Брад Тор
Черният списък (23)

20

Каквато и свръхмодерна технология да бяха използвали за устройството, тя беше наистина удивителна. Не само паметта му беше невиждана, но и способността му да отделя и да маскира огромни масиви от данни като свободно пространство. Като филмов декор — фасадите на сградите изглеждат напълно реални, но отвориш ли някой прозорец или врата, зад тях се разкрива съвсем различна действителност.

Никълъс размисли дали да не събуди Нина, която отново бе заспала, но реши да продължи да чете.

Сновейки между статиите на повърхността и информацията, която Каролайн беше скрила зад тях, започна да разбира какво е целяла. Устройството съдържаше пълна, изчерпателна информация за всяко начинание и инициатива, в която АТС бяха замесени. От статиите и уебсайтовете, посветени на Организацията за вътрешна сигурност, и журналистическите разследвания за дейността на Националната агенция за сигурност до всички хардуерните и софтуерни програми и кодове, писани някога, усъвършенствани и продадени — всичко беше педантично документирано. Степента, в която АТС се бе сраснала с правителството на САЩ, удиви дори него. Колкото и дълбоко да се гмуркаше в морето от информация, дъното не се виждаше.

Като експерт в областта на покупките и продажбите на поверителна информация на черния пазар, Никълъс остана най-заинтригуван от досието, което Каролайн беше събрала за Националната агенция за сигурност. Повечето му подозрения се потвърдиха.

Седмици след атентата на единайсети септември ненадминатият подслушвателен капацитет на Националната агенция за сигурност — открай време насочен извън САЩ — се бе обърнал навътре. Националната агенция за сигурност вече не следяла само чуждестранните шпиони и терористи — дейност, изискваща изрично разрешение на съдия от Американския съд за международно разузнаване. В името на националната сигурност всички американски граждани се превърнали в заподозрени и законната процедура била загърбена.

АТС сключила договор с Националната агенция за сигурност, персоналът й влязъл в телекомуникационните централи в страната и тайно инсталирал уреди, наречени „разделители на сигнали“, за да се изпращат копия на разговорите по наземните и клетъчните телефони, на текстовите съобщения, на имейлите и на целия интернет трафик в строго секретни и стриктно охранявани сървъри на Националната агенция за сигурност, разположени навсякъде из страната.

Там анализатори на Националната агенция за сигурност сортирали и прекарвали през сито електронния трафик на всеки гражданин, използвайки софтуер и оборудване на АТС. Търсели определени думи и фрази. Всичко и всички се проверявали под лупа. За неприкосновеност на личното пространство не можело да става и дума.

Независимо колко бързо напредвали технологиите и колко гръмко рекламирали сигурността на устройствата, АТС, а следователно Националната агенция за сигурност, винаги слагали ръка върху нововъведенията преди широката общественост благодарение на тайни директиви, както и на активния индустриален шпионаж, осъществяван от АТС. Макар отдавна да подозираше, Никълъс остана смаян до каква степен САЩ са се превърнали в държава, осъществяваща абсолютен контрол върху населението. Оказваше се, че в името на „сигурността“ свободата на гражданите се накърнява не ежегодно, не дори ежедневно, а непрекъснато, денонощно.

Освен непозволеното подслушване и непропускливата мрежа, която Националната агенция за сигурност бе разпростряла върху интернет, Каролайн беше документирала много други операции за „тотално наблюдение“ (както самата тя се бе изразила) — или неизвестни на населението, или осъществявани под предлог, че са безвредни и дори полезни.

Радиочестотната идентификация беше отличен пример. Използваха я за следене на всичко — от чиповете в казината, добитъка и бутилките шампанско в „Уол март“ до хората. За улесняване на достъпа и за удобство при плащането на сметките някои изискани клубове в Европа насърчаваха редовните си клиенти да се „маркират“ и поставяха под кожата им идентификационен чип с размера на оризово зрънце, подобно на чиповете, имплантирани в домашни любимци, за да ги разпознават, ако се изгубят. В резултат кражбите, извършвани от служители, намаляваха и нощните клубове черпеха полезна информация за най-добрите си клиенти.

Дори националните правителства се включваха в играта. Кабинетът на мексиканския главен прокурор беше „маркирал“ осемнайсет от ключовите си членове, за да контролира достъпа им до тайните архиви, а САЩ, които вече използваха идентификационни чипове в паспортите на гражданите, активно обмисляха дали да не „бележат“ рецидивистите. Потенциалните вреди от тази технология бяха неизброими и тя напомни на Никълъс идентификационните номера, татуирани върху жертвите на нацистките концентрационни лагери.

Смартфоните и навигационните системи редовно шпионираха потребителите и данните се продаваха безразборно и се предоставяха безогледно на правителството. Повечето американци или не знаеха, или не ги беше грижа, че сателитната навигационна система е разработена и се поддържа от Министерството на отбраната, организация, в чиито рамки функционираше Националната агенция за сигурност. Агенцията беше в състояние да локализира всяка навигационна система във всеки момент, без да се налага да докладва на никого защо го прави, каква информация събира и с каква цел.

Каролайн бе отбелязала, че същото важи за ФБР. Бюрото съхраняваше база с данни в строго секретно хранилище на четвъртия етаж в щабквартирата си във Вашингтон с кодово название „Гардиън“. Там се пазеха досиета на хиляди американци — нито обвиняеми, нито заподозрени в престъпления, но нарочени за „съмнителни“ от някой местен полицейски служител. Освен това ФБР редовно поставяше проследяващи устройства под колите на заподозрените, без да изисква съдебна заповед. Без съдебно разпореждане ФБР използваше и „скатове“ — нови устройства, способни да проследят мобилните телефони на заподозрените дори да са изключени. Даже Вътрешна сигурност беше яхнала шпионската вълна.

Всъщност организацията си бе позволила да оборудва с рентгенови машини необозначени ванове, които сновяха по улиците на всички големи американски градове и заснемаха каквото и когото пожелаят — семейства в автомобилите им, камиони, разнасящи хляб, училищни автобуси. Всичко се смяташе за позволено средство, което не изисква изрично съдебно разрешение.

Вдъхновени от „интелигентните“ улични лампи в Холандия и Великобритания, силите за сигурност се бяха прикрили зад поредния разузнавателен проект на АТС и вече тестваха системата в малко американско градче. Уличните лампи осигуряваха не само осветление, но и съдържаха миниатюрни, управлявани от дистанция устройства като видео- и аудиорекордери, както и рентгенови камери.

Макар да се смяташе за политически агностик и да се прехранваше от кражби, Никълъс недоумяваше защо гражданите не се гневят и не роптаят, че ги шпионират. Единствените, надигнали глас, бяха обичайните застъпници на личната неприкосновеност. Мнозинството явно предпочитаха да се самозалъгват, че щом не са направили нищо лошо, няма за какво да се тревожат. Не подозираха колко вероятно е тези технологии един ден да се обърнат срещу тях. Законите за националната сигурност бяха бомба със закъснител, заплашваща да превърне всекиго в престъпник, независимо колко е почтен и колко усърдно се старае да спазва буквата на закона. Попаднеше ли някой на мушка, същите мерки, „закрилящи“ него и семейството му, щяха да послужат за откриването и залавянето му.

По-заинтересувани ли бяха американците да се снабдят с най-модерните технологични чудеса, отколкото да се опълчат срещу начина, по който въпросните чудеса следят всеки техен ход, всеки техен разговор и дори, чрез материалите, които издирват, всяка тяхна мисъл?

Мислите на хората и насилственото нахлуване в тях беше друга притеснителна тема, която Никълъс бе чувал да се обсъжда, а сега се потвърждаваше от записките на Каролайн. Освен алгоритмите, използващи данни, за да предвиждат поведението на потребителя, Националната агенция за сигурност и „Гугъл“ използваха милиардите страници на „фейсбук“ и „Туитър“, данъчните статистики, покупките от „Амазон“, данните от клетъчните телефони, информацията от навигационните системи, запитванията в търсачките и други дигитални следи, генерирани ежедневно, за да изградят най-съвършения изкуствен интелект на света. Системата с кодово название „Акуейнт“ не само се обучаваше да мисли като човек, но и се подготвяше да предугажда начина, по който хората мислят и действат.

Технологията беше страховита, но имаше и друго. Каролайн беше приложила статия за компания, собственост на АТС, която наскоро приключила първата фаза от тестове, финансирани от Организацията за вътрешна сигурност, и преминала на втория етап. Предвиждало се технологичната програма „за предотвратяване на терористични актове“, наречен ФАСТ, да се използва тайно на стадиони, летища, търговски центрове и други обществени места. Устройството сканирало без разрешение физиологията на всеки човек, минал несъзнателно край сензорите му, и записвало, складирало и анализирало потта, феромонната му секреция, „електродермалната“ му характеристика, кардиоваскуларната му дейност и прочее, за да разпознава „зли намерения“ и да алармира властите. Вторична идентификационна система установявала самоличността на обекта чрез осъвременената база данни на ФБР. „Некст Дженърейшън Айдентификейшън“ наподобявала дигитална снимка от най-ново поколение.

Системата, погълнала милиарди долари, представлявала мащабно осъвременяване на базата с пръстови отпечатъци на ФБР, съдържаща досиета на над сто милиона души и позната като „най-големия биометричен архив на света“. Освен пръстовите отпечатъци и снимките на лица, новата система съдържала снимки с технология за лицево разпознаване, скенер на ириси, отпечатъци на длани, гласови записи, ръстови и ДНК данни и подробно описание на белези и татуировки. Тя надхвърляла „новото поколение“ и била съвършено допълнение на технологията ФАСТ. ФАСТ обаче не се задоволявала само да проверява нищо неподозиращите минувачи в „Некст Дженърейшън Айдентификейшън“.

Напълно безпричинно ФАСТ сканирала човека, за да регистрира дали носи мобилни устройства. После се свързвала с въпросното устройство и копирала данните, които съдържа. Търсела и копирала информация и от системи за идентификация.

После събраните сведения се прехвърляли в по-голям архив, поддържан от Организацията за вътрешна сигурност и Националната агенция за сигурност, и за всеки човек, уловен от радарите, се създавало досие — независимо дали възнамерява да извърши престъпление или не. Събраната информация служела като изходен материал, на базата на който се преценявало бъдещото поведение на „потенциалния“ грешник.

Нагазвайки дълбоко в сферата на престъпния замисъл, американското правителство бе създало сцена, достойна за романа на Джордж Оруел „1984“.

Излизаше, че технологиите не само регистрират къде точно са гражданите в определен момент и какво правят, но и наблюдават мислите им и преценяват какво възнамеряват да направят. За тези технологии отговаряше същото правителство, което ръководеше американските пощенски служби. Твърдението, че нововъведенията ще обслужват само сигурността на американските граждани, изглеждаше далеч по-съмнително от възможностите, които създаваха за накърняването на правата им.

Всяка технология, злоупотребяваща с личната неприкосновеност, всеки ход, ограничаващ свободата на хората в името на сигурността, по един или друг начин се оказваше свързан с АТС.

Никълъс преглеждаше файл след файл и научаваше все повече за дейността на организацията. Ала едва когато стигна до документа, описващ предисторията й, разбра, че е открил златната жила, голямата картина, заради която бяха решили да убият Каролайн.

В края на Втората световна война, в заника на военния Офис за специални операции, били поставени основите на ЦРУ. Притеснени от идеята за създаване на цивилна разузнавателна агенция, ръководена от политици, тайна група членове на Офиса за специални операции се отцепила и създала своя организация.

Нарекли я „Сентинел“ и действали зад кулисите, преследвали една-единствена цел — на всяка цена да защитават САЩ в следвоенната епоха. В началото жънели успех след успех, но успехите им спечелили лоша слава във Вашингтон. Някои ги смятали за опасни доброволци, които не се подчиняват никому и трябва да бъдат усмирени. Други виждали в тяхно лице полезно оръжие срещу комунистите в задълбочаващата се Студена война. Антисентинелистите провеждали разследвания срещу организацията, а просентинелистите й осигурявали прикритие и доходоносни държавни поръчки.

В много отношения членовете на „Сентинел“ били над закона. Често го нарушавали, за да не се налага на държавните агенции да си цапат ръцете. Желаният резултат — сигурност — бил постигнат, а спонсорите им — освободени от отговорност.

Както се случва с много организации обаче, „Сентинел“ страдала от вътрешни противоречия. По-младите й служители, наети да облекчат бремето на увеличаващия се лавинообразно темп на операциите, невинаги споделяли възгледите на основателите на организацията.

През 60-те години на миналия век „Сентинел“ вече не се ограничавала само със събиране на информация от хора. Бъдещето на разузнаването били средствата за комуникация или така нареченото „сигнално разузнаване“. Организацията започнала да работи с модерни компютърни и сателитни технологии. През 70-те „Сентинел“ се прекръстила на „Адаптив Текнолъджис Сълюшънс“. АТС била дотолкова свързана с властта, особено с Националната агенция за сигурност, че някои я смятали за нещо като квазиправителствено звено. Организацията не опровергавала схващанията им; напротив — подхранвала ги и печелела от тях.

Четейки бележките на Каролайн, Никълъс научаваше как АТС постепенно започнала да работи не толкова за Америка, колкото за себе си. Всичко опирало до парите. Компанията елиминирала безмилостно конкурентите и шантажирала доставчиците. Използвала огромните си ресурси да събира данни, за да изнудва всекиго в обществения и частния сектор, дръзнал да се изпречи на пътя й. Това разкритие беше стъписващо, но бледнееше пред съдържанието на следващия файл.

Години наред АТС използвала технологичното си преимущество за мащабна вътрешна търговия. От началото на 80-те компанията шпионирала всичко и всички във финансовия сектор. Подслушвали телефони, прихващали факсове и прониквали във вътрешните компютърни мрежи и служебните имейли. Натрупали планини от „мръсни пари“ и ги изпирали чрез различните програми, които изпълнявали с тайни договори, далеч от зорките очи на финансовите надзорници.

Инвестирали мръсните пари в авоари по цял свят, както и на фондовата борса чрез подставени офшорни корпорации. Влагали средства и в многообещаващи информационни проекти, които в крайна сметка продавали на Пентагона и ЦРУ.

Накратко, АТС си беше издала разрешително да печата пари и си бе отвоювала недосегаема територия отвъд закона.

Никълъс реши, че най-после е разбрал защо Каролайн Ромеро се е страхувала за живота си. Тогава отвори файла „Син пясък“.

Прочете два параграфа и осъзна, че всички машинации на АТС са безобидни в сравнение с това, което възнамерява да предприеме.

Беше длъжен да предупреди хората, но знаеше, че само един човек е способен да направи нещо.