Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (10)

10.

Лий отби по една тясна улица и спря. Погледът му обходи мрачното обкръжение. Бяха карали около два часа, докато се почувства сравнително уверен, че не ги следят. Едва тогава позвъни на полицията от крайпътен автомат. Макар че сега опасността изглеждаше отминала, Лий все още държеше ръка върху пистолета, готов всеки момент да го измъкне и да покоси враговете с убийствен огън. Ха-ха, шега.

В днешно време можеше да убиеш човека с бомба, по-умна от самия него, да отнемеш на хората най-скъпото, без дори да им кажеш: „Здрасти, мъртви сте.“ Лий се запита дали в онази частица от секундата, преди огънят да изпепели нещастниците, мозъкът има време да си помисли, че ударът е дело на божията ръка, а не на това идиотско нищожество, наречено човек. За миг той се загледа в небето, почти готов да зърне управляем снаряд. Лудост, разбира се. А можеше и да не е чак такава лудост — всичко зависеше от това кой е замесен.

— Какво казахте на полицаите? — попита Фейт.

— Не повече от необходимото. Мястото и какво е станало там.

— И?

— Телефонистката май не повярва, но положи всички усилия да ме задържи на телефона.

Фейт се озърна към уличката.

— За това безопасно място ли ми говорехте?

Тя попиваше със сетивата си мрака, едва забележимите пукнатини, кофата за боклук и далечното трополене на стъпки по паважа.

— Не, оставяме колата тук и отиваме на въпросното място, което, между другото, е моят апартамент.

— Къде сме?

— В Северен Арлингтън. Напоследък тук взеха да се заселват по-заможни хора, но кварталът все още може да бъде опасен, особено по това време.

Тя остана плътно до него, докато вървяха напред. След малко наближиха широка улица, оградена от стари, но отлично поддържани жилищни сгради.

— Коя е вашата?

— Онази, голямата в края. Собственикът е пенсионер, живее във Флорида. Има още два имота. Аз му ги пазя, а той ми прави отстъпка от наема.

Фейт понечи да излезе на улицата, но Лий я спря.

— Изчакайте малко. Искам първо да проверя.

Тя се вкопчи в сакото му.

— Не ме оставяйте тук сама.

— Просто искам да проверя дали някой не ни готви изненада. Усетите ли нещо нередно, викайте и с два скока съм тук.

Той изчезна и Фейт се отдръпна в сенките на тясната уличка. Сърцето й биеше толкова оглушително, че не би се учудила, ако някой горе отвореше прозореца си да я замери с обувка. Точно когато усети, че вече не може да издържи и секунда сама, Лий отново се появи.

— Добре, всичко изглежда наред. Да вървим.

Външната врата на сградата беше заключена, но Лий имаше ключ. Фейт забеляза видеокамерата над входа. Лий се озърна към нея.

— Моя идея. Обичам да знам кой ми идва на гости.

Изкачиха четирите етажа на сградата и продължиха по коридора до последната врата отдясно. Фейт огледа трите ключалки. Лий ги отвори с един и същ специален ключ.

Когато вратата се открехна, Фейт чу тихо писукане. Влязоха. На едната стена имаше табло за сигнална система. Над него с панти бе прикрепена лъскава медна плоча. Лий свали плочата така, че да закрива таблото. Бръкна отдолу, натисна няколко бутона и писукането престана. После се озърна към Фейт, която го гледаше любопитно.

— Излъчването на Ван Ек. Сигурно не разбирате.

Тя вдигна вежди.

— Мисля, че сте прав.

До аларменото табло имаше малък вграден екран. Върху него Фейт видя площадката пред сградата. Очевидно бе свързан с външната камера.

Лий заключи вратата и я потупа с длан.

— Стоманена е, а металната рамка монтирах сам. Няма значение колко е яка ключалката. Обикновено рамката поддава преди нея. А рамките в днешното строителство са същински коледен подарък за крадците. Освен това имам специални ключалки на прозорците, детектори за външно движение и автономен клетъчен телефон, свързан с алармената система. Всичко ще е наред.

— Май си падате маниак на тема безопасност? — подхвърли тя.

— Не, просто съм смахнат.

Фейт чу някакъв звук откъм коридорчето. Изтръпна, но се отпусна, когато видя как Лий тръгна с усмивка натам. След секунда иззад ъгъла бавно излезе стара немска овчарка. Детективът клекна и се заигра с голямото куче, което легна по гръб. Лий го почеса по корема.

— Хей, Макс, как си, момчето ми?

Той погали Макс по главата и кучето близна с обич ръката на стопанина си.

— Никой не е изобретил по-добра охранителна система. Няма проблеми нито със спиране на тока, нито с изтощени батерии или подкуп.

— Значи планът ви е да останем тук?

Лий вдигна очи към Фейт.

— Искате ли нещо за ядене или за пиене? На пълен стомах се разсъждава по-добре.

— Чаша горещ чай, ако може. В момента не бих могла да хапна нищичко.

Няколко минути по-късно двамата седяха край кухненската маса. Фейт пиеше билков чай, Лий чаша кафе. Макс дремеше под масата.

— Имаме проблем — започна Лий. — Когато влязох в къщата, задействах някаква система. Заснет съм на видеозапис.

Фейт ахна.

— Боже мой, в момента може да идват право насам.

Лий я изгледа втренчено.

— И може да е за добро.

— Защо?

— Нямам желание да помагам на престъпници.

— Значи си мислите, че съм престъпничка?

— Трябва ли да го мисля?

Фейт нервно опипа чашата.

— Работех с ФБР, не срещу тях.

— Добре, какво точно правехте?

— Не мога да отговоря.

— Тогава и аз не мога да ви помогна. Хайде, ще ви откарам у вас.

Лий понечи да стане от стола. Фейт стисна ръката му.

— Чакайте, моля ви.

Мисълта да остане в момента сама я парализираше.

Лий седна отново и я погледна въпросително.

— Доколко трябва да се разкрия, за да ми помогнете?

— Зависи каква помощ искате. Няма да извърша нищо против закона.

— Не бих ви карала да го правите.

— В такъв случай нямате друг проблем, освен че някой иска да ви убие.

Фейт тревожно отпи глътка чай, докато Лий продължаваше да я гледа.

— Щом знаят от записа кой сте, трябва ли да стоим тук? — попита тя.

— Поиграх си малко с касетата. Прекарах магнит над нея.

В очите на Фейт проблесна надежда.

— Успяхте ли да я изтриете?

— Не знам със сигурност. Не съм експерт в това отношение.

— Но поне ще им трябва известно време, за да я възстановят, нали?

— На това се надявам. Но не си въобразявайте, че насреща стоят аматьори. Видеото имаше и предпазна система. Ако полицаите се опитат да извадят касетата със сила, записът може да се самоунищожи. Лично аз бих пожертвал всичките четирийсет и седем долара, които имам в банката, само и само да стане така. Не обичам да ровят из личния ми живот. Но все още чакам да ми кажете какво става.

Фейт мълчеше. Само го гледаше, като че току-що й бе направил неприлично предложение. Лий наведе глава настрани.

— Вижте какво ще ви кажа. Аз съм детективът, нали? Какво ще речете да направя някои предположения, а вие да ми кажете дали съм прав? — Тъй като Фейт мълчеше, той продължи: — Камерите, които видях, бяха само във всекидневната. Също така масата, столовете, кафеварката и тъй нататък. Аз обаче съм пресякъл лазерен лъч или нещо подобно още на влизане. Очевидно това е задействало камерите.

— Да, изглежда логично — каза Фейт.

— Не, не изглежда. Аз имах кода за достъп до охранителната система.

— И какво?

— Това, че набрах кода и изключих системата. В такъв случай защо лазерното устройство продължи да действа? Било е нагласено така, че дори ако вашият придружител изключи алармената система, камерите пак да заработят. Защо му е трябвало да записва собствения си образ?

Фейт съвсем се обърка.

— Не знам.

— Точно така! За да не знаете, че ви снимат. И тъй: имаме къща насред пущинака със свръхмодерна охранителна апаратура, федерални агенти, камери и видеозапис. Всичко сочи към един извод. — Лий помълча, за да подбере най-точния израз. — Водили са ви там за разпит. Но изглежда, не са били сигурни доколко ще им сътрудничите, или пък са подозирали, че някой ще иска да ви гръмне. Затова са заснели разпитите — за в случай, че изчезнете безследно.

Фейт го изгледа с примирена усмивка.

— Страхотно предвидливо от тяхна страна, не мислите ли? Това с изчезването, искам да кажа.

Лий стана, загледа се през прозореца и обмисли положението. Току-що му бе хрумнало нещо изключително важно. Нещо, за което трябваше да се сети много по-рано. И макар че не познаваше тази жена, почувства се отвратително, когато изрече следващите си думи:

— Имам за вас една лоша новина.

— Какво говорите? — сепна се Фейт.

— ФБР ви разпитва. Вероятно сте под специална закрила. Един от техните хора беше убит, опитвайки се да ви опази, а аз раних убиеца. Федералните имат запис с физиономията ми. — Той помълча. — Трябва да ви предам.

Фейт скочи на крака.

— Не можете да го направите! Не можете! Обещахте да ми помогнете.

— Ако не го направя, чака ме доста дълъг престой на място, където момчетата проявяват прекомерна любвеобилност към други момчета. В най-добрия случай ще си загубя разрешителното за работа. Сигурен съм, че ако ви познавах, щеше да ми е още по-гадно, но след днешния ден се чудя дали бих поел такъв риск дори заради собствената си баба. — Той стана и облече сакото си. — Кой водеше работата с вас?

— Не му знам името — отвърна враждебно Фейт.

— А телефонният номер?

— Няма да свърши работа. В момента той едва ли би вдигнал слушалката.

Лий я погледна недоверчиво.

— Да не би да ми казвате, че онзи мъртвец е бил единствената ви връзка?

— Точно така — излъга Фейт, без да й мигне окото.

— Значи единствено той се е занимавал с вас и дори не се е представил. Това не е много по правилата на ФБР.

— Съжалявам, друго не знам.

— Тъй ли? Е, позволете тогава да ви кажа какво знам аз. Видях ви в онази къща още три пъти. С жена, висока брюнетка. Как я наричахте, агент Хикс ли? — Лий наведе лице плътно до нейното. — Първо правило на измамника: лъжи само ако си адски сигурен, че няма как да те изобличат. — Той я хвана под ръка. — Да вървим.

— Знаете ли, мистър Адамс, може би не ви е хрумвало, че и вие си имате проблем.

— Виж ти! Ще ми го посочите ли?

— Какво точно ще кажете на ФБР, когато ме предадете?

— Не знам. Дали да не опитам с истината?

— Добре. Да разгледаме истината. Вие ме следите по поръчение на човек, когото не познавате и не можете да посочите. Значи искате да ви повярват на честна дума. Успяхте да ме проследите, макар от ФБР да твърдяха, че това е невъзможно. Тази вечер бяхте в къщата. Лицето ви е на видеозаписа. Един агент от ФБР е убит. Вие стреляхте с пистолета си. Казвате, че е било по убиеца, но не можете дори да докажете, че е имало друг човек. Остават само безспорните факти. Вие сте в къщата, аз също. Вие стреляте и агентът е мъртъв.

— Куршумът, който уби онзи човек, е съвсем различен от куршумите в пистолета ми — гневно възрази той и пусна ръката й.

— Значи сте се отървал от другото оръжие.

— Тогава защо ми е да ви отвличам? Ако аз бях стрелецът, нямаше ли да ви убия на място?

— Не казвам какво мисля аз, мистър Адамс. Просто намеквам, че ФБР може да ви заподозре. Ако нямате нищо съмнително в миналото си, накрая, току-виж, ви повярвали. — Тя добави лукаво: — Най-вероятно ще ви проучват около година и ако не се доберат до нещо сериозно, обвиненията ще отпаднат.

Лий се навъси. Близкото му минало беше кристалночисто. Но ако някой нагазеше по-назад, водата почваше да се размътва. В началото на своята кариера като частен детектив бе извършил неща, за които днес не би и помислил. Не съвсем незаконни, но все пак трудни за обяснение пред строгите федерални агенти.

Сети се и за ограничителното съдебно нареждане, което бившата му жена бе издействала малко преди Късметлията Еди да докопа златния си патент. Заяви пред съдията, че Лий я дебнел и заплашвал с насилие. А Лий наистина беше готов да извърши насилие, ако успееше да докопа онзи дребен мръсник. Задушаваше се от ярост всеки път, когато си спомнеше как веднъж неочаквано посети скапания им апартамент и видя синини по ръцете и бузата на дъщеря си. Триш заяви, че Рене била паднала по стълбата. Лъжеше го в очите, когато Лий съвсем ясно различаваше отпечатъка от юмрук по меката детска кожа. Тогава потроши с щанга колата на Еди, а и него щеше да подреди по същия начин, само че онзи страхливец се заключи в банята и повика ченгетата.

Е, наистина ли искаше през идните дванайсет месеца ФБР да се рови из личния му живот? А, от друга страна, ако пуснеше тази жена и федералните го надушеха, къде отиваше? Накъдето и да погледнеше, около него се простираше тресавище.

— Ще ме откарате ли до Вашингтонското оперативно бюро? — подхвърли любезно Фейт. — На кръстовището на Четвърта улица и Еф Стрийт.

— Добре, добре, доказахте каквото искахте — изръмжа Лий. — Не съм молил да ми стоварват на главата цялата тая гадост.

— Аз пък не съм ви молила да се месите. Но…

— Какво?

— Но ако не бяхте там тази вечер, сега нямаше да съм жива. Извинявайте, че не ви благодарих досега. Благодаря от сърце.

Въпреки подозренията си Лий усети как гневът му постепенно отслабва. Тази жена или говореше искрено, или беше невероятна актриса. А може би и от двете по малко. Все пак се намираха във Вашингтон.

— Винаги съм готов да помогна на дама в затруднение — сухо каза той. — Добре, да речем, че реша да не ви предавам. Какво смятате да правите до сутринта?

— Трябва да се махна оттук. Трябва ми време, за да обмисля положението.

— ФБР няма да ви остави да си отидете просто така. Предполагам, че имате някаква сделка.

— Все още не. А дори и да имах, не смятате ли, че съвсем основателно мога да я отменя по тяхна вина?

— Ами хората, които се мъчат да ви убият?

— Първо искам да се измъкна от примката, а след това ще реша. Нищо чудно накрая пак да се върна при ФБР. Но не искам да умра. — Тя го изгледа втренчено. — Не искам и да умират други заради мен.

— Оценявам вашата загриженост, но знам да се пазя. Добре, къде смятате да избягате и как ще стигнете дотам?

Фейт понечи да каже нещо и изведнъж млъкна. После упорито наведе глава.

— Ако не ми вярваш, Фейт, нищо няма да излезе — тихо настоя Лий. — Пусна ли те, поемам огромен риск заради теб. Но още не съм взел това решение. Сега важното е какво мислиш. Ако федералните агенти се нуждаят от твоята помощ, за да заловят могъщи престъпници — а от онова, което видях, не ми се вярва да става дума за дребни джебчии, — тогава съм длъжен да застана на тяхна страна.

— Ами ако приема да се върна при условие, че могат да гарантират моята безопасност?

— Струва ми се разумно. Но какво ти гарантира, че изобщо ще успееш да се върнеш?

— Защо не дойдеш с мен? — бързо изрече тя.

Лий подскочи толкова силно, че, без да иска, ритна Макс, който излезе изпод масата и го погледна жално.

— Ти сам каза, че след онзи запис откриването ти е само въпрос на време — продължи бързо Фейт. — Ами ако човекът, когото рани, те опише на своя шеф? Очевидно и ти си в опасност.

— Не знам дали…

— Лий — настоя развълнувано Фейт, — не ти ли е хрумвало, че човекът, който те нае да ме проследиш, може да следи и теб? Може би са те използвали, за да организират убийството.

— Ако изобщо можеха да проследят някого, биха предпочели теб — възрази той.

— А дали не са искали да прехвърлят някак цялата вина върху теб?

Лий изпухтя, осъзнавайки безнадеждното положение. Проклятие, каква нощ! Как не беше усетил, по дяволите? Анонимен клиент. Куп пари в брой. Загадъчна цел. Усамотена къща. Къде му беше умът?

— Слушам те — каза той.

— Имам сейф в една вашингтонска банка. Там съм оставила пари в брой и фалшиви документи, с които ще стигнем където трябва. Единственият проблем е, че може да следят банката. Трябва ми твоята помощ.

— Няма да ме допуснат до твоя сейф.

— Но можеш да огледаш мястото, да видиш дали някой не дебне. Без съмнение ще се справиш по-добре от мен. Докато ти ме прикриваш, аз влизам, мигом опразвам сейфа и се измъквам. Усетим ли нещо подозрително, плюем си на петите.

— Говориш така, сякаш се каним да оберем банката — каза сърдито той.

— Кълна се пред Бога, че всичко в сейфа е мое.

Лий плъзна ръка през косата си.

— Добре, може и да стане. После какво?

— Потегляме на юг.

— По-точно?

— Към крайбрежието на Каролина. Имам жилище там.

— На твое име ли е записано? Могат да проверят.

— Купих го като представител на една корпорация и се подписах с фалшивото име. Ами ти? Не можеш да пътуваш с истинското си име.

— За мен не се тревожи. Изиграл съм повече роли от Шърли Маклейн и имам всички необходими документи.

— Значи всичко е уредено.

Лий наведе очи към Макс, който бе отпуснал едрата си глава в скута му. Лекичко го погали по муцуната.

— За колко време?

Фейт поклати глава.

— Не знам. Може би седмица.

Лий въздъхна.

— Сигурно ще уговоря госпожата от долния етаж да се погрижи за Макс.

— Значи си съгласен?

— Да, стига да разбереш едно. Нямам нищо против да помагам на хората, когато са в беда, но не и да се правя на последен глупак.

— Като те гледам, едва ли някога ще ти се случи такова нещо.

— Ако искаш да чуеш неподправен смях, кажи това на бившата ми жена.