Дейвид Балдачи
Да спасиш свидетел (27)

27.

„Монокъл“ беше знаменит стар ресторант на Капитолийския хълм откъм страната на Сената. Освен него от множеството някогашни здания по това място бе оцеляло само полицейското управление, настанено в бившата сграда на емиграционната служба. Посредници, политици и други видни личности обичаха да се срещат в „Монокъл“ на обяд, на вечеря или просто на чашка.

Салонният управител поздрави Бюканън и Уорд по име и ги отведе до една уединена маса в ъгъла. Обстановката тук бе старомодна, по стените висяха толкова много снимки на сегашни и бивши политици, че спокойно биха стигнали за неголям музей. Ресторантът имаше добра кухня, но хората не идваха тук заради кулинарните удоволствия; идваха да се покажат, да вършат работа или да преговарят. Уорд и Бюканън бяха редовни клиенти.

Поръчаха питиета и прегледаха набързо менюто. По-точно Уорд четеше менюто, а Бюканън го наблюдаваше.

Ръсел Уорд носеше прякора Ръсти, откакто Бюканън го помнеше. Тоест доста отдавна, защото двамата бяха израсли заедно. Като председател на Сенатската комисия по разузнаването Уорд играеше важна роля за благоденствието — или сгромолясването — на всички национални разузнавателни служби. Беше умен, опитен в политиката, честен, работлив и произхождаше от много богато северняшко семейство, загубило състоянието си още преди той да завърши колеж. След тази финансова катастрофа Уорд замина на юг и с много труд си изгради кариера като държавен служител. Сега беше сенатор от Северна Каролина и целият щат го обожаваше. Според класификацията на Бюканън Ръсти Уорд влизаше категорично в категорията на „вярващите“. Той познаваше до тънкост и най-незначителните правила на политическата игра. Знаеше скритите тайни на всекиго в този град. Знаеше силните страни на политиците и което е още по-важно — знаеше техните слабости. Здравето му беше жестоко разклатено; мъчеха го всякакви болести, от диабет до заболяване на простатата. Но умът му си оставаше остър като бръснач. Подценеше ли някой могъщия му интелект заради крехкото физическо състояние, скоро горчиво съжаляваше за това.

Уорд вдигна очи от менюто.

— Какво ново напоследък около теб, Дани?

Гласът му беше плътен, звучен и чаровно южняшки; отдавна нямаше и следа от резкия северен говор. Бюканън можеше с удоволствие да го слуша часове наред, както се бе случвало неведнъж.

— Все същите стари истории — отвърна той. — А при теб?

— Тази сутрин имах интересно заседание. В сенатската комисия по разузнаването. ЦРУ.

— Тъй ли?

— Чувал ли си името Торнхил? Робърт Торнхил.

Лицето на Бюканън остана съвършено спокойно.

— Не бих казал, че го познавам. Разкажи ми.

— Той е от старата школа. Заместник-директор по операциите на ЦРУ. Умен, хитър и изпечен лъжец. Не му вярвам.

— Сигурно си прав.

— И все пак му свалям шапка. Свърши страхотна работа и преживя смяната на неколцина директори. Всъщност има огромни заслуги пред страната. Станал е жива легенда в своите кръгове. Заради това го оставят да върши каквото си иска. Но подобна политика е твърде опасна.

— Нима? Та ти го описваш като истински патриот.

— Точно това ме тревожи. Хората, които се смятат за истински патриоти, обикновено са фанатици. А според мен от фанатизма до лудостта има само една крачка. Историята ни е дала безброй примери в това отношение. — Уорд се усмихна. — Спомням си как веднъж дойде да ни дрънка обичайните врели-некипели. Изглеждаше толкова самодоволен, че реших да го поскастря.

Бюканън изведнъж се заинтересува.

— И как го направи?

— Попитах за наказателните отряди. — Уорд помълча за момент и се озърна. — По тази линия сме имали неприятности с ЦРУ. Финансират малки бунтовнически групи, обучават ги, дават им оръжие и ги пускат като стари ловджийски хрътки. Само че за разлика от хрътките тия групички почват да вършат каквото не им се полага. Поне според официалните правила на Управлението.

— Той какво отговори?

— Е, това го нямаше в неговия сценарий. Прелисти си записките, сякаш се мъчеше да изтърси отвътре групичка въоръжени бунтовници. — Уорд се разсмя гърлено. — После пак започна да дрънка същите дивотии. Заяви, че „новото“ ЦРУ само събира и анализира информация. Когато го попитах дали признава, че в „старото“ ЦРУ е имало нещо нередно, беше готов да се хвърли през масата върху мен. — Уорд пак се разсмя. — Нищо ново под слънцето.

— А днес с какво те раздразни?

Уорд се усмихна.

— Мъчиш се да изкопчиш поверителни сведения?

— Естествено.

Уорд пак хвърли поглед наоколо, после се приведе напред и заговори тихо:

— Криеше информация, какво друго? Нали ги знаеш шпионите, Дани, вечно плачат за финансиране, но вземеш ли да задаваш въпроси какво точно правят с парите, божичко, все едно, че посягаш на майка им. Но какво друго да правя, като генералният инспектор на ЦРУ ми представя отчети с толкова много поправки, че не се вижда празно място върху хартията? Изтъкнах този факт пред мистър Торнхил.

— Как реагира той? Ядоса ли се? Или беше спокоен и сдържан?

— Защо си толкова любопитен?

— Ти започна тоя разговор, Ръсти. Не ме упреквай, че намирам работата ти за интересна.

— Е, той заяви, че се налагало да цензурират отчетите, за да прикрият своите източници на информация. Че новата линия била много добра и ЦРУ се придържало към нея с всички сили. Аз пък му отговорих, че тая работа ми напомня как моята внучка играе на дама. Още не може да улучва всички квадрати и затова нарочно пропуска някои. Казах му, че е много забавно. Когато го правят дечицата. Е, между нас казано, този човек не е глупав. Доста умни неща изрече. Според него би било пълна заблуда да смятаме, че можем да свалим закоравели диктатори само със спътникови снимки и високоскоростни модеми. Трябва да действаме по стария начин, на място. Трябват ни хора в най-вътрешните кръгове на техните организации. Само така можем да победим. Разбирам го много добре. Но просто не мога да търпя неговото високомерие. И съм убеден, че дори ако нямаше причини да крие истината, Робърт Торнхил пак щеше да лъже. Дявол да го вземе, има си един малък трик: почуква с писалка по масата и един от неговите помощници почва да му шушука на ухо, за да спечели време, докато измисли следващата лъжа. Използва го от години. Май ме смята за пълен дръвник.

— Не вярвам да е толкова глупав, че да те подценява.

— О, не е глупав. Трябва да призная, че днес спечели. Разбираш ли, в устата на този човек дори пълни безсмислици звучат мъдро и благородно като Десетте Божии заповеди. А когато го притиснахме в ъгъла, веднага се раздрънка за националната сигурност, очаквайки да изплаши всички до смърт. Заключение: обеща в най-скоро време да отговори на всичките ми въпроси. А аз му казах, че се надявам и занапред да работим заедно. — Уорд отпи глътка вода. — Да, днес победата беше на негова страна. Но винаги има и утре.

Сервитьорът донесе напитките и двамата поръчаха вечеря. Бюканън пиеше уиски със сода, а Уорд чист бърбън.

— Как е твоята половинка, Фейт? Сигурно броди нейде из нощната столица и дебне беззащитни чиновници като мен, за да изкопчи още някоя отстъпка в полза на клиентите.

— Не, мисля, че в момента е извън града. По лична работа.

— Нищо сериозно, надявам се.

Бюканън сви рамене.

— Нямам представа. Но каквото и да е, сигурен съм, че ще се справи.

— Да, всички умеем да оцеляваме. Само не знам докога ще ме крепи това вехто тяло.

Бюканън вдигна чашата си.

— Всички ни ще надживееш, помни какво ти казва Дани Бюканън.

— Господи, дано да грешиш. — Уорд го изгледа с присвити очи. — Не мога да повярвам, че са минали четирийсет години, откакто напуснахме имението. Знаеш ли, понякога ти завиждам, че израсна в онзи апартамент над гаража.

Бюканън се усмихна.

— Чудно, аз пък ти завиждам, че израсна в голямата къща сред толкова много пари, докато моето семейство обслужваше твоето. Е, кой от двама ни изглежда по-пиян?

— Ти си ми най-добрият приятел.

— Знаеш, че чувството е взаимно, сенаторе.

— А най-удивителното е, че никога не си ме молил за нищо, дявол да го вземе! Много добре знаеш, че ръководя поне две комисии, които могат да са ти адски полезни.

— Не бих искал да ме заподозрат в непочтеност.

— Значи си невероятно изключение в този град — изкиска се Уорд.

— Нека да кажем просто, че дружбата ни е по-важна от всичко друго.

— Никога не съм ти го споменавал — тихо изрече Уорд, — но онова, което каза на погребението на майка ми, ме трогна дълбоко. Кълна ти се, понякога имам чувството, че я познаваше по-добре от мен.

— Тя беше жена от класа. Научи ме на всичко в този свят. Заслужаваше да я изпратим както подобава. Каквото и да съм казал, все е било малко за нея.

Уорд се загледа в чашата си.

— Ако вторият ми баща се беше задоволил да живее от семейното богатство, вместо да си играе на бизнесмен, нямаше да си пръсне черепа и имението още щеше да бъде наше. Но пък ако имах на какво да разчитам, сигурно нямаше толкова години да си играя на сенатор.

— Ако повече хора играеха тази игра като теб, Ръсти, страната нямаше да е толкова зле.

— Не си просех комплимент, но благодаря за добрата дума.

Бюканън потропа с пръсти по масата.

— Онзи ден отскочих до имението.

Уорд изненадано вдигна глава.

— Защо?

Бюканън сви рамене.

— И аз не знам. Бях наблизо, имах малко време. Не се е променило много. Все още е красиво.

— Не съм бил там, откакто заминах да уча в колежа. Дори не знам чие е сега.

— На някаква млада двойка. През портата видях жената и децата да си играят отпред на моравата. Мъжът сигурно е банкер или някакъв факир от Интернет. Знаеш как е — вчера има само идея и десет долара в джоба, после основава фирма и ето че грабва акции за сто милиона.

Уорд вдигна чашата си.

— Бог да благослови Америка.

— Ако тогава имах парите, майка ти нямаше да загуби имението.

— Знам, Дани.

— Но всичко си има някаква цел, Ръсти. Както сам каза, иначе можеше изобщо да не влезеш в политиката. А така направи страхотна кариера. Ти си от вярващите.

Уорд се усмихна.

— Твоята класификация винаги ме е интригувала. Имаш ли я записана някъде? Много бих искал да я сравня със собствените си изводи за някои достопочтени колеги.

Бюканън посочи челото си.

— Всичко е тук.

— Такова съкровище да се крие в крехкия човешки мозък. Колко жалко.

— Ти също знаеш всичко за всички в този град. — Бюканън помълча, после тихо добави: — Е, какво знаеш за мен?

Уорд като че се изненада от въпроса.

— Нима най-великият политически посредник на света е почнал да се съмнява в себе си? Досега смятах, че Даниъл Бюканън притежава непоклатима самоувереност, енциклопедичен ум и задълбочени познания за психологията на надутите политици и техните слабости, които, между нас казано, могат да запълнят целия Атлантически океан.

— Всеки си има съмнения, Ръсти, дори и хора като теб и мен. Затова сме изтраяли толкова дълго. На косъм от пропастта. Гибелта дебне само да се разсееш за миг.

Последните думи прозвучаха така, че усмивката изчезна от лицето на Уорд.

— Има ли нещо, за което би искал да поговорим?

— О, в никакъв случай — усмихна се изведнъж Бюканън. — Взема ли да разкривам тайните си на стари мошеници като теб, тогава ще трябва да спусна кепенците и да си търся нова работа. А пък вече съм твърде стар за това.

Уорд се облегна на меката тапицерия и огледа внимателно своя приятел.

— Какво те кара да вършиш всичко това, Дани? Едва ли е за пари.

Бюканън бавно кимна.

— Ако го правех само заради доларите, щях да се оттегля преди десетина години.

Той допи уискито и се озърна към входа, където стоеше италианският посланик заедно с многобройното си обкръжение, няколко видни конгресмени, двама сенатори и три жени с къси черни рокли, които приличаха на компаньонки, а може и наистина да бяха такива. „Монокъл“ бързо се запълваше с видни личности, след малко човек нямаше да може да направи и крачка, без да настъпи някоя знаменитост. Всички те искаха да получат целия свят. Всички искаха някой да им го поднесе. За да им станеш приятел, първо трябваше да те изцедят като лимон. Бюканън добре познаваше тази отдавнашна игра.

Той погледна една стара фотография на стената. От нея надничаше плешив мъж с орлов нос, кисела физиономия и свирепи очи. Днес той лежеше в гроба, а някога бе най-могъщият човек във Вашингтон. И най-страшният. В този град страхът и могъществото вървяха ръка за ръка. Сега Бюканън не помнеше дори името на човека от снимката. И с това се изчерпваше цялата същност на политиката.

Уорд остави чашата си.

— Мисля, че знам. С годините борбата ти започна да става все по-благородна. Тръгнал си да спасяваш един свят, за който никой не дава пукната пара. Наистина не съм чул някой друг да постъпва така.

Бюканън поклати глава.

— Бедно ирландско хлапе се докопва със зъби и нокти до върха. Натрупва огромно състояние, после изведнъж прозира свещената истина и използва златните си години, за да помага на клетниците. Така ли си мислиш? По дяволите, Ръсти, не го правя от благородство, а чисто и просто от страх.

Уорд го изгледа любопитно.

— Как така?

Бюканън изправи рамене, събра длани и се изкашля. Досега не бе казвал това на никого. Дори и на Фейт. Може би си струваше да проговори поне веднъж. Естествено, щеше да прозвучи налудничаво, но Ръсти поне нямаше да се раздрънка.

— Разбираш ли, от време на време сънувам странен сън. В него Америка става все по-богата и по-богата, все по-тлъста и по-тлъста. Спортистът получава сто милиона долара, за да хвърля топка, кинозвездата взима двайсет милиона за някаква скапана роля, а манекенката ходи по бельо срещу един милион. Деветнайсетгодишен хлапак може да спечели милиард долара, като използва Интернет, за да ни продаде светкавично разни неща, от които изобщо не се нуждаем. — Бюканън млъкна, наведе глава над чинията и се усмихна мрачно. — А един политически посредник печели толкова, че може да си позволи собствен самолет. Все грабим и грабим богатствата на света. Изпречи ли ни се някой, прегазваме го и продължаваме да пеем старата песен за прекрасната Америка. Единствената останала суперсила в света, нали? После малко по малко светът се събужда и разбира какво представляваме — безсрамна измама. И всички тръгват насреща ни. С лодки, салове, витлови самолети и бог знае още какво. Първо хиляди, после милиони и накрая милиарди. И ни размазват. Захвърлят ни в тоалетната и пускат водата веднъж завинаги. Теб, мен, спортистите, кинозвездите, манекенките, Уолстрийт, Холивуд и Вашингтон. Цялата тази страна на измамата.

Уорд го гледаше с разширени очи.

— Боже мой, сън ли е това или кошмар?

Бюканън се навъси строго.

— Ти ми кажи.

— Родината не се избира, Дани. В този лозунг има известна истина. Не сме чак толкова лоши.

— Но изсмукваме огромен дял от богатството и енергията в света. Замърсяваме повече от всички останали. Съсипваме чуждите икономики, без да ни мигне окото. И все пак, по редица големи и малки причини, които не мога да обясня, аз обичам страната си. Точно затова онзи кошмар ме измъчва толкова много. Не искам да стане действителност. Но ми е все по-трудно да се надявам.

— Ако нямаш надежда, защо изобщо се бориш?

Бюканън пак се взря в старата фотография и каза:

— Какъв отговор предпочиташ, сбит или философски?

— А защо не опиташ истината?

Бюканън погледна стария си приятел.

— Дълбоко съжалявам, че нямам деца — започна бавно той, след това помълча. — Един мой добър приятел има цяла дузина внуци. Веднъж ми разказваше как ходил на родителска среща в училището на внучка си. Попитах го защо си прави труда. Нали е работа на родителите. Знаеш ли какво ми отговори? Че както е тръгнал светът, трябва да мислим за времената след себе си. И дори след децата ни. Това е наше право. И задължение. Така ми каза този приятел. — Бюканън приглади салфетката си. — Може би върша всичко това, защото мъките на света многократно надхвърлят щастието. А иначе… просто нямам представа.