Доналд Уестлейк
Банда (65)

65

Госпожа Уи настоя да даде празнична вечеря по случая. Фиона и Брайън се прибраха в апартамента си, за да може Брайън да вземе душ, да си сложи нови дрехи, да трепери на воля като лист и да опита да забрави с помощта на целебна водка, че някога, пък макар и за кратко, е бил приклещен в ужасните нокти на закона. Лимузината на госпожа Уи ги изчака и ги подкара през града към ресторант „Енди Руни“ — последен писък на кулинарната мода в областта на тайландско-бангладешката кухня. Специалитетът на заведението бе крила от лешояд — в случай че ресторантът е успял да се сдобие с тях, разбира се.

Госпожа Уи вече ги очакваше, разположена на голяма маса за шестима, застлана със снежнобяла покривка. Присъединиха се към нея, като Фиона се мушна от лявата й страна, а Брайън — от дясната. Брайън веднага си поръча водка, за да е сигурен, че резервоарът му разполага с нужното количество, за да го поддържа във форма.

Първата точка в програмата бе да си поръчат вечеря. Оказа се, че имат късмет с крилата от лешояд, й госпожа Уи и Брайън не закъсняха да се възползват от случая. Фиона не бе настроена толкова авантюристично и се задоволи с пържола от лама и гарнитура от ямс. Госпожа Уи поръча бутилка новозеландско пино ноар, за което знаеше, че е хубаво, и след като келнерът им наля, се обърна към Брайън:

— Брайън? Успя ли вече да се възстановиш?

— Дикенс — отвърна той с леко разтреперан глас. Звукът от гърлото му бе много по-овладян в сравнение с първите мигове на свобода. — Това е просто Дикенс, сто процента. Никога не съм разбирал какво точно имат предвид хората, когато говорят за Дикенсово преживяване, за Дикенсово място или пък като казват — „ооо, това сякаш е описано от Дикенс“. Сега обаче знам. Божичко, повярвайте ми, наистина знам. Това бе толкова Дикенсово!

— Звучи ужасно, клетото ми момче — съжали го госпожа Уи.

— В един момент дори си помислих — продължи Брайън и изгледа многозначително Фиона, — че ако знам нещо, ще им го кажа, само и само да се измъкна оттам. После обаче си казах, че ако се разприказвам, ще решат, че имам нещо общо с цялата работа и никога няма да ме пуснат. Така че си замълчах. Не че знам нещо, което можех да им кажа.

— Разбира се, че не знаеш — обади се Фиона.

Той поклати глава.

— Затвориха ме в такова ужасно място, толкова противно. Беше студено, ръбесто и мръсно. А какви хора имаше само. Госпожо Уи, не можете дори да си представите какви хора има там.

— Сигурна съм, че не мога.

— Тези хора въобще не бива да се пускат навън — продължи Брайън. — Аз трябваше да изляза…

— Разбира се.

— Но не и хората там. Те трябва да си останат в килиите завинаги. Вовеки веков. Просто да ги заключат и да хвърлят ключа. Има и още нещо, което така и не разбрах. По едно време в главата ми се загнезди мисълта, че ще се наложи да прекарам нощта там.

— О, Брайън! — възкликна госпожа Уи и състрадателно стисна ръката му.

— Казах си, как ще го преживея? — продължи Брайън. — Помислих си, че ще ме съкруши и дори и някога, някога, някога да изляза оттам, талантът ми ще е просто съсипан. Как ще съм в състояние да нарисувам нещо смешно оттук нататък…

— О, Брайън — включи се Фиона, — ще го преживееш.

— Как ще облека костюма на Преподобния Извратен, когато вече познавам онези хора. Искам да кажа, че вече съм различен човек, не мога да съм такъв, какъвто бях…

— Може пък новият Брайън да е по-добър от стария — увери го госпожа Уи и добави: — Я гледай, чашата ти е празна. — Вдигна властно ръка и келнерът тутакси долетя с нова водка.

Ястията започнаха да пристигат, така че се заеха с тях и разговорът пое по други пътеки, без да се откъсва напълно от катарзиса на Брайън. В края на вечерята трепетът в гласа му почти изчезна. Поръчаха си различни десерти — фъстъчено парфе, плодова пита с личи и супа от пчелна пита — и всеки опита от десерта на другите. Щастието се настани на масата, докато не иззвъня мелодията от „Мики Маус“.

— О, съвсем забравих! — възкликна Брайън и заровичка из джобовете си. — Винаги го изключвам, като… толкова съм развълнуван, че въобще не знам… — Той измъкна мобилния си телефон и погледна номера. — От телевизията е. Сигурно звънят да ми кажат утре да си почина. Ще се обадя, може ли?

Дамите се съгласиха и Брайън вдигна телефона към ухото си.

— Ало, пуснаха ме, вече съм на свобода!… Здрасти, Шон, тук съм с госпожа Уи и Фиона. Опитваме се да прогоним лошите спомени с изчанчени десерти. — Кимна, обърна се към дамите и каза: — Шон праща много поздрави.

— Предай му и от нас — отвърна госпожа Уи.

— Моля? Да, разбира се, мога да говоря. — Брайън стана сериозен, после объркан и най-сетне обиден. — Но защо? Невинен съм! Шон, вече ме пуснаха.

— Брайън? — обади се объркано Фиона.

— Но, Шон, аз въобще не съм виновен! Трябва да затваряш? Изтърси ми това и сега ще затваряш? Шон? Шон!? — Изгледа безпомощно сътрапезничките си и каза: — Затвори.

— Защо се обажда Шон, мило момче? — поиска да разбере госпожа Уи.

Брайън изключи мобилния си телефон, прибра го навъсено в джоба си и отвърна:

— Уволниха ме.

— Какво?!

— Знаех си — обади се Фиона.

Госпожа Уи се извърна и се втренчи в нея с невярващо, почти гневно изражение.

— Знаела си? Как е възможно да си знаела?

— Отгатнах по изражението на Брайън.

Госпожа Уи реши да изостави маловажния проблем и отново насочи вниманието си към Брайън:

— Брайън, защо те уволниха, за Бога?

— Цялата телевизия била пълна с ченгета. Разпитвали всички. Оказа се, че онзи частен детектив е правил някакви неща там, може би е подслушвал телефони, никой не знае.

— Но какво общо има това с теб?

— Аз съм бил причината за всичко това. — Брайън безпомощно повдигна рамене. — В „Гроуди“ не искат никакви проблеми с никого.

— Но ти нямаш никаква вина за това.

— Просто ще е като обеца на ухото за всички.

— А профсъюзите не могат ли да направят нещо за теб? — попита Фиона.

— Ще опитат да ми намерят нова работа.

— Е, това вече е нетърпимо — заяви госпожа Уи и извади мобилния си телефон. — Няма да падаме на колене, Брайън. Никога не падай на колене пред никого.

— Да, госпожо.

Пръстите на госпожа Уи заиграха по клавиатурата със сръчността на професионален пианист. Тя за секунди откри търсения номер в указателя и звънна. Фиона я изгледа и не се сдържа да попита:

— На кого звъните, госпожо Уи?

— На Джей. Няма да се примирим с това, мила.

— Но нали днес го уволнихте?

— О, глупости — отвърна госпожа Уи. — Уволнявам го през ден, но това не означава, че… Джей? Ливия. Да, ние също тъкмо приключваме с вечерята. Половин час? Прекрасно. Звънни ми вкъщи. — Тя затвори отривисто телефона и се обърна към тях: — Готови сме с десертите, нали? Фиона, скъпа, ще се наложи да действаме бързо, така че ще те помоля да си хванеш такси за вкъщи и да платиш вечерята с твоята кредитна карта. Разбира се, утре ще ти върна парите.

— Но…

— Хайде, Брайън, да вървим — изкомандва госпожа Уи, изправи се и се измъкна иззад масата.

— Да дойда ли до вас, госпожо Уи? — попита Фиона.

— Не възнамерявам да се занимавам цяла нощ с това, скъпа — уведоми я госпожа Уи. — Прибирай се у дома, а Брайън ще си дойде веднага щом обясни на Джей точно каква е ситуацията. — Тръгна към изхода, но спря и обърна глава. — Миличка. Не давай прекомерни бакшиши.