Брад Тор
Черният списък (29)

26

Монтерей

Мексико

Събота

Приятелят на падре Пейо резервира самолетен билет, използвайки името в италианския паспорт на Харват.

Харват се върна в Билбао и изостави колата близо до железопътната гара. С обществения транспорт стигна до летището, където го очакваше билетът му за първия етап от пътуването. Отлетя от Билбао за Мадрид, където го посрещна приятелят на Пейо — възрастен мъж на име Гомес. Той отведе Харват в салона за ВИП пътници, регистрира го и го настани в тих ъгъл, където да си довършат работата.

Подаде му формуляри и два пакета с печата на „Фед-Екс“ и отиде да вземе кафе. Когато се върна, Харват беше приготвил пликовете.

Първият плик съдържаше таксата на Гомес. Харват беше прибрал парите вътре и бе написал мним адрес в Барселона. Във втория бяха истинският му паспорт, паспортът на Райли Търнър и няколко лични вещи от раницата й. Харват го надписа с един от псевдонимите си и го адресира до риболовен курорт в Аляска, стопанисван от негов приятел. Мъжът беше получавал пратки за Харват и преди. Когато видеше името върху плика, щеше да го скрие, докато Харват се свърже с него.

Гомес прие двете пратки и му подаде малък куфар с колелца, който съдържаше дрехи с размера на Харват и комплект тоалетни принадлежности. Да лети от Билбао до Мадрид с малка раница беше нормално, но да пътува чак до Мексико без багаж изглеждаше съмнително и щеше да му навлече допълнителни проверки. Гомес се бе съгласил да го снабди с куфара — вероятно придобивка от склада за изгубен багаж на авиолинията — и да изпрати пощенската му пратка срещу допълнителна такса.

Пейо беше уверен в благонадеждността на Гомес, което беше добре, защото само той можеше да снабди Харват с необходимото.

Когато си уредиха сметките, испанецът пожела на Харват приятно пътуване и напусна салона за ВИП пътници. Харват си допи кафето и занесе куфара в една от душ-кабините, където го разопакова и го претърси щателно. Не искаше да се качи в международен самолет и после да го подложат на митническа проверка не къде да е, а в Мексико, с чанта, в която не знае какво има.

Не откри нищо, което да му създаде неприятности, и се изкъпа. Когато извикаха пътниците за полета до Мексико, той излезе от салона, пъхнал испански ежедневник под мишница, и се смеси с група бизнесмени. Качи се в самолета и докато си прибираше чантата в багажното отделение, огледа пътниците. Остана доволен, че никой не изглежда заинтригуван от присъствието му. Осведоми стюардесите, че не иска да го будят, когато сервират храната, извади слушалките от жабката на седалката и си ги надяна.

Нямаше представа какво го очаква в Мексико, но знаеше, че трябва да си почине. Лесно на думи, трудно — на дело. Когато самолетът потегли по пистата, същите въпроси, измъчвали го в Париж и още по-упорито в Испания, го заглождиха отново. Отново и отново се питаше кой го е обвинил в предателство и защо.

Не искаше да повярва, че са го предали, но се чудеше каква е ролята на Стареца. Дали му беше поставил капан? Изглеждаше му невероятно. Стига да пожелаеше, Карлтън можеше да го отстрани по десетки други начини. Но той му беше като баща. Мисълта, че би поискал да го елиминира, звучеше абсурдно. Независимо в какво го обвиняваха, Стареца не би заповядал да го убият, без да събере доказателства. Той познаваше добре Харват. Свързваше ги предистория, бяха близки.

Колкото повече размишляваше, толкова повече се разгневяваше. Не намираше смисъл. Не проумяваше нищо, а опиташе ли се да сглоби парченцата от мозайката, се ядосваше и объркваше.

Знаеше, че алкохолът обикновено не е подходящ лек, но понякога вършеше работа. Престори се, че се страхува да лети, и придума стюардесата да му донесе няколко миниатюрни бутилчици и чаша с лед. Течната топлина се разнесе по тялото му и проникна в мислите му, обвивайки ги в смътна мъгла, която най-сетне му помогна да се унесе в дрямка.

Не спеше спокойно, но все пак не бодърстваше. Няколко пъти се буди, схванат дори в удобната седалка в салона за първа класа, но успяваше да заспи отново.

Час преди самолетът да се приземи в град Мексико, той се събуди отново, когато лампите светнаха и стюардесите тръгнаха да сервират последното ядене. Бе огладнял. Нахрани се и изпи две чаши кафе.

Въпреки че поспа, на слизане от самолета се чувстваше още по-изтощен отпреди.

Из летището вървеше с шапка и вдигната яка, забил очи в пода, за да избегне камерите. Поне трима — тоест, предостатъчно хора — знаеха, че е отпътувал за Мексико.

Митническите и емиграционните служители изглеждаха по-заинтересувани един от друг, отколкото от Харват и италианския му паспорт. Подпечатаха го и му махнаха да продължава напред. Полетът до Монтерей беше след известно време.

Харват тръгна през терминала и съзря безброй възможности да отмъкне мобилен телефон или лаптоп от нехаен пътник, но устоя на изкушението. Не си струваше риска. Да стои далеч от радара, означаваше да е напълно невидим. А и се надяваше скоро да открие отговорите на въпросите си.

Взе си още кафе, за да убие времето, докато извикат пътниците за полета до Монтерей. Беше огледал всички пътници и никой не го смути. Качи се в самолета, прибра си багажа и седна до привлекателна млада жена, която явно предпочиташе купчината си мексикански модни списания пред разговор с мъжа до нея. Бяха си лика-прилика. Час и двайсет минути след излитането, когато самолетът се приземи в Монтерей, жената още не бе откъснала очи от четивата.

Харват прекоси окаяното летище, купи си билет до града, излезе от терминала и застана на таксиметровата стоянка. Преброи такситата и ги следеше как потеглят, докато опашката се придвижваше напред. В последния момент отстъпи ред на две семейства да се качат преди него. Те му благодариха за джентълменския жест и той се усмихна. Не разбираха, че са му направили по-голяма услуга, отколкото той на тях.

Показа си билета и шофьорът на таксито му отключи вратите. След като се настани на задната седалка с куфара си, Харват му подаде бележката с адреса, която бе получил от Пейо. Мъжът я погледна, обърна се и изгледа пътника си.

— Con permiso, señor — каза му. — Estàs seguro de saber li que haces? Извинете, сеньор. Сигурен ли сте, че искате да отидете там?

Дори да не владееше нито дума испански, Харват щеше да схване въпроса по изражението на мъжа.

— Si — отговори той. — Vàmonos.

Мъжът сви рамене, включи двигателя и се включи във вечерното движение. Двайсет минути пътуваха от летището до града — един от най-големите в Мексико. Трудно бе за вярване, че през две хиляди и пета са го определили като най-сигурния в Латинска Америка. Сега враждуващите картели го бяха превърнали в бойно поле, всяка година по-кърваво от предишната.

Харват нямаше представа накъде го отвежда шофьорът, но предчувстваше, че не е от най-приятните места в града. Но той и не очакваше нещо шикозно. Сиропиталищата обикновено не са в първокласните квартали.

Никълъс обаче си го биваше. Внедряването в световната мрежа от сиропиталища наподобяваше до голяма степен методите на разузнавателните агенции, които използваха неправителствените организации като прикритие и същевременно като източник на информация за случващото се „на улицата“, отстъпващ само пред наркопласьорските банди и градската полиция. Сиропиталищата често бяха свързани с религиозни институции и рядко ставаха обект на упреци и проверки. Освен това, ако се бяха отнасяли добре с тях, бившите им възпитаници се оказваха невероятно предани и изключително полезни в много отношения.

Харват не се съмняваше в искреността на Никълъс, но беше сигурен, че приятелят му създава връзки с оглед на евентуална бъдеща изгода.

Когато наближиха града, шофьорът — мъдро придържал се далеч от магистралите, контролирани от наркокартелите — пое по по-тесни странични улички с разнебитени сгради, нашарени с графити. На светофара се появи уличен търговец и шофьорът провери дали вратите са заключени — деликатен начин да предупреди пътника си. След две пресечки същото се повтори, когато до тях бавно спря мотоциклет и мотористът огледа особено внимателно Харват.

След пет минути таксито паркира не пред сиропиталище, а пред приглушено осветена гостилница. Усетил недоумението на пътника, шофьорът му прочете на глас адреса от бележката, сякаш да му каже „тук искаше да те докарам“, и му я върна. Харват му подаде билета и двайсет долара бакшиш, взе си куфара и слезе.

Погледна оронената колониална фасада и свери още веднъж адреса. Нямаше грешка — Пейо наистина го бе изпратил тук. Шофьорът на таксито изчака, докато Харват оглеждаше гостилницата. Обзе го лошо предчувствие. В капан ли бе попаднал?

Колкото по-дълго стоеше отвън, толкова повече внимание щеше да привлече. Реши да влезе. Тръгна към вратата и чу как двигателят на таксито изръмжава и колата се отдалечава, оставяйки го съвсем сам.