Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (19)

19.

Наскоро преименуваното национално летище „Роналд Рейгън“, което засега всички наричаха просто „Националното“, тази сутрин бе много оживено. Хората го обичаха заради близостта до града и многобройните всекидневни полети; от друга страна пък, го мразеха заради блъсканицата, късите писти и зашеметяващите остри завои наляво, чрез които самолетите избягваха забраненото въздушно пространство. Ала бляскавият нов терминал на аерогарата, неговите модернистични куполи и грамадните многоетажни гаражи с въздушни коридори право към терминалите бяха истинска радост за изтормозения пътник.

Когато двамата влязоха в новия терминал, Лий хвърли поглед към полицая, който патрулираше из коридора. Преди малко бяха оставили колата на един от паркингите.

Фейт също следеше движенията на полицая. Тя носеше очилата, които й бе дал Лий. Вместо лещи те имаха съвсем обикновени стъкла, но допринасяха още повече за промяната на нейната външност. Фейт докосна ръката на Лий.

— Нервен ли си?

— Както винаги. Това ме държи нащрек и компенсира липсата на образование. — Той метна двете чанти през рамо. — Дай да пием по кафе и да огледаме мястото, докато намалее опашката пред гишето. — Докато търсеха кафене, Лий попита: — Имаш ли представа след колко време можем да хванем самолет?

— Ще летим до Норфолк и оттам имаме връзка за остров Пайн Айлънд край бреговете на Северна Каролина. Полетите до Норфолк са доста начесто. За местната линия до Пайн Айлънд трябва предварителна резервация. Щом вземем билетите, ще се обадя да я уредя. Там летят само по светло.

— Защо?

— Защото не кацат на нормално летище; пистата по-скоро напомня селски път. Няма нито светлини, нито контролна кула. Само един ветропоказател.

— Много утешително.

— Чакай да проверя какво става с къщата.

Отидоха до телефоните и Лий изчака Фейт да потвърди пристигането им.

— Всичко е наред — каза тя, след като остави слушалката. — Когато пристигнем, можем да вземем кола под наем.

— Дотук добре.

— Мястото е чудесно за почивка. Можеш да не се срещаш с никого, ако не искаш.

— Не искам — твърдо заяви Лий.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита Фейт, докато вървяха към кафенето.

— Давай.

— Откога ме следиш?

— От шест дни — отговори веднага той. — През това време ти посети къщата три пъти, включително снощи.

Снощи, помисли си Фейт. Нима беше толкова скоро?

— И още не си докладвал на клиента?

— Не.

— Защо?

— Няма ли извънредни произшествия, предпочитам да докладвам веднъж седмично. Повярвай ми, ако имах време, снощният отчет щеше да е истинска сензация.

— Как щеше да докладваш, след като не знаеш кой те е наел?

— Дадоха ми телефонен номер.

— И не си го проверил?

Той я погледна с досада.

— Да бе, къде ще си правя този труд? Само гледам да гушна парите.

Фейт се сконфузи.

— Не исках да кажа това.

— Аха, сигурно. — Той намести ремъците на чантите и продължи: — Има специален обратен указател, по който можеш да откриеш собственика на всеки телефон.

— И какво излезе?

— Излезе, че с всичките тия сателитни връзки, национални клетъчни мрежи и прочие боклуци работата съвсем се е объркала. Позвъних на номера. Сигурно е бил нагласен специално за моите обаждания, защото телефонният секретар помоли мистър Адамс да продиктува сведенията. Освен това ми съобщи номера на пощенска кутия във Вашингтон. Какъвто съм си любопитен, проверих и нея, но се водеше на името на корпорация, за която изобщо не съм чувал, при това с фалшив адрес. Задънена улица. — Той изгледа Фейт отвисоко. — Взимам работата си присърце, Фейт. Не обичам да влизам в капани. Страхотен надпис за надгробна плоча, нали?

Спряха в малкото кафене, взеха си кафе и кифлички, после седнаха на една свободна масичка в ъгъла.

Фейт въздъхна тревожно, докато пиеше кафето и отхапваше от маковата кифла. Може би Лий не криеше нищо от нея, но все пак имаше връзка с Дани Бюканън. Толкова странно чувство — изведнъж да се бои от човека, когото доскоро боготвореше. Ако отношенията помежду им не се бяха променили през последната година, навярно би се изкушила да позвъни на Дани. Но сега бе объркана, все още виждаше с кристална яснота снощния ужас. А и какво можеше да го запита: Дани, ти ли се опита да ме убиеш снощи? Ако си ти, престани, моля те. Работя с ФБР само за да ти помогна. И защо нае Лий да ме следи, Дани? Да, трябваше да се раздели с Лий, и то час по-скоро.

— Какво пишеше за мен в сведенията, които ти дадоха? — попита Фейт.

— Занимаваш се с политическо посредничество. Работила си за голяма фирма, представляваща интересите на най-могъщите хора. Преди около десет години заедно с някой си Даниъл Бюканън сте основали собствена фирма.

— Споменаваше ли се за сегашните ни клиенти?

Той леко наведе глава настрани.

— Не, важно ли е?

— Какво знаеш за Бюканън?

— За него се споменаваше съвсем бегло, но аз проверих това-онова. Едва ли съм открил нещо, което да не знаеш. Бюканън е същинска легенда на Капитолийския хълм. Познава всички и всички го познават. Участвал е в повечето големи сражения, натрупал е купища пари. Вероятно и ти не си останала по-назад.

— Да, провървя ми. И какво друго?

Той я изгледа странно.

— Защо разпитваш за неща, които знаеш? Да не би Бюканън да е замесен в тая история?

Фейт на свой ред огледа изпитателно Лий. Ако се прави на тъп, значи е невероятен артист, помисли си тя.

— Дани Бюканън е почтен човек. Дължа му всичко, което имам.

— Сигурно е добър приятел. Но ти не отговори на въпроса.

— Хора като Дани се срещат рядко. Той е истински мечтател.

— А ти?

— Аз ли? Само му помагам да осъществи мечтата си. Хора като мен под път и над път.

— Не ми се струваш чак толкова обикновена — каза Лий. Фейт отпи глътка кафе, без да отговори. — Как се захвана с тази професия?

Фейт удържа прозявката и пак отпи от кафето. Главата започваше да я боли. Обикновено не се нуждаеше от много почивка, препускаше по целия свят и се задоволяваше с кратка дрямка в някой самолет. Но в момента й се искаше да се сгуши под масата и да заспи поне за десет години. Може би тялото й реагираше по този начин на ужасите през последните дванайсет часа — изключваше се, вдигаше безпомощно ръце. Моля ви се, не ме бийте.

— Бих могла да излъжа, че съм искала да променя света. Така разправят всички, нали? — Тя извади от чантата си шишенце аспирин, изтърси две хапчета и ги преглътна с кафе. — Но всъщност си спомням как като малка гледах дебатите по случая Уотъргейт. Всички в залата бяха много сериозни. Все мъже на средна възраст с грозни широки вратовръзки, подпухнали лица и отдавна неподстригвана коса. Говореха в микрофоните, а през това време адвокатите им шушукаха на ухо. Всички медии, целият свят гледаше само натам. За цялата страна онези разкрития бяха потресаващи, а на мен ми се сториха просто чудесни. Каква власт! — Тя се усмихна измъчено над чашката. — Безумна душа съм аз. Прави бяха монахините. Особено една от тях, сестра Ан. Тя казваше, че било богохулство да ме нарекат с име, означаващо божия вяра. Скъпа Фейт, казваше ми, бъди достойна за християнското си име и не се поддавай на дяволските изкушения.

— Значи не си била от най-смирените?

— Сякаш ме прихващаше нещо, щом зърнех монах или монахиня. Заради татко се преселвахме често, но макар че вършех сума ти пакости, в училище се справях доста добре. Постъпих в добър колеж и попаднах във Вашингтон, а из главата ми още подскачаха детските спомени за абсолютна власт. Нямах ни най-малка представа с какво ще се заема, но отчаяно исках да вляза в играта. Хванах се на работа при един току-що избран конгресмен и тогава се срещнах с Дани Бюканън. Той ме грабна веднага, сигурно е забелязал в мен нещо особено. Мисля, че му допадна куражът ми — управлявах сенаторски кабинет само с два месеца опит зад гърба си. И никому не цепех басма, дори на най-големите шефове.

— Доста впечатляващо за вчерашна колежанка.

— Философията ми беше, че след като съм издържала при монахините, няма какво да се плаша от политиците.

Лий се усмихна.

— Караш ме да се радвам, че посещавах обществено училище. — Той се озърна за миг. — Не се обръщай, но ФБР ни обкръжава.

— Какво?

Тя подскочи и завъртя глава. Лий вдигна очи към тавана.

— Е, няма що, добре се представи.

— Къде са?

Той леко потупа с длан по масата.

— Никъде. И навсякъде. Не носят значките си на челата. Няма да ги видиш.

— Тогава за какъв дявол каза, че ни обкръжават?

— Беше малка проверка. И ти се провали. Аз умея да забелязвам федералните — невинаги, но понякога. Ако пак ти кажа нещо подобно, вече няма да е шега. Наистина ще са около нас. И не бива да реагираш както преди малко. Нормални, бавни движения. Просто една красива жена заминава с приятеля си на пътешествие. Разбра ли?

— Добре, ясно. Само недей повече да ми правиш такъв номер. Още не съм се успокоила.

— Как ще платиш билетите?

— Как трябва да ги платя?

— С кредитната карта. Под новото име. Не искам да размахваме пачки. Подозрително е да купиш с пари в брой еднопосочен билет за същия ден. Колкото по-малко внимание привличаме в момента, толкова по-добре. Между другото, как ти е новото име?

— Сюзан Блейк.

— Хубаво име.

— Майка ми се казваше Сюзан.

— Починала ли е?

— Да, когато бях на единайсет. Татко почина шест години по-късно. Нямам братя и сестри. На седемнайсет години останах кръгъл сирак.

— Сигурно не ти е било леко.

Фейт дълго мълча. Винаги й бе трудно да разказва за миналото си, затова рядко го правеше. А и почти не познаваше този човек. И все пак в Лий Адамс имаше нещо успокояващо, сигурно.

— Много обичах майка си — започна Фейт. — Тя беше добра жена и цял живот страдаше заради баща ми. Той също не беше лош, но спадаше към онези, дето вечно измислят разни смахнати идеи за бърза печалба. А когато планът му изгърмеше, както ставаше почти винаги, трябваше да си грабнем багажа и да отпътуваме.

— Защо?

— Защото покрай грандиозните му идеи и други хора губеха пари. Естествено, никак не им беше приятно. Преди смъртта на майка ми се преселвахме четири пъти. И още пет пъти след това. Аз и мама всеки ден се молехме за татко. Точно преди да умре, тя ми заръча да се грижа за него, макар че бях едва на единайсет години.

Лий поклати глава.

— Това дори не мога да си го представя. Моите родители живяха петдесет години в един и същ дом. Как успяхте да останете заедно, след като почина майка ти?

Фейт усети, че й става малко по-леко да говори.

— Не беше чак толкова трудно, колкото си мислиш. Мама обичаше татко, но мразеше начина му на живот, вечните кроежи, преселването. Той обаче не желаеше да се промени, тъй че не беше твърде приятно да се живее с тях. Понякога наистина очаквах мама да го убие. Когато тя почина, останахме само двамата с татко срещу целия свят. Той ме обличаше с единствената хубава рокля, която имах, и ме представяше на бъдещите съдружници. Сигурно хората са си казвали: как може да бъде лош един човек с такова хубаво момиченце? Когато навърших шестнайсет, дори взех да му помагам при сделките. Бързо пораснах. Сигурно затова имам остър език и жилава кожа. Научих се да мисля в движение.

— Ама че обучение… — промърмори Лий. — Но все пак разбирам как би могло да ти помогне в политиката.

Очите й се навлажниха.

— На тръгване за всяка среща той казваше: „Фейт, скъпа, този път ще успеем. Усещам го ето тук.“ И се потупваше по сърцето. „Всичко е за моето малко момиченце. Татко обича своята Фейт.“ И всеки път му вярвах, дяволите да го вземат!

— Изглежда, че все пак наистина е успял да те нарани — тихо каза Лий.

Фейт упорито тръсна глава.

— Той не се опитваше да мами хората. Не измисляше пирамиди или нещо такова. Искрено вярваше, че идеите му ще заработят. Само че от тях не излизаше нищо и трябваше да се преселваме. Вечно бяхме без пари. Господи, колко пъти сме спали в колата. Колко пъти съм виждала как татко влиза през задната врата на някой ресторант и след малко излиза с изпросена вечеря. Хранехме се на задната седалка. Той гледаше небето и ми показваше съзвездията. Не беше завършил гимназия, но знаеше всичко за звездите. Казваше, че цял живот тича подир тях. Седяхме до късно през нощта и татко ме уверяваше, че успехът ни е в кърпа вързан. Съвсем наблизо, зад следващия завой.

— Изглежда, е бил от хората, които умеят да отворят с дума всяка врата. Би могъл да стане добър частен детектив.

Фейт се усмихна на спомените.

— Влизаше с мен в някоя банка и след пет минути вече наричаше всички по име, пиеше кафе, разговаряше с директора тъй, сякаш се знаят от малки. Излизахме с препоръчително писмо и списък на най-заможните хора в района, от които татко да търси помощ. Просто си беше такъв. Всички го харесваха. Докато не си загубеха парите. А и ние губехме нашите. В това отношение татко беше непреклонен. Провалеше ли се, отиваха и неговите пари. Всъщност беше много честен.

— Имам чувството, че все още ти липсва.

— Така е — гордо отвърна тя. — Той ме е нарекъл Фейт, казваше, че щом Вярата е до него, няма как да се провали.

При тези думи Фейт затвори очи и по бузите й се стекоха сълзи. Лий взе една салфетка и й я подаде. Тя избърса очите си.

— Извинявай. Досега не го бях разказвала на никого.

— Няма нищо, Фейт. Аз умея да слушам.

— В Дани отново открих баща си — продължи тя и се изкашля тихо. — Той има същия нрав. Ирландска непреклонност. С приказки може да си пробие път докъдето поиска. Познава всяко ъгълче, всяка интрига. Не отстъпва пред никого. Много неща научих от него. Не само за политиката. За живота. И неговото детство не е било лесно. В много отношения си приличахме.

Лий се усмихна.

— Значи прескочи от въздушните замъци на баща си до голямата политика във Вашингтон?

— Някои биха казали, че това не е кой знае каква промяна — отвърна Фейт и се усмихна на собствените си думи.

— А други биха казали, че крушата не пада по-далеч от корена.

Тя захапа кифлата.

— Щом сме започнали с изповеди, какво ще разкажеш за семейството си?

Лий се облегна назад.

— Бяхме четири момчета и четири момичета. Аз съм номер шест.

— Божичко! Осем деца. Майка ти трябва да е била светица.

— И на нея, и на татко създадохме толкова грижи, че ще им стигнат за десет живота.

— Живи ли са?

— Живи и здрави. Сега сме много сплотени, макар че, докато израснем, имаше доста трудни моменти. Хубаво е да имаш подкрепа, когато закъсаш. Трябва само да врътнеш един телефон. Най-често, искам да кажа. Но не и този път.

— Звучи чудесно. Наистина чудесно.

Фейт извърна глава. Лий я погледна проницателно и с лекота разгада мислите й.

— Семействата също си имат проблеми, Фейт. Разводи, тежки болести, депресии, трудни времена, какво ли не сме видели. Признавам, понякога ми се струва, че би било по-добре да съм единствено дете.

— В никакъв случай — отсече Фейт. — Може да си мислиш така, но нямаше да ти хареса, повярвай ми.

— Добре.

Фейт се обърка.

— Какво „добре“?

— Ще ти повярвам.

— Знаеш ли — бавно изрече тя, — за смахнат детектив се сприятеляваш прекалено прибързано. Ами ако съм масов убиец или нещо такова?

— Ако беше така, федералните щяха да те държат на сигурно място.

Тя остави кафето и се приведе към него с много сериозно изражение.

— Благодаря за преценката. Но за да сме наясно, ще ти кажа, че през целия си живот не съм посягала на човек и все още не се смятам за престъпничка, но ако ФБР реши да ме вкара в затвора, ще се намери за какво. Да сме наясно — повтори тя. — Е, още ли искаш да се качиш с мен в самолета?

— На всяка цена. Ти наистина разпали любопитството ми.

Тя въздъхна, облегна се назад и огледа коридора на терминала.

— Не се озъртай, но към нас идват двама, които адски приличат на федерални агенти.

— Сериозно?

— За разлика от теб изобщо не бих се шегувала с такова нещо. — Фейт се приведе и започна да рови из чантата си. След няколко напрегнати мига тя се надигна отново, докато двойката минаваше, без да им обърне и капка внимание. — Лий, не знаем какво са научили, но може вече да търсят мъж и жена. Защо не останеш тук, докато аз купя билетите? Ще се срещнем на изхода към самолетите.

Лий се поколеба.

— Чакай да помисля.

— Нали каза, че ми вярваш.

— Вярвам ти.

За момент Лий си представи как таткото на Фейт застава пред него да иска пари на заем. И, дявол да го вземе, ръката му сама се протягаше към портфейла.

— Но всяко доверие си има граници, нали така? Виж какво, задръж багажа. Ще си взема само чантичката. Ако се тревожиш да не избягам, оттук ясно виждаш изхода за самолетите. Няма как да не ме засечеш. А сигурно тичаш по-бързо от мен. — Фейт се изправи. — Освен това знаеш, че вече не мога да се обадя на ФБР, нали?

Тя го погледа още малко, очаквайки да възрази срещу доводите й.

— Добре — каза Лий.

— Как ти е новото име? Ще ми трябва за билета.

— Чарлс Райт.

Тя му намигна.

— А приятелите ти викат Чък, нали?

Той се усмихна неуверено, после Фейт се обърна и изчезна в навалицата.

Щом я изгуби от поглед, Лий съжали за решението си. Вярно, тя остави багажа, но вътре нямаше нищо друго, освен дрехите, които й бе дал! Всичко необходимо беше в ръчната й чанта — фалшивите документи и парите. Да, изходът към самолетите наистина се виждаше оттук. Ами ако й хрумнеше просто да се измъкне от летището? Ами ако в момента правеше точно това? Без нея не му оставаше нищо, освен неколцина много опасни противници, които вече знаеха неговия адрес. Хора, готови с най-голямо удоволствие да строшат костите му една по една, докато разкаже каквото знае — тоест нищо. А това нямаше да ги задоволи. Следваща спирка — най-близкото гробище. Това го накара да се реши. Лий скочи, грабна чантите и изтича след Фейт.