Брад Тор
Черният списък (11)

8

Харват паркира край тясното шосе в околностите на Билбао и разреши на спътниците си да слязат от колата. Опитаха ли се да избягат, нямаше да стигнат далеч. Харват взе ключовете за автомобила и ги прибра в джоба си.

Продавачът на тютюн отново запали цигара, а любовницата му постели одеяло на тревата. Преди да тръгнат, Харват й предложи да вземе нещо за ядене. Хората, които очакваха, едва ли щяха да се разбързат за срещата.

Гощавката беше скромна — разбираемо, предвид обстоятелствата, в които бе подготвен пикникът. Жената беше донесла хляб, сирене, няколко ябълки, наденички и пластмасова бутилка с домашно вино, което той отказа.

Нямаше представа какво й беше обяснил продавачът на тютюн, но жената вече не изглеждаше разтревожена и дори се усмихна на Харват. Той обаче не беше в настроение и не откликна.

Мислеше за Райли и за това, което се бе случило. Следваше съвестно плана, но той бе влудяващо бавен. Трябваше да се свърже с Карлтън. Старецът веднага щеше да подготви следващия им ход и да направи и невъзможното, за да стигне до дъното на нападението. Сглобеше ли парченцата на пъзела, щеше да даде зелена светлина на Харват да отмъсти.

Дотогава обаче щеше да изтече много време и той се опита да мисли за друго. За нещастие образът на Райли Търнър продължаваше да го преследва. Замислен, не забеляза колата в далечината.

— Виж! — възкликна продавачът, сочейки автомобила.

Харват го разпозна веднага и се запита кой ли стои зад волана. Не се наложи дълго да се чуди.

Когато черното пежо спря до тях, той видя двамата баски сепаратисти, с които се бе срещнал през лятото — едри мъже с дебели вратове. Единият беше с ниско чело и рунтави вежди. Тънък белег прорязваше дясната буза на втория.

Миналото лято мъжете бяха изпратени да се погрижат Харват да отиде невредим за срещата, дълбоко в територията на ЕТА. Предвиждаше се да останат невидими, но той ги забеляза на петнайсет километра от Билбао. Причака ги край отклонение на аутобана и им нареди да свият по един черен път. Овърза ги, затвори ги в багажника на черното пежо и продължи към мястото на срещата.

В селцето Езкутато ги развързаха и ги пуснаха да излязат, и Харват не ги видя повече. Съдейки по израженията им, не бяха доволни, че пътищата им се пресичат отново. Беше му все едно. Те щяха да му послужат само като пропуск до мястото, където искаше да отиде.

Извади ключовете от джоба си и ги подхвърли на продавача на тютюн. Тръгна към пежото и попита мъжа с белега:

— Отзад ли да седна? Или в багажника?

Двамата не говореха английски, но разбраха обидния намек. Нямаха друг избор, освен да го преглътнат, защото им бяха заповядали да доведат Харват.

Другият мъж, който шофираше, се втренчи през стъклото и изръмжа нещо в отговор. Харват реши, че му предоставя избор, и се настани на задната седалка, оставяйки раницата до себе си.

Затвори вратата, облегна се удобно и каза:

— Да потегляме, ако сте готови, дами.

Пътят през планините беше по-дълъг, отколкото помнеше. Беше и много красив. Приличаше на Швейцария. Само дето тук имаше каменни къщи с червени тухлени покриви вместо алпийски хижи.

Минаваха край волски талиги и ливади, по които пасяха стада овце. Понякога Харват зърваше по някой набит, буен пиренейски кон.

Подминаха градове и села и накрая стигнаха Езкутато. Харват помнеше ниските сгради и високата островърха камбанария на катедралата, неподвластна на времето. Селцето остана зад гърбовете им, сякаш миг след като излязоха от него.

По пътя след него Харват беше минавал само веднъж, и то в пълен мрак. Сам едва ли щеше да успее да се ориентира.

Пътят ту се издигаше, ту се спускаше по стръмни спирали, изкачвайки се все по-високо в планината. Ушите на Харват заглъхнаха.

Навлизаха все по-надълбоко в планинските дебри и накрая стигнаха тесен, покрит с чакъл път между високи скатове. Ако Харват шофираше, сигурно щеше да пропусне отбивката. Поеха между скалите и след около двеста метра спряха пред порта. Зад нея имаше пасбище, пълно с добитък, охраняван от няколко овчарски кучета. Две от тях дотичаха до оградата и се разлаяха.

Двама едри мъже излязоха иззад каменните зъбери и приближиха колата. И двамата бяха въоръжени с пушки, които италианците наричат лупари. Харват не знаеше как баските назовават традиционната двуцевка със заоблен като на револвер дървен приклад. Пушките бяха със скъсени цеви, за да се крият по-лесно и да се борави по-сръчно с тях в горите и при близък бой. Те разпръскваха сачми в широк обхват — особено гибелно свойство при близка стрелба.

Един от лостовите поговори с придружителите му, а другият сгълча кучетата и отвори портата, за да пропусне колата. Пежото пое напред и Харват видя дървената караулка с газова печка, пълна с въоръжени до зъби мъже. Всички носеха еднакви непромокаеми якета и традиционните барети на баските.

Двамата мъже с Харват бяха братовчед и зет на местния командир на ЕТА, в чието ранчо се намираха. Той обаче не беше дошъл да се срещне с командира. Търсеше друг човек, не по-малко уважаван от него.

Шофьорът паркира пред конюшните, изръмжа отново нещо неразбираемо и посочи с брадичка към стълбите. Харват знаеше ритуала.

Излезе от колата, кимна на двамата мъже и проследи с поглед как се отдалечават към портата.

Постоя малко, оглеждайки околността. Слънцето се спускаше ниско над хоризонта и температурата, и без друго ниска на тази височина, спадаше. Нощта щеше да е много студена.

Изкачи стълбите и отвори вратата на малкия апартамент над конюшните. На печката намери същото традиционно ястие, което му бяха поднесли миналия път — боб с шунка. Върху старата дървена маса в средата на кухнята имаше нащърбена стъклена чаша и половин бутилка вино.

Миналото лято беше останал в апартамента само четири часа, но познатата обстановка му помогна да се поотпусне. Нищо не го заплашваше. Засега.

Сложи раницата на Райли върху плота, взе бутилката и си наля вино. Следващият му ход щеше да е извънредно опасен. Преди да отпие, се помоли мълчаливо мъжът, при когото е дошъл, да не го разочарова.