Катлийн Уинзор
Вечната Амбър (7)

VI

С изписана досада върху лицето Йоркският дук се бе опрял на камината. Неговото красиво лице издаваше лошо настроение. Той гледаше втренчено към пода. В другия кът на стаята Чарлс, наведен над една маса, разглеждаше внимателно, застанал до една лампа, някакъв калаен съд, в който вряха и кипяха стотина различни треви. Като взе една лъжица, той изсипа в сместа на три пъти сушена ангелика и грижливо разбърка всичко.

Двамата братя се намираха в лабораторията на Негово величество, заобиколени от гърненца за разтопяване и аламбици, от епруветки и реторти. Имаше стъкла и глинени съдини, пълни с прах, каши, разноцветни течности, масло. Съдове във форма на яйце, от различни размери, украсяваха етажерката, купчини книги, подвързани с кожа, изписани с позлатени букви, лежаха по пода или по масата. Химията — която още не беше отделена от старата магьосническа средновековна наука алхимията, беше една от страстите на краля. Дори по времето, когато трябваше да проси храна, той не можеше да не откъсне от оскъдните си средства по нещо за всяка новост в тази област, предложена му от кой да е скитащ шарлатанин.

— За какъв дявол — каза Чарлс, като бъркаше сместа, без да дигне очи — сте се оставили да ви забърка в тая каша?

Йоркският дук въздъхна дълбоко.

— Самият аз бих искал да зная това! Тя дори не е красива. Грозна е като стара продавачка. Очи изпъкнали и едно такова тяло.

Той очерта с ръка силует на не особено привлекателно женско тяло.

Чарлс се усмихна.

— Именно това ви е подмамило. Според моите собствени наблюдения една красива жена рядко смята за необходимо да бъде умна. Анна Хайд е умна, нали?

Той изглеждаше развеселен.

Джеймс пристъпи от крак на крак, като свъси вежди.

— Не зная какво точно ме увлече. Трябва да съм бял луд, когато съм подписал този проклет брачен договор!

— И със собствената си кръв. Много забавно, Джеймс. Добре! Вие подписахте, имахте я и тя е бременна. А сега?

— Сега нищо. Надявам се да не я видя никога вече.

— Един брачен договор обвързва толкова, колкото и самата церемония, Джеймс. Вие знаете това. Искате или не, вие сте оженен за нея. И детето, което тя носи, е ваше. То ще носи вашето име.

Като се отдалечи от огнището, Джеймс прекоси стаята и загледа сместа, която неговият брат бъркаше.

— Ух! — каза дукът. — Каква воня!

— Наистина — подзе Чарлс. — Обаче човекът, който ми продаде тази рецепта, каза, че това е най-сигурното средство срещу треската, а вие знаете, че Лондон и треската — това е едно и също. През зимата вие с удоволствие ще дойдете при мен, за да ви дам известна доза от това лекарство.

Неспокоен, недоволен и раздразнен, Джеймс се обърна. След миг той отново подхвана въпроса за своята женитба.

— Не съм уверен — каза той с нисък глас, — че сте напълно прав, сир. Все пак може би това дете не е от мене.

— Какво сте чули да се говори?

Джеймс направи няколко стъпки към него със сериозен вид, издаващ все по-голяма възбуда.

— Преди два дни Бъркли ме посети и ми разказа, че Анна спала с него. По-късно Килигрю и Джърмин потвърдиха същото.

Чарлс загледа брат си продължително, като изучаваше лицето му.

— И вие им вярвате?

— Разбира се! — заяви горещо Джеймс. — Това са моите най-добри приятели. Защо да не им вярвам?

— Бъркли, Джърмин и Хари Килигрю — това са тримата най-големи лъжци в цяла Англия. И защо мислите, че са ви разказали това? Защото знаят, че именно това сте искали да чуете. Не е ли така?

Очите на Чарлс се свиха леко и лицето му придоби лукаво изражение. Той разбираше напълно брат си, може би по-добре отколкото той самият познаваше себе си.

Джеймс остана дълго време безмълвен, без да отговори. Най-сетне той каза бавно, полусвенливо:

— Да, аз мисля, че вие имате право. Но защо да припиша на Анна Хайд повече добродетели, отколкото на другите жени? Всички имат една и съща цел…

— И нейната цел беше бракът!

Кралят свали съда от огъня и намали лампата. После той взе жакета си от стола и го облече.

— Слушайте, Джеймс, тази история не ме задоволява повече от вас самия. Дъщерята на един човек от народа — пък дори и той да е моят личен канцлер — не е подходяща съпруга за наследника на престола. Но ако вие имате дете от нея и откажете да я вземете за жена, това би предизвикало ужасен скандал в цяла Европа. За всяка друга, но не и за дъщерята на канцлера, ние бихме могли да намерим изход. Обаче при настоящото положение за вас остава само една възможност: оженете се за нея, и то като проявите възможно най-голямо благоволение.

— Не това желае канцлерът. Той я е затворил в жилището си и заявява, че предпочита да я види обезглавена и хвърлена в подземните тъмници, отколкото да причини нещастие в рода на Стюартите, като се омъжи за някой от тях.

— Едуард Хайд бе добър служител на моя баща и той проявява своята преданост и към самия мене. Той положително е сърдит на дъщеря си, но, повярвайте ми, не само заради Стюартите. Той знае добре, че ако неговата дъщеря се омъжи за вас, той ще има поне хиляда неприятели повече. Ревността не ражда любов.

— Ако вие, сир, казвате, че така ще бъде по-добре, аз ще се оженя за нея, но какво ще каже мама?

Той отправи към Чарлс отчаян, почти комичен поглед.

Чарлс се засмя и сложи ръка върху раменете на брат си.

— Мама вероятно ще получи нервен припадък, който почти ще я убие. Тя винаги е ненавиждала рода Хайд и нейната родова гордост е почти толкова силна, колкото и вярата й в бога. Но аз ще ви подкрепя, Джеймс… — Той се засмя. — Ще я заплаша, че ще й прекратя пенсията.

Те излязоха заедно — Джеймс, намръщен и замислен, а Чарлс с превъзходно настроение, както винаги. С щракване на пръстите той повика две малки испански кучета, които спяха на слънце, и те започнаха да скачат около него, джавкайки.

Сватбата на Джеймс с Анна Хайд предизвика особено вълнение. Канцлерът изпадна в ярост, Анна плачеше непрестанно, а дукът все още се надяваше да намери някакъв изход от затруднението. С помощта на сър Чарлс Бъркли, той открадна договора, подписан със собствената му кръв, и го изгори. Бъркли предложи сам да се ожени за нея и да признае детето. Придворните се бяха объркали, понеже не знаеха дали трябваше да проявят уважение към новата дукеса, или да я избягват. Единствен Чарлс изглеждаше напълно доволен.

Глочестърският дук, който се беше разболял от шарка, но за когото смятаха, че е вън от опасност, почина внезапно. Чарлс го обичаше много — както всичките свои сестри и братя, — това бе младеж, с многообещаващо бъдеще, очарователен, пламенен и умен. Бе невероятно, че той бе умрял — тържествен и ням завинаги. В семейството те бяха девет деца. Две деца бяха умрели при раждане, други две в ранно детство. Сега оставаха живи само Чарлс, Джеймс, Мери, принцеса Оранска и Хенриета-Анна, най-младата, която бе във Франция заедно с майка си.

Самата смърт на Хенри не прекъсна празненствата за дълго време. Въпреки че дворът успя да съблюдава привиден траур пред Чарлс и Джеймс, баловете и вечерите, игрите и ухажванията продължаваха — буйни, горещи, безумни, сякаш участниците в тях бяха ненаситни.

Големите къщи покрай Стренд, от Флийт стрийт до Черинг крос, бяха отворени през целия ден и част от нощта. Стените кънтяха от звучни смехове, звънтенето на съдовете, музиката и разговорите. Великолепни позлатени карети минаваха по улиците, спираха се пред театрите и кръчмите. Дуели се устройваха заради някое изпуснато дамско ветрило или за небрежно подхвърлена дума. Хиляди лири минаваха от ръка в ръка за една нощ. Изискани дами и господа наблюдаваха развълнувано търкалящите се зарове.

Смъртните наказания на кралеубийците продължаваха в Черинг крос в присъствието на хиляди зрители. Всички онези, които носеха главната отговорност за смъртта на Чарлс I, сега умираха на свой ред, потръпващи на края на едно въже, докато изпаднеха в несвяст. После биваха откачвани, разчеквани и обезглавявани. След това главите им биваха забучвани на копия пред градските врати.

Носен върху червените крила на Реставрацията, в страната се установяваше нов начин на живот.

Седмица след смъртта на брат си принцеса Мери пристигна в Лондон. Вдовица и майка, въпреки че бе оставила сина си в Холандия, тя бе двадесет и осем годишна. Бе красива жена, изящна и весела, с тъмни къдрици и бляскави тъмни очи. Тя не обичаше Холандия — мрачна и равна страна, — искаше да живее занапред в Англия при своя любим брат, като си набави всички красиви рокли и екстравагантни накити, за които мечтаеше.

Тя притисна горещо Чарлс към сърцето си, но се показа по-студена спрямо Джеймс, като очакваше да останат само тримата, та да го разпита.

— Как можахте да сторите това, Джеймс? Да се ожените за това създание! Господи, какво стана с вашето самолюбие? Да вземете за жена камериерката на сестра ви!

Анна и Мери бяха големи приятелки, но това време бе отминало отдавна.

Джеймс се намръщи.

— Стига, Мери. Омръзна ми да слушам да се говори все за това. Бог знае дали не съм се оженил просто защото съм го искал.

Чарлс ги прекъсна, като обви ръката си около снагата на сестра си.

— Аз го посъветвах да стори това, Мери. При дадените обстоятелства това бе единственият почтен начин да излезе от затруднението.

Мери вдигна вежди недоверчиво.

— Мама няма да сметне почтен този начин, предупреждавам ви. Почакайте само да пристигне.

— Ние всички чакаме именно това.

Малко време след това кралицата майка Хенриета-Мери пристигна на свой ред, само седмица след раждането на сина на Анна Хайд. По-голямата част от двора дойде да я посрещне в Дувър и се настани за ден-два в големия стар замък, който от векове насам стоеше на стража край стръмните брегове на Англия.

Хенриета-Мери бе на четиридесет и девет години, но изглеждаше почти шестдесетгодишна — слаба, с хлътнали бузи, опулени очи, без ни най-малка следа от хубост. Малкото красота, която тя някога бе имала, се бе изпарила твърде рано в многочислените забременявания, превратностите на гражданската война и мъката по загубата на съпруга, когото тя бе обичала всеотдайно.

При покой лицето й беше грозно, обаче когато се заобиколеше с хора, ставаше весела, пълна с жизненост, с непринудено очарование и изискани обноски, на които с толкова настоятелност бе учила своите деца. Облечена бе с траурни дрехи, които тя носеше от смъртта на съпруга си — твърде проста черна рокля, с висока яка и дълги ръкави, маншети от бял лен, както и гъсто черно було на главата. Тъмните й коси бяха навити на кок по старата мода и това кокетство представляваше единственото нещо, което оставаше от някогашната й обич към красивите неща.

Властна по природа, тъй като децата й бяха много опърничави, тя винаги се намираше в разпра с тях. Преди няколко години се бе спречкала с Глочестърския дук, тъй като не желаеше да встъпи в лоното на католическата църква и му бе забранила да се явява в нейно присъствие. Преди смъртта му те се бяха помирили. Обаче въпреки скръбта, която й причиняваше това положение, тя посрещна гордо Джеймс, решена твърдо да го принуди да я послуша или пък да скъса всякакви връзки с него. Херцогът и майка му бяха винаги големи приятели и той много се страхуваше от тази среща, тъй като тя изричаше сурови слова, когато се разгневеше.

— Е, добре, Джеймс — каза тя, когато те останаха сами в спалнята, дето го бе повикала.

Гласът й бе спокоен, ръцете й скръстени на гърдите, а черните й очи блестяха опасно.

— Разправят разни неща за тебе във Франция и тези приказки — безполезно е да ти казвам — ме нараниха дълбоко.

Изправен близо до вратата, със сведен поглед, той изглеждаше нещастен и зле. Той не отговаряше и отбягваше да я гледа. За миг двамата останаха напълно мълчаливи, после той хвърли поглед изпод вежди и мигом сведе очи.

— Джеймс! — Гласът й бе строг и майчински. — Нищо ли няма да кажеш?

С поривисто движение той прекоси стаята и коленичи в нозете й.

— Госпожо, моля за прошка от вас, ако съм ви засегнал. Аз бях глупак, но благодарение на бога се вразумих. Госпожа Хайд и аз не сме оженени, аз не възнамерявам повече да мисля за нея и имам достатъчно доказателства за нейното недостойнство.

Кралицата майка се наведе и сложи устни върху челото на сина си. Тя се чувстваше облекчена и твърде доволна от това много неочаквано вразумяване, защото, както познаваше Джеймс, предвиждаше горчива и упорита разпра. Така поне част от онова, което бе дошла да стори, се бе изпълнило.

Тя преследваше други две цели.

Едната бе да си обезпечи пенсия, която да й позволи да прекара остатъка от своите дни в удобство и покой. Тя твърде често бе просила от този скъперник кардинал Мазарини, беше изпитала много лишения, като стигаше дори дотам да няма дърва за огън в жилището си. Така тя смяташе за нещо съществено да има отново пари. Другата й цел бе да получи подходяща зестра за Хенриета-Анна, която бе страдала повече от другите през годините на изгнаничеството. Защото, след като почина баща й и братята й бяха изгонени от отечеството, тя бе израснала като бедна сродница на Бурбоните, като нещастно малко сираче, пренебрегната и загубена сред блясъка на френския двор.

А сега братът на крал Луи искаше да се ожени за нея.

Хенриета-Анна, назована от Чарлс, Менет, навършваше шестнадесет години. Без да притежава съвършена красота — лицето й беше твърде малко и едното от раменете й бе малко по-високо от другото, но пак правеше впечатление на онези, които я виждаха за първи път. Онова, което се изявяваше по този начин като красота, всъщност представяше излъчване на един нежен и покоряващ чар. Трудно бе на човек да му устои. Чарлс изпитваше спрямо нея искрена и дълбока обич, каквато не бе чувствал никога, към която и да било от многобройните си любовници.

Бракът на сестра му с орлеанския херцог Филип щеше положително да му създаде един ценен съюзник във френския двор, защото Менет винаги бе проявявала такова дипломатическо дарование, което би предизвикало възхищение и почитание дори сред най-скептичните държавници. А тя обичаше брат си със страстна преданост, която я караше да поставя винаги неговите интереси пред интересите на Луи XIV. Въпреки това Чарлс се колебаеше.

— Уверена ли сте — попита той, — че желаете да се омъжите за Филип?

Те бяха напуснали банкетната зала и се разхождаха в градината по песъчливите алеи, които разделяха на отделни правоъгълници обградените с плет морави. Въпреки че бе средата на ноември, въздухът бе хладен и розовите храсти се бяха раззеленили напълно. Менет дори не бе се постарала да метне някакъв шал върху своята бална рокля, цялата бродирана със злато.

— О, да, сир, желая това! — отговори тя живо с усмивка.

Той я погледна.

— Обичате ли го?

Чарлс така много желаеше да види сестра си щастлива, че мисълта да се омъжи, както изобщо принцесите, без обич, го смущаваше дълбоко.

— Дали го обичам? — Менет започна да се смее. — Боже мой! Откога любовта представлява нещо в брака? Вие се омъжвате за онзи, който ви подхожда, и ако можете да се понасяте взаимно, това е най-доброто. Ако не… — Тя вдигна рамене, като говореше без ни най-малък съзнателен цинизъм — просто с вроденото благоразумие на парижанка и с добрата воля да приеме света такъв, какъвто е.

— Може би! — каза той. — Въпреки че сте моя сестра и че желая да зная как да постъпя. Обичате ли го?

— Е, добре, честно казано, не знам. Винаги съм играла с него — и сме братовчеди. Намирам, че е мил — и малко го съжалявам. Да, общо взето, възможно е да го обичам. — Тя опипа с ръка прическата си, разчорлена от лекия вятър. — А той от своя страна е влюбен безумно в мене. О! Той твърди, че не ще може да живее, ако не се оженим!

— О! Менет, Менет, колко сте невинна! Филип не е влюбен във вас, той никога не е обичал друг освен себе си. Ако той сега си въобразява, че ви обича, то е, защото вижда, че други правят това, и се надява, че след като се ожени, ще спечели малко от тази обич за себе си. Щом като бъде разочарован, той ще стане ревнив и неприятен. Този Филип е едно лошо разглезено дете, което никога няма да ви направи щастлива.

— Съдите за него твърде строго, сир! — противопостави се тя. — Той е така безобиден. Как! Цялото негово желание се крие в това, да намери някакъв нов начин да сресва косите си или да прикачва панделките си. Най-сериозните въпроси от негово гледище са въпросите за реда на местата при една церемония или на един банкет.

— Или пък да открие някой красив младеж…

— О, що се отнася до това! — каза Менет със слабо движение на ръката. — Това е твърде обичайно и той ще се промени, когато се оженим.

— А ако не се промени? Мислите ли, че няма нищо лошо в това?

Тя внезапно се спря и го изгледа в лицето.

— Но, мили мой!

Гласът й бе пропит с лек укор.

— Вие не говорите сериозно. Дали има нещо? Е, добре, това няма голямо значение, щом като ние имаме деца.

Той свъси вежди.

— Вие не знаете какво приказвате, Менет!

— Да, напълно, мили мой, уверявам ви. И аз също намирам, че хората надценяват любовта. Това е само една част от съществуването, докато има много други неща, които също имат значение.

Тя говореше с вид на тайнственост и светска мъдрост.

— Моя сестричке, колко много неща има да научите!

Той се усмихна, но лицето му имаше нежен и тъжен израз.

— Кажете ми, някой мъж казвал ли ви е някога, че ви обича?

— Не! Тоест не съвсем. О, бях поставяна на няколко пъти в неловка ситуация, но нищо повече — добави тя, като се зачерви и наведе очи.

— Именно това си мислех аз, иначе нямаше да говорите така. — Първото дете на Чарлс бе родено, когато той бе на възрастта на Менет. — Половината от радостите и скърбите на този свят се откриват в леглото. И аз се страхувам, че вие ще намерите само скърби, ако се омъжите за Филип.

Менет смръщи леко вежди и въздъхна тихо.

— Това е може би вярно за мъжете, но не и за жените, уверена съм. Моля ви, позволете ми да се омъжа. Вие знаете колко много иска това мама. А и аз самата го желая. Аз искам да живея във Франция, сир, защото тя е единствената страна, където се чувствам като у дома си. Зная, че Филип съвсем не е съвършен. Но това ми е безразлично. Ако живея във Франция ще бъда щастлива.

Коледата беше най-любимият празник в Англия и никъде другаде тя не се празнуваше с толкова голямо въодушевление, както в Уайтхол.

Всяка стая и всяка галерия бяха окичени със самодивски чемшир, кипарис и дафина. Огромни съдове от ковано сребро бяха украсени с гирлянди от бръшлян. Клони от бял хмел висяха по всички полилеи в коридорите. Дворецът кънтеше от звуците на веселата музика, стълбищата бяха изпълнени от тълпа млади мъже и жени, които танцуваха или играеха ден и нощ.

В огромните готварници приготвяха баници с месо, свински глави, поднасяни на огромни златни подноси, цели пауни с разгънати опашки и какво ли не още. В банкетната зала бяха изложени даровете за краля и тази година всеки придворен, който имаше към името си някаква благородническа титла, беше изпратил по един дар, вместо да се оттегли в имението си в провинцията, за да избегне това задължение, както бе обичайно някога.

Внезапно смеховете замлъкнаха, музиката престана да свири, а дамите и господата сякаш стъпваха по-леко, шепнешком. Принцеса Мери бе заболяла от шарка. Тя почина в навечерието на Коледа.

Кралското семейство прекара деня на Коледа в тишина и тъга. След това Хенриета-Мери започна приготовления за завръщането си във Франция. Опасяваше се да остави Менет по-дълго време в Англия, да не би и тя на свой ред да се разболее. От друга страна, тя не намираше друга причина да остане; бе издействала зестра за Менет и щедра пенсия за себе си.

А Бъркли бе признал, че е излъгал, Килигрю и Джърмин сториха същото и Джеймс взе Анна за своя жена. Обаче той бе пренебрегнал да осведоми майка си и тя бе страшно разгневена, когато научи за всичко това. Кралицата майка отказа да разговаря с него било пред хора или насаме и заяви, че ако тази жена влезе в Уайтхол през едната врата, то тя, кралицата, веднага ще излезе през другата.

Но после съвсем внезапно нейното държане се промени напълно: тя съобщи на Джеймс, че щом като той е избрал Анна, то тя е готова да я приеме и поиска той да доведе при нея новата херцогиня. Джеймс почувства голямо облекчение, въпреки че знаеше добре какво бе размекнало така сърцето й. Кардинал Мазарини беше писал на кралицата майка, като й бе заявил открито, че ако тя напусне Англия, намирайки се в лоши отношения със синовете си, няма да бъде приета добре във Франция. Той се страхуваше да не би крал Чарлс да прекрати пенсията й и той — Мазарини — да бъде принуден да се грижи за нейната издръжка.

В навечерието на заминаването си Хенриета-Мери прие своята снаха в спалнята си в Уайтхол. Такъв бе някога обичаят сред благородничеството, тъй като тази стая винаги бе най-богато обзаведена, като се различаваше от салона само по огромното легло, покрито с балдахин. Приемът бе един от най-многолюдните, понеже Хенриета-Мери бе популярна в двора, и въпреки разпространението на болестта всички любопитстваха да присъстват на срещата между кралицата и херцогинята. Целият двор бе облечен в тъмни дрехи, а повечето скъпоценности с неохота бяха оставени вкъщи. В стаята се носеше дъх на зле измити тела, примесен със силния мирис на серни и селитрови пари, предназначени да дезинфекцират въздуха. Въпреки тези предпазни мерки Хенриета-Мери не пожела да изложи Менет на риск и затова последната отсъстваше.

Кралицата майка бе седнала в голямо кресло от черно кадифе, с хермелинова наметка на раменете и бъбреше весело с група благородници. Кралят бе застанал настрани от нея, едър и красив в пурпурното кадифе на своите кралски траурни дрехи. Присъстващите обаче ставаха все по-нетърпеливи. Встъплението бе твърде дълго, те бързаха да видят началото на представлението.

Изведнъж на вратата настана раздвижване. Бе известено за пристигането на Йоркския херцог и на херцогинята.

Шепот на очакване се разнесе сред множеството и погледите на присъстващите се обърнаха към Хенриета-Мери. Тя остана на мястото си твърде спокойна, като гледаше как синът й и неговата жена се приближаваха, и лека усмивка се изписа върху нейните устни. Никой не би могъл да каже какво мислеше тя. Но Чарлс забеляза, че тя леко потреперваше и че ръката й, чиито вени бяха издути, се беше вкопчила в облегалката на креслото.

„Бедната мама — помисли той. — Колко държи за своята пенсия!“

Анна Хайд беше на двадесет и три години, грозна, с черни коси, голяма уста и изпъкнали очи. Но тя премина стаята под ревнивите и критични погледи, отправила се към свекърва си, за която знаеше, че я мрази — с вдигната глава, със смело достойнство, което предизвикваше уважение. Със съвършена почтителност, но без най-малка следа на раболепие тя коленичи, скланяйки глава, в краката на кралицата, докато Джеймс, мърморейки, я представи.

Хеириета-Мери се усмихна изискано и едва докосна с устни челото на своята снаха, сякаш доволна от избора на Джеймс, като че тя го бе направила вместо него. Зад нея стоеше кралят, безучастен, но понеже Анна му отправи един бегъл поглед на признателност, неговите черни очи заблестяха с нещо, което наподобяваше успокояваща, съучастническа усмивка.