Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (12)

12.

Брук Рейнолдс седеше в наетата канцелария на около десет пресечки от Вашингтонското оперативно бюро. Понякога ФБР осигуряваше външни кабинети за агентите, заети с толкова деликатни разследвания, че дори една подхвърлена дума по пътя към кафенето или в коридора да носи риск от катастрофа. А в групата за борба с обществената корупция буквално всичко беше деликатно. Обичайните заподозрени не бяха грабители с чорапи на главите и пистолети. Често се оказваха хора, които красят първите страници на вестниците и дават интервюта по телевизията.

Рейнолдс се приведе напред, смъкна обувките и разтри подбитите си ходила в краката на стола. Всичко я болеше — синусите й бяха почти задръстени, кожата й гореше, гърлото пареше. Но поне беше жива. За разлика от Кен Нюман. Преди да отиде у тях, бе позвънила на жена му, за да й каже, че трябва да поговорят. Не обясни защо, но Ан Нюман разбра, че мъжът й е мъртъв. Рейнолдс усети това по тона на няколкото оскъдни думи, които жената успя да изрече.

Обикновено се полагаше някой висшестоящ да я придружи до дома на опечалената съпруга в знак на това, че цялото Бюро — от върха до основите — страда за загубения служител. Рейнолдс обаче не изчака да се появят доброволци. Всичко, свързано с Кен, бе нейна отговорност. Включително задължението да съобщи на неговото семейство, че е мъртъв.

Когато пристигна, Рейнолдс каза истината без увъртане, защото знаеше, че многото приказки само ще удължат очевидното страдание на жената. Съчувствието й обаче бе дълбоко и искрено. Тя прегърна Ан, утеши я доколкото можеше, разплака се заедно с нея. Не й разказа подробности, но Ан прие това сравнително леко — много по-леко, отколкото би го приела самата Рейнолдс при подобни обстоятелства.

Ан имаше право да види тялото на съпруга си. Едва след това щеше да дойде ред на щатския съдебен лекар за аутопсия. Освен лекаря щяха да присъстват Кони и Рейнолдс, представители от щатската полиция на Вирджиния и от прокуратурата — всички със заповед за строга секретност.

Освен това се налагаше да разчитат на Ан Нюман, за да успокоят разгневените и объркани роднини. Тук можеше да бъде слабата брънка във веригата — надеждата, че една отчаяна жена ще е готова да помогне на службата, която дори не й казваше как е загинал нейният съпруг. Но друго не им оставаше.

Докато напускаше дома на потресената жена — децата бяха отведени у приятели, — Рейнолдс имаше ясното чувство, че Ан я упреква за смъртта на Кен. И нямаше какво да възрази. Вината, която изпитваше в момента, беше като ръждива щипка, впита в нейната кожа, като паразит, бродещ из тялото й в търсене на място, където да се прикрепи, да порасне и да я убие.

Пред дома на Нюман тя едва не се сблъска с директора на ФБР, който идваше да изрази своите съболезнования. Той изказа искрено съчувствие на Рейнолдс за загубата на един от нейните хора. Добави, че е в течение на разговора й с Маси и споделя нейното мнение. Но подчерта категорично, че резултатите трябва да бъдат бързи и убедителни.

Сега, докато гледаше разхвърляния кабинет, ненадейно й хрумна, че бъркотията тук символизира объркването, някои дори биха казали разпадането на личния й живот. Важни въпроси от много недовършени следствия лежаха струпани по бюрото и по малката заседателна маса. Бяха натъпкани по лавиците, преливаха върху пода и дори стигаха до дивана, където често й се случваше да преспива далече от децата си.

Ако не беше помощта на целодневната бавачка и нейната дъщеря, Рейнолдс просто нямаше представа как би могла да осигури що-годе нормален живот на хлапетата. Чудесната латиноамериканка Розмари ги обичаше майчински и фанатично се бореше да поддържа къщата чиста, да сготви и да изпере. Рейнолдс й плащаше една четвърт от цялата си заплата, но не съжаляваше нито за цент от тези пари. След края на бракоразводното дело обаче щеше да стане много трудно. Бившият й съпруг нямаше да плаща издръжка. Работата му на моден фотограф, макар и доходна, носеше краткотрайни печалби, следвани от периоди на съзнателно бездействие. Голям късмет щеше да е, ако не се наложеше тя да му плаща издръжка. Колкото до помощ при отглеждането на децата… щеше да я потърси, но да се надява би било смешно. Човекът просто не ставаше за баща.

Тя погледна часовника. В момента лабораторията на ФБР работеше по касетата. Тъй като за нейното специално разследване знаеха само няколко души, необходимите лабораторни изследвания се провеждаха под измислено име и сериен номер. Чудесно би било да разполага с отделна лаборатория и персонал, но това изискваше огромни разноски, които просто нямаха място в бюджета на Бюрото. Дори и най-елитните борци срещу престъпленията трябваше да се примиряват с издръжката, отпусната от чичо Сам. Обикновено към екипа прикрепяха агент за свръзка, който да докладва на Рейнолдс лабораторните резултати. Тя обаче не разполагаше с време за обичайните процедури. Лично бе отнесла касетата в лабораторията и с помощта на своя началник уреди да я обработят спешно.

След срещата с Ан Нюман тя се прибра у дома да полегне за малко при спящите деца. После стана, изкъпа се, облече чисти дрехи и отново тръгна на работа. През цялото време мислеше за проклетия видеозапис.

Сякаш в отговор на нейните мисли телефонът иззвъня.

— Да?

— Най-добре е вие да дойдете тук — каза човекът отсреща. — И да знаете отсега, новините не са добри.