Брад Тор
Черният списък (60)

57

Да се намери свободно място за паркиране край главните вашингтонски паркове и монументи беше истински кошмар. Затова решиха Банкс да остане в колата, а Карлтън да отиде пеш до Уест Потомак Парк в съседство с мемориала на загиналите във Втората световна война.

Карлтън бе връчил на двамата бездомници лист с инструкции, който да дадат на шофьора на таксито. Той щеше да следва заобиколен маршрут, създавайки впечатление, че се опитва да заблуди евентуални преследвачи, преди да остави пътниците. Ако Карлтън и Банкс наистина бяха в таксито, те щяха да слязат и да сменят неколкократно превозното средство, но Карлтън не искаше да усложнява задачата на дубльорите им. И без друго Банкс бе разигравал цял следобед съгледвачите. Те знаеха, че се готви нещо голямо, и това щеше да е основната им грижа.

Когато двамата мъже пристигнаха в парка, Карлтън вече бе прибрал втората половина от парите им в плик и го бе залепил с тиксо под една от многото пейки, около облегалката на която бе овързал бяла найлонова торбичка. Оставаше му само да чака.

Бездомниците слязоха от таксито и закрачиха по алеята, разговаряйки тихо. Смрачаваше се бързо и Карлтън, свалил брадата и сменил шапката и сакото си, ги наблюдаваше от безопасно разстояние. Размишляваше с кого и с какво да се заеме първо. Съдбата се намеси и преследвачите му помогнаха да вземе решението.

Този път вместо двама те бяха изпратили трима мъже — всичките на средна възраст и с дъждобрани. Белокосият мъж не се виждаше и Карлтън предположи, че е някъде наблизо и ги чака в колата. Налагаше се да действа бързо.

Извади един от чистите мобилни телефони, набра Томи Банкс и даде няколко инструкции. Прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си. За да проработи планът им, изпълнението трябваше да е ювелирно. Притесняваше се единствено дали Томи Банкс ще се справи със своята задача.

Карлтън вече бе отписал тримата мъже в дъждобрани. Те щяха да умрат. Нямаше друг начин. Не беше започнал тази война, но някой го бе принудил да участва в нея. Бяха убили хората му. Опитаха се да убият и него. Тази нощ щеше да започне да отмъщава.

Мракът се сгъсти, въздухът беше студен и влажен. Няколкото групички туристи щракаха припряно с фотоапаратите си, за да се върнат по-скоро в топлите хотели. Когато и последната забързана върволица го подмина, той извади пистолета си, завинти заглушителя и го скри под сгънат вестник. Стар метод наистина, но вършеше работа, а само това имаше значение.

Налагаше се да извади пистолета от скривалището му, за да не пречи на гилзите да изскочат, но настанеше ли моментът да действа, с тримата мъже в дъждобрани беше свършено. Нападението бе най-добрата защита.

Карлтън проследи как мъжете с дъждобрани приближават предпазливо до мъжете в якета „Барбър“, седнали на пейката. Веднага осъзнаха измамата. Двама изправиха бездомниците на крака, а третият извади снимки от вътрешния си джоб и ги сравни с лицата им. Номерът бе разкрит.

Той вдигна ръката си към устата и докладва в микрофона какво се е случило, озъртайки се на всички страни. Карлтън се бе разположил така, че да не го забележат. От укритието си видя как мъжете с дъждобрани се нахвърлиха върху бездомниците. Заудряха ги злостно в коремите, докато не се превиха одве, а после ги заналагаха с ритници и крошета по главите и лицата. Ръцете го засърбяха да им се притече на помощ, но не биваше. Още не.

Най-сетне мъжете с дъждобрани вдигнаха отново жертвите си на крака и ги повлякоха към Седемнайсета улица. Трябваше да действа бързо.

Втурна се напред, извади мобилния телефон и се обади на Банкс да му съобщи в коя посока са се отправили мъжете. Прибра припряно телефона в джоба си, забравил дори дали е прекъснал връзката, и ускори ход.

Заобиколи мемориала и забави темпо, насочвайки се на север по тротоара. Загледан в ярките фарове на автомобилите по шосето, се напрягаше да различи събърбъна. Автомобилът щеше да пристигне всеки момент.

Многобройна група туристи, посетили последната забележителност за деня, излизаха от мемориала и се отправяха към два автобуса, паркирани край Седемнайсета улица. Карлтън се смеси с групата, без да откъсва очи от мястото, откъдето мъжете с дъждобрани и бездомниците щяха да излязат от парка.

Отпред имаше алея, отвеждаща извън парка, и ако не бяха предпочели да минат през тревата, щяха да се появят оттам. Това означаваше, че четвъртият мъж, онзи с бялата коса, ще докара събърбъна някъде зад автобусите. Случи се точно така.

Когато туристите стигнаха автобусите и започнаха да се качват, Карлтън забеляза мъжете с дъждобрани. Водеха окървавените бездомници към улицата. Нямаше представа къде е събърбънът. Всеки момент щеше да остане без прикритие, понеже вече бе подминал първия автобус, а останалите туристи, с които се придвижваше, забавиха ход и се подредиха на опашка да влязат във втория автобус.

Ненадейно събърбънът връхлетя иззад втория автобус и спря. Мъжете с дъждобраните го видяха и пришпориха пленниците си. В същия момент Карлтън се задейства.

Отдалечи се от туристите, приведе се напред и сниши глава. Вестникът и пистолетът бяха пъхнати под лявата му мишница. Надяваше се да прилича на равнодушен минувач, забързан към някое топло местенце.

Противниците му не бяха аматьори. Оглеждаха се зорко. Прехвърлянето в автомобил често се оказваше един от най-опасните моменти от операцията и те очевидно го знаеха. След петдесетина крачки обаче всичко щеше да приключи. Поне те си мислеха така. На двайсет и пет крачки от колата обаче адът се отприщи.

Дали заради изнурения му вид, заради възрастта или заради превития гръб, Карлтън не бе регистриран като заплаха. Това бе първата им грешка. Втората беше, че оръжията им не бяха на по-достъпно място.

С дясната си ръка Карлтън измъкна пистолета изпод вестника, пъхнат под лявата му мишница, и натисна спусъка.

Първият куршум отлетя високо и надясно.

— Стрелба! — изкрещя един от мъжете с дъждобраните, пусна бездомника, когото водеше към улицата, и затършува под сакото си за оръжие.

Другите двама се обърнаха и също затърсиха оръжията си.

Карлтън се прицели отново и улучи единия в рамото. После насочи 45-калибровия си пистолет към номер две и три.

Номер две бе уцелен в основата на врата. Карлтън стреля по номер три и пропусна. Номер три успя да измъкне оръжието си, но в същия момент той се прицели отново и го улучи в главата, убивайки го на място.

Втурна се напред към номер едно, който се опитваше да извади оръжието си с лявата ръка, защото дясната му бе напълно обездвижена. Карлтън се прицели и го простреля в главата.

Двамата бездомници бяха ужасени.

— Изчезвайте оттук! — извика им Карлтън и ги изблъска към парка. — Тичайте!

Туристите, които чакаха да се качат в автобусите си, се бяха разбягали с писъци. Той погледна към събърбъна и видя белокосия шофьор, отпуснал глава върху волана. До колата стоеше Томи Банкс сред локва и натрошени стъкла. В едната му ръка бе 357-калибровият му револвер, с чийто приклад бе разбил стъклото. В другата държеше електрошоковата палка, която Карлтън му беше дал. Двойните му жици бяха прикрепени към два накрайника с шипове, захванати за гърдите на мъжа.

— Донеси всичко от нашата кола и го натовари в неговата — каза Карлтън, пое електрошоковата палка, натисна бутона и накара белокосият мъж отново „да яхне бика“.

Разполагаха с по-малко от минута. Карлтън смъкна шофьора от събърбъна, закопча с белезници китките му зад гърба и го повлече към багажника на колата. Отвори капака и наблъска мъжа вътре, където овърза и глезените му и го остави да лежи по лице.

Когато Томи прехвърли оборудването, Карлтън му каза да седне на задната седалка и да наглежда пленника. Седна зад волана, включи двигателя и потегли към Индипендънс Авеню, молейки се да излязат от града, без да ги заловят.