има!

Следващите два дни Амбър не напусна жилището си. От сутрин до вечер беше заета с мадам Рувиер и помощничките й, които неспирно се смееха и бъбреха на френски, докато ножиците скърцаха и иглите шиеха. Мадам Рувиер кършеше пръсти и пискаше истерично всеки път, когато видеше крив шев. Амбър стоеше търпеливо в продължение на часове, защото роклята се ваеше буквално по нея. Никой нямаше право да влиза в стаята и тази мистерия предизвика хиляди слухове, които забавляваха Амбър…

… Херцогинята щяла да представлява Венера, възхождаща от вълните, облечена в седефена раковина. Тя щяла да мине под голямата стълба, в позлатена колесница, впрегната с четири коня. Роклята й щяла да бъде обшита с испански бисери, които един по един ще изпадат, докато върху нея не остане нищо… С една дума, правеха се всевъзможни предположения, защото никой не се съмняваше в дързостта на Амбър…

Тези слухове се разпространяваха непрекъснато чак до четвъртък.

Косата на Амбър, измита и изсушена, беше посребрена преди фризьорът да се залови с прическата й. Ръцете и краката й бяха грижливо обезкосмени. Тя намаза лицето си най-малко десет пъти с френски крем за разхубавяване и си търка зъбите, докато я заболяха ръцете. Окъпа се в мляко и се напарфюмира с жасмин. После й трябваше повече от час, за да се гримира.

В шест часа вечерта роклята беше готова и мадам Рувиер я поднесе тържествено, като я държеше с върха на пръстите си. Сюзън, която беше прекарала целия ден в стаята, скочи, плесна с ръце и посегна да целуне края на роклята. Мадам Рувиер така изпищя, че Сюзън щеше да падне на земята от уплаха.

Амбър свали пеньоара си. Беше обула черни копринени чорапи, стегнати в обшити с диаманти жартиери, и обувки на висок ток. Тя вдигна ръце, за да надене странния тоалет. Корсажът от широка дантела бе извезан е черни ахатови перли и имаше дълбоко изрязано деколте. Фустата, цялата покрита с мъниста, очертаваше хълбоците и завършваше с дълъг шлейф. Ръкавите на роклята бяха широки, от тънка и прозрачна материя, а полата й се спускаше към шлейфа като черна мъгла.

Околните застинаха със зяпнали уста, а Амбър тържествуваща се съзерцаваше в големите огледала на стаята си. Тя се изправи и изпъчи гърди.

„Той ще умре, като ме види“ — каза си в изблик на самоувереност. Корина вече не я плашеше.

Мадам Рувиер дойде да прегледа прическата, която наподобяваше малък шлем, украсен с черни щраусови пера. Една прислужница подаде дълги до лактите черни ръкавици. Амбър държеше черно ветрило. Покриха раменете й с наметало от черно кадифе, по края обшито с кожа от черна лисица. Белоснежната й кожа на фона на черния тоалет, изразът на очите й, извивката на устата й придаваха вид на някакъв дяволски ангел, едновременно невинен, хубав, развратен и злокобен.

Амбър се обърна към госпожа Рувиер и двете се погледнаха като сполучили съзаклятнички. Тя постави пръсти на устните си и ги целуна. Приближи се до Амбър и й прошепна на ухото:

— Другата няма и да я забележат!

Амбър й се усмихна приятелски. После се наведе и целуна Сюзън, която се бе приближила внимателно до майка си, страхувайки се да я докосне. След това с разтуптяно сърце и свито гърло Амбър излезе от къщи, сложи маската си и премина по тесния коридор, който я отведе до мястото, където чакаше каретата. Никога досега от вечерта, когато беше представена в двора, не беше се чувствала така възбудена, неспокойна и уплашена.