Доналд Уестлейк
Банда (25)

25

Фиона и Брайън приключваха работния ден в различно време, но го започваха заедно. Ставаха не по-късно от осем, излизаха почти веднага, отбиваха се в „Старбъкс“ за кафе и меденки, които ядяха по пътя, и се качваха в метрото. Фиона слизаше в центъра, а Брайън продължаваше към офисите на кабелната телевизия, които се помещаваха в „Трибека“.

Този понеделник сутрин не бе по-различно. Фиона слезе на спирката си, мацна набързо малко червило по устните си и изхвърли празната чашка от кафе в обичайното кошче както всеки ден. Изкачи забързано бетонните стъпала до улицата, пое към Бродуей и после към Пето и офиса си. Един просяк се бе сгушил в студа близо до входа на сградата на „Си енд Ай“.

Фиона заопипва джоба си за някой долар. Винаги даваше пари на тези несретници, без да се замисля как точно ги харчат. В последния момент забеляза, че това въобще не е просяк, а господин Дортмундър. Ужасно се сконфузи, изчерви се и си пожела да не е забелязал, че се бърка за пари, или поне да не е изтълкувал жеста й правилно. Насили се да се усмихне приветливо, спря пред него и каза прекалено весело:

— Господин Дортмундър! Здравейте.

— Мислех си — каза той, — че можем да поговорим малко тук. Няма нужда да се качваме във „Файнбърг“. Хайде да направим едно кръгче, ако имаш няколко минутки.

Фиона си погледна часовника и установи, че, в интерес на истината, днес е малко подранила, така че се съгласи:

— Разбира се. Ще се радвам — добави тя, за да се реваншира, че го е сметнала за просяк.

— Супер — каза той. — Да тръгваме.

Запровираха се през сутрешната тълпа от забързани за работа хора. Понеделнишките тълпи по Пето авеню са много различни от неделните. Вчерашните туристи все още се излежаваха в хотелските стаи и обсъждаха предимствата и недостатъците на автобусна обиколка из Манхатън и пътуване с ферибот до Стейтън Айланд, докато хората по тротоарите тази сутрин бяха много по-чевръсти, доста по-слаби и определено знаеха къде точно отиват и защо. На Фиона и Дортмундър им бе трудно да се движат бавно, така че да разговарят, но положиха всички усилия да го направят и се отърваха само с няколко блъскания рамо в рамо.

— Исках да кажа — започна Дортмундър, — че е голям проблем да слезем долу при онова нещо в онова място, както ти споменах и предния път.

— Съжалявам, че цялата работа въобще започна — отвърна Фиона.

— Аз също, но какво да се прави, вече сме в играта. — Той повдигна рамене. — Работата е там, че дядо ти и човекът, който работи за него, са твърдо решени да го вземат. По-скоро, да го взема аз.

Фиона се чувстваше ужасно гузна. Сутрешното припознаване бе нищо.

— Мислиш ли, че ако говоря с дядо, ще успея да го разубедя?

— Не ми се струва, че лесно приема пораженията.

Да, май дядо й наистина не ги приемаше лесно.

— Прав си — въздъхна тя.

— Може би обаче има и друг начин — каза той.

— Наистина ли? — възкликна изненадано тя, готова за приятна изненада.

— Само дето — продължи Дортмундър — ще се наложи да те помоля за малко помощ.

Тя спря, пое няколко удара с рамо от околните минувачи и каза:

— О, не!

Бяха стигнали до ъгъла и той й направи знак да се приближи:

— Ела насам, преди да са те отнесли.

Страничната улица бе по-спокойна. Поеха по нея и Фиона отвори уста:

— Господин Дортмундър, трябва да разберете, че аз съм адвокат. Част съм от правораздавателната система. Не мога да се замесвам в престъпления.

— Странно — отвърна той, — чувал съм за доста адвокати, които се занимават с престъпления.

— Да, адвокатите по наказателно право.

— Нямам предвид това. И стига си ми говорила на „вие“, нали минахме на „ти“.

Стигнаха до магазин за куфари и чанти, който още не бе отворил, с вход по-навътре от улицата. Фиона го дръпна там и в компанията на чантите и куфарите зад витрината каза:

— Искам да ви обясня нещо.

— Давай.

— „Файнбърг“ — започна тя — е сериозна и уважавана адвокатска кантора. Ако имах и най-малката представа, че ще са забъркам дори толкова… Вижте, господин Дортмундър, нека си говорим честно.

— Нали това правим.

— Тук става въпрос за кражба. С взлом. Това е престъпление, господин Дортмундър.

— Престъпление е, напълно съм съгласен.

— Просто не можете да искате от мен да се замесвам в престъпления — продължи Фиона.

— Не те карам да пъхнеш това нещо под палтото си и да го изнесеш или нещо подобно — възрази Дортмундър. — Нека ти кажа за какво става въпрос.

— Ще кажа на дядо ми — не спираше Фиона, — че нито вие, нито никой вече не бива да очаква никаква помощ от мен. Не и в този случай.

— Радвам се — увери я Дортмундър. — Аз искам да му кажа същото за себе си. Сега ще ме изслушаш ли за минутка?

Фиона имаше склонност да проявява магарешки инат, когато я притиснат. Сега се почувства притисната, затвори се в себе си и каза:

— Давайте.

— Снимките и описанията на стоката, които ми даде…

— Ето, вече съм загазила до уши.

— Ти изобщо си нямаш представа какво е да загазиш — възрази той. — Значи почнах да говоря за описанията. Един от топовете не тежи колкото трябва.

Това привлече вниманието й.

— Моля?

— По-лек е от другите с кило и половина — обясни Дортмундър. — Според нас Нортууд е направил фалшификат, а истинския е продал, за да си купи билет за влака, така да се каже.

— Божичко!

— Да, така е. Както и да е, ти каза, че един от фамилията е клиент на кантората ви.

— Да, разбира се.

— Ако успеем да го светнем — продължи Дортмундър, — че има проблем с една от фигурите, тогава може да си помисли, че има проблем и с други, че някой от семейството е решил свие номер на останалите и може би ще поиска да даде целия шах в лаборатория за изследване. Загряваш ли? Ще го извадят от трезора, ще го занесат в лабораторията или където и да е там и ще го държат известно време.

— О, Божичко! — възкликна Фиона.

— Аз не мога да свърша тази работа — изтъкна той. — Разбираш, че не мога да ида при тази госпожа и да й го кажа. Откъде ще знам такива подробности? Ти обаче можеш да поговориш с нея.

— О, Божичко! — повтори Фиона смутено.

Дортмундър кривна глава и я изгледа.

— Ще го направиш ли? Това е единственият начин дядо ти да си получи стоката.

— Трябва… — заекна тя — трябва да си помисля.

Фиона побягна и заряза Дортмундър на входа на магазина. Сега вече наистина приличаше на просяк.