Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saving Faith, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 2000

ISBN 954–8240–78–5

Худ. оформление Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

8.

Лий стисна волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Когато насрещната полицейска кола прелетя покрай тях със запалени лампи и се отдалечи, той въздъхна от облекчение, после натисна педала още по-здраво. Сега пътуваха с неговата кола, другата бяха изоставили край гората. Преди това той избърса всичко вътре, но нямаше гаранция, че не е пропуснал нещо. А в днешно време съществуваше апаратура, която можеше да открие подробности, невидими с просто око. Лоша работа.

 

 

Докато гледаше как мигащите лампи изчезват в мрака, Фейт се запита дали полицаите отиват към къщата. След това се запита дали Кен Нюман има жена и деца. На ръката му нямаше халка. Както повечето жени, Фейт имаше навика да забелязва тази подробност. И все пак Нюман някак приличаше на баща.

Докато Лий маневрираше по черните пътища, ръката на Фейт плъзна нагоре, надолу, после хоризонтално. Беше се прекръстила почти автоматично и това я изненада. Тя добави безмълвна молитва за загиналия. После още една, за семейството му, ако го имаше.

— Съжалявам, че си мъртъв — изрече на глас, за да облекчи нарастващото чувство за вина, че е оцеляла.

Лий се озърна към нея.

— Приятел ли ви беше?

Тя поклати глава.

— Убиха го заради мен. Не е ли достатъчно?

Изненада я колко лесно си бе припомнила думите на молитва и покаяние. Заради скитническия живот на баща й рядко посещаваха църква. Но където и да отидеха, майка й настояваше да я запишат в католическо училище, а баща й продължи да прилага това правило след смъртта на съпругата си. Навярно католическите училища бяха оставили у нея нещо повече от спомена за строгостта на една или друга сестра и болезнените удари с линийка през пръстите. През лятото преди последния клас тя остана пълен сирак. Сърдечен удар бе прекратил веднъж завинаги скитанията на баща й. Наложи се да живее при роднини, които не я желаеха и полагаха усилия да не й обръщат внимание. Фейт се бунтуваше при всяка възможност. Пушеше, пиеше, загуби девствеността си много преди това да излезе на мода. В училище монахините непрестанно придръпваха полата й под коленете и това само я караше да изгаря от желание да се разголи до пъпа. Общо взето, тази година от биографията й бе достойна за забрава, както и следващите няколко, когато се бореше да завърши колеж и да намери някакъв смисъл в живота. А сетне цели петнайсет години изглеждаше, че посоката е безпогрешна, че животът се лее накъдето трябва. Но сега изведнъж бе започнала да потъва и течението я носеше право срещу подводните камъни.

Фейт погледна Лий.

— Трябва да се обадим на полицията, да кажем на някого, че той лежи там.

Лий поклати глава.

— Това само ще ни вкара в беля. Определено не е добра идея.

— Не можем да го оставим така. Не е редно.

— Може би препоръчвате да спрем в най-близкия участък и да обясним цялата история? Моментално ще ни надянат усмирителни ризи.

— По дяволите! Ако не искате, аз ще го направя. В никакъв случай няма да оставя човека на горските хищници.

— Добре, добре. Успокойте се. — Той въздъхна. — След малко можем да се обадим на ченгетата да проверят. Анонимно, разбира се.

— Чудесно — каза Фейт.

 

 

След няколко минути Лий забеляза, че Фейт се върти неспокойно.

— Имам още едно изискване — обади се тя.

Високомерното поведение на тази жена започваше да го дразни. Лий се помъчи да не мисли за болката в лакътя, за дразнещите песъчинки в очите и неизвестните заплахи, които го дебнеха.

— Какво по-точно? — запита той.

— Наблизо има бензиностанция. Бих искала да се измия. — Тя добави малко по-тихо: — Може ли?

Лий погледна изпоцапаните й дрехи и лицето му поомекна.

— Няма проблеми.

— Напред по пътя и после…

— Знам къде е — каза Лий. — Винаги опознавам мястото, където работя.

Тя мълчаливо се втренчи в него.

 

 

В тоалетната Фейт се помъчи да не мисли какво върши, докато усърдно чистеше кръвта от дрехите си. На всеки две минути едва сдържаше желанието си да смъкне всичко и да се изтърка от глава до пети със сапуна и купчината книжни кърпи на мръсната мивка.

Когато се върна в колата, нейният спътник я изгледа мълчаливо, но погледът му бе съвсем ясен.

— Засега толкова — каза тя.

— Между другото, името ми е Лий. Лий Адамс.

Фейт замълча. Той потегли и бензиностанцията остана назад.

— Не е нужно да се представяте — каза Лий. — Наеха ме да ви следя, мис Локхарт.

Тя го изгледа подозрително.

— Кой ви нае?

— Не знам.

— Как може да не знаете кой ви е наел?

— Признавам, че е малко необичайно, но се случва понякога. Някои хора се срамуват да наемат частен детектив.

— Значи сте частно ченге, така ли?

В гласа й прозвуча презрение.

— За някои хора това е съвсем почтен начин да си изкарват хляба. А аз съм от най-почтените.

— И как са решили да наемат тъкмо вас?

— Нямам представа. Може да са прегледали жълтите страници, имам там страхотна реклама.

— Наясно ли сте в какво се забърквате, мистър Адамс?

— Да речем, че вече съм по-наясно, отколкото преди малко. Стрелбата по мен винаги ме е карала да забравям всичко останало.

— И кой стреля по вас?

— Същият тип, който уби вашия приятел. Мисля, че го надупчих, но успя да избяга.

Фейт разтри слепоочията си и се загледа в мрака. Следващите му думи я изненадаха.

— Да не сте по програмата за защита на свидетели? — Лий изчака. След като не получи отговор, той продължи: — Докато вие се борехте с колата, аз поогледах набързо приятеля ви. Имаше деветмилиметров пистолет глок и защитна жилетка, не че му помогна кой знае колко. На колана му висеше значка на ФБР. Нямах време да проверя документите. Как му е името?

— Има ли значение?

— Може да има.

— Защо мислите, че съм по програмата? — попита тя.

— Заради къщата. Специални ключалки, охранителна система. Нещо като секретна квартира. Никой не живее там, в това съм сигурен.

— Значи сте влизали вътре?

Той кимна.

— Отначало си мислех, че кръшкате с някого. Но две минути в къщата ми стигаха, за да разбера, че не е любовно гнездо. Странна обстановка. Скрити камери, видеозапис. Между другото, знаехте ли, че сте кинозвезда?

Изумлението по лицето й бе достатъчен отговор.

— Щом не знаете кой ви е наел, как получихте задачата да ме следите?

— Много лесно. По телефона ми казаха, че ще получа в кантората си информация за вас и аванс от възнаграждението. Получих ги. Папка със сведения и доста солидна сума. Задачата беше да ви следя. Това и направих.

— Казаха ми, че никой не ме следи.

— В занаята съм доста добър.

— Очевидно.

— След като разбрах къде ходите, просто започнах да идвам по-рано. Лесна работа.

— Мъжки ли беше гласът или женски?

— Не знам; беше обработен по електронен път.

— Това не събуди ли подозренията ви?

— Всичко събужда подозренията ми. В едно съм сигурен — който и да ви гони, не си поплюва. Онзи тип гърмеше с патрони като за слонове. Едва не ги изпитах на собствен гръб.

Той замълча, а Фейт нямаше сили да каже каквото и да било. Имаше в чантичката си няколко кредитни карти с почти неизчерпаеми възможности. Но всички те бяха безполезни, защото влезеше ли една от тях в банков автомат, незабавно щеше да стане ясно къде се намира. Тя бръкна в чантата и докосна ключодържателя от „Тифани“ с ключовете за хубавата й къща и луксозната кола. Те също бяха безполезни. В портмонето си имаше общо петдесет и пет долара плюс някакви монети. Нямаше нищо друго, освен тези пари и дрехите на гърба си. Изведнъж мизерията от детството й се завръщаше заедно с всички мрачни, безнадеждни спомени.

Разполагаше с голяма сума пари в брой, но те лежаха в сейфа на една вашингтонска банка. Банката беше затворена до утре сутринта. В сейфа имаше и две още по-важни неща — шофьорска книжка и кредитна карта. И двете бяха с фалшиво име. Изработката им се оказа сравнително лесна, но досега Фейт се бе надявала никога да не опре до тях. Дотолкова, че ги държеше в банката вместо на по-достъпно място. Сега можеше само да клати глава пред собствената си глупост.

С фалшивите документи можеше да отиде където си пожелае. Често си бе напомняла, че ако всичко рухне, те са нейният изход.

Е, помисли тя, покривът отлетя, стените пращят, убийственото торнадо е пред прозореца, а дебелата дама препуска с лимузината назад към хотела. Циркът свършва, да се сбогуваме.

Погледна Лий. Какво да прави с него? Фейт знаеше, че сега най-важното е да оцелее до утрото. Може би той щеше да й помогне. Изглежда, си разбираше от работата, а и имаше пистолет. Ако успееше да стигне до сейфа и да се измъкне оттам без неприятности, всичко щеше да бъде наред. До отварянето на банката оставаха седем часа. Щяха да й се сторят като седем години.