Брад Тор
Черният списък (27)

24

Мериленд

В националния исторически парк „Чесапийк“ и канал „Охайо“, имаше над 1800 исторически обекта. Много от тях бяха публично достояние, включително шест „речни квартири“, както ги наричаха, където хората преспиваха, за да почувстват атмосферата на някога оживения канал, виещ се успоредно на река Потомак. Къщите бяха оборудвани с всички съвременни удобства — кухни, спални и бани с душове. Бяха известни като „речни спирки“ 6, 10, 22, 25, 28 и 49. „Синята къща“, наречена така заради цвета на кепенците и входната врата, също беше исторически обект, оборудван с всичко необходимо, но никога не беше приютявала обикновени граждани. Неслучайно.

Синята къща беше собственост на ЦРУ и в нея бяха разпитвали някои от най-знаменитите бегълци от СССР по времето на Студената война. Изразът „зад синята врата“ беше станал синоним на разпити на най-високо равнище. Повечето агенти, които го използваха, нямаха представа къде се намира „синята врата“, камо ли че става дума за неугледна крайречна къща. Повечето предполагаха, че вратата съществува някъде в дълбините на щабквартирата, където допускат само директора и шепа привилегировани.

Рийд Карлтън видя сигнала — хранилка за птици върху парапета на верандата — и разбра, че вратата е отключена. Не почука, нямаше нужда.

На стол близо до малката камина седеше мъж, разтворил книга. Не вдигна поглед, когато Карлтън влезе. Изглеждаше умиротворен от четивото и пукота на огъня.

Името му беше Томас Банкс. Които го познаваха, го наричаха Том. Които го познаваха от войната, го наричаха Томи. Карлтън не беше служил с него, но беше служил под негово командване. В крайна сметка наследи поста му в ЦРУ и си спечели правото да го нарича Томи.

Подвизите на Томи — един от най-младите агенти в Офиса за специални операции — се бяха превърнали в легенда. Понеже не владеел никакви специални умения освен „индианския бой“, както самият той се изразяваше, Томи Банкс се съгласил да помогне за създаването на ЦРУ. Намерил своята ниша в Директората по планиране, който впоследствие прераснал в Национална тайна служба — клон на ЦРУ, вербуващ чуждестранни агенти и организиращ секретни операции в чужбина.

Десетилетия наред Банкс участвал активно в операциите, а после се оттеглил, „за да отглежда пилетата си“, както наричаше младите агенти, и да ги обучава да провеждат операции дори по-добре от него. Накрая оглавил Оперативния директорат.

Повечето си познания за шпионажа и за секретната дейност Рийд Карлтън бе почерпил от този забележителен мъж — скромна рокзвезда в света на американското разузнаване и политика. Обикновените граждани не знаеха кой е, но нямаше влиятелен човек във Вашингтон, който да не познава Томи Банкс.

— Чух те да се движиш по пътеката от цял километър — каза той, когато Карлтън затвори вратата. — Май ще трябва да те обучаваме наново.

Карлтън поклати глава.

— Прекалено съм стар за обучение, Томи.

— Не си стар, Прасковке. Просто те мързи.

Прасковке. Не беше чувал прякора отдавна. Не помнеше кой точно му го лепна, но беше свързан с начина, по който провеждаше разпити. Във всяко друго отношение Карлтън се държеше джентълменски, но когато разпитваше затворници, проявяваше абсолютна безпощадност. Ако на карта бяха заложени американски интереси, той бе способен на всичко, за да изтръгне необходимата информация. Превръщаше се в пълна антитеза на сладостта и затова колегите му и дори началниците му харесваха ироничния прякор.

— Когато говорим за мързел… — продължи Банкс. В говора му все още се долавяше лекият акцент на щата Тенеси, въпреки че бе прекарал огромна част от живота си в столицата. — Като говорим за мързел, нали не носиш мобилен телефон?

— Не съм забравил наученото чак дотам.

Банкс изръмжа одобрително.

— Проклетите технологии са опасни. Нали не използва навигационна система, за да стигнеш дотук?

Карлтън поклати глава.

— Дойдох със стария си джип. В него няма електронна навигация.

— Добре — отвърна Банкс. — Хората са станали толкова мързеливи, че предпочитат компаниите да регистрират всеки техен ход и да подслушват личните им разговори, вместо да се научат да се ориентират по карта.

Карлтън окачи палтото си на закачалката до вратата.

— Невинаги е безполезно. Веднъж помогнаха на асистентката ми да си отключи колата, когато си беше забравила ключовете вътре.

— За тази цел Бог ни е дал камъни — посочи Банкс. — Не се обиждай, но ако си се видиотил дотолкова, че да си заключиш ключовете в колата, трябва да поразмислиш хубавичко над коефициента си на интелигентност, докато чакаш човека с шперцовете.

Томи Банкс не прощаваше. Не понасяше глупави и мързеливи хора. И двамата с Карлтън бяха отрасли в епоха, когато от хората се очакваше да се справят сами. Не седяха и не чакаха другите да им проправят път.

— Благодаря, че дойде да се срещнем, Томи.

— Предложението беше неустоимо — отвърна по-възрастният мъж, затвори книгата и махна на госта си да седне.

Карлтън се настани срещу него пред камината.

— Не е добре, че се свързах толкова лесно с теб. Ти си човек на навика. Това е опасно.

Банкс кимна.

— Обичам да се разхождам сутрин.

Живееше сам в малка къща в Джорджтаун и сутрин минаваше край много от тайниците, служили му по времето на Студената война — същите, с помощта на които старият шпионин бе обучавал Карлтън и младите си колеги от ЦРУ преди години.

— Късметлия съм, че знам маршрута ти.

— Тебеширеният знак ми навя много спомени — рече отнесено по-възрастният мъж. — Отначало реших, че е случайност или някой използва маршрута ми за обучение, но после проверих тайника и открих съобщението ти. Предположих, че или се шегуваш с мен, или е нещо сериозно.

— Не се шегувам, Томи. Сериозно е. Ти си единственият, към когото мога да се обърна.

— Значи наистина си в беда. Какво има?

— Дългите ножове са излезли на лов. Някой е избил агентите ми. Опитаха се да убият и мен.

— Кой? Как?

Карлтън му разказа всичко — за пожара в дома му, за блокирания му Скайп, за невъзможността да се свърже с агентите си чрез договорените начини за спешни случаи, както и за статиите в интернет за смъртта на мнозина от тях.

Когато приключи, се облегна назад и впи очи в бившия си шеф. Колелата вече се бяха завъртели в ума на възрастния мъж. Личеше си.

— Ще задам глупав въпрос — каза Банкс. — Възможно ли е ислямска терористична групировка да е проникнала толкова дълбоко в организацията ти?

Карлтън поклати глава.

— Не. Не разполагат с необходимите средства да пробият мрежата ни и не са способни да елиминират всичките ми хора. Не е терористична организация.

— Някой вътрешен човек?

— Къртица?

— Или някой, решил да спечели повечко пари, независимо от последствията.

След кратък размисъл Карлтън отговори:

— Хората ми са солидни. С изключение на…

— С изключение на кого?

— Никълъс.

— Кой е Никълъс?

— Трола.

Банкс не повярва на ушите си.

— Чувал съм за него. За теб ли работи?

— По-зле е — отвърна Карлтън. — Той е буквално в сърцевината на операциите ни. Осигурихме му дори специална система против подслушване.

— Безспорно трябва да си опресниш познанията. Защо, по дяволите, си ангажирал такъв човек?

— Не съм аз. Харват го доведе.

Банкс познаваше Харват и го харесваше, но въпреки това…

— Разбира ли изобщо Харват как се управлява разузнавателна организация?

— Разбира много добре — отвърна Карлтън. — Отначало отказах да включим Никълъс…

— Това ли е истинското му име? — прекъсна го Банкс. — Никълъс?

— Има ли значение?

— Има огромно значение. Проучихте ли поне дребосъка?

— Да, доколкото успяхме. Няма кой знае колко информация за него.

— Значи просто отвори широко портите на крепостта и го пусна да влезе? Изненадваш ме.

— Ограничихме достъпа му до някои данни — защити се Карлтън.

— Не предположи ли, че ще намери начин да се добере до всичко?

— Сътрудничеше предимно на Харват, но направи много за нас, за страната. Ако е измамник, няма по-изкусен мошеник от него.

— Имаше ли достъп до досиетата на агентите ти? — попита Банкс.

— Според теб трябва да приемем, че е имал достъп до всичко.

— И лесно е намерил купувач за информацията за продан. Вълкът не си мени козината. Крадецът си остава крадец.

Карлтън поклати глава.

— Не казвам, че не съм съгласен, но…

— Къде е той сега? Свързвал ли си се с него, откакто започна атаката?

— Не съм.

— Значи това е първата ни стъпка — отвърна Банкс. — Следващата обаче е по-сложна. Хората ти са били първокласни оператори. Не са се дали лесно. Необходима е била изключителна вещина, за да ги елиминират.

— Затова дойдох при теб. Който стои зад нападението, има достъп до сериозен военен и разузнавателен персонал.

— Мислиш, че е вътрешна работа? Агенцията разчиства сметки с теб?

— Честно казано, не знам какво да мисля — отвърна Карлтън. — Създавали ли сме главоболия на ЦРУ? Разбира се! Но да избият американски агенти, само и само да ни изтрият от картината? Няма начин. Смятам, че е нещо друго.

— Например?

— Не знам.

— Не мога да ти помогна Рийд, ако не ме насочиш. Кого другиго си настъпил? — настоя Банкс. — Кой друг ти има зъб?

— Там е проблемът. Счепквал съм се с неколцина инвеститори и управителни съвети, но това са корпоративни противоречия. Тук става дума за нещо по-сериозно. Честно казано, не мисля, че някой толкова влиятелен ни е взел на мушка.

— Тогава въпросът е кой ще извлече полза.

— Именно — съгласи се Карлтън. — Кой ще извлече полза, ако ме убият, ако избият агентите ми и унищожат организацията ми? Това искам да разбера и те моля да ми помогнеш. Трябва много да внимавам на чии врати чукам.

— Почукаш ли на грешната, получаваш куршум в челото.

— Да. Ти обаче нямаш такъв проблем.

Банкс разбра за какво го моли бившето му протеже.

— Знаеш, че не е много трудно да се свържат, нали?

— Знам, но мисля, че има начин да го използваме в своя изгода.