Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

16

Оказа се, че имението на господин Хемлоу не е просто на север от Ню Йорк, а много на север, което означаваше, че караха през щата Ню Йорк повече от два часа. После внезапно завиха надясно, като баскетболист, който прави ефектен финт, и се озоваха в Масачузетс. Но пътешествието им още не бе приключило.

Много преди Масачузетс Дортмундър осъзна, че няма начин да оживее до крайната им цел, ако седи на пода на колата — той се оказа доста по-ръбат, отколкото изглеждаше в началото. А освен това бъбреците му станаха на нищо, което очевидно не правеше никакво впечатление на останалите пасажери, удобно настанени на тапицираната пейка. След няколко несполучливи опита избра да легне по гръб на пода и да протегне крака, така че глезените му, общо взето, се озоваха между глезените на Епик и Келп. Подложи лявата ръка под главата си вместо възглавница. Знаеше, че изглежда като пълен глупак, но му се стори, че единствено в това положение може да стигне до имението жив.

Изтегнат на пода, не успя да види нищо от крайпътния пейзаж, нито пък да се включи особено активно в разговора над главата му. Въпреки това чуваше всичко, което си говорят двамата му спътници. Първоначално двамата разиграха нещо като словесна фехтовка, в която Епик се опитваше да разпита Келп, без да си признава, че го прави, а Келп се преструваше, че отговаря на въпросите, без да дава никаква съществена информация. Бяха досущ като политици на предизборен дебат. После се впуснаха да си разказват комични случки от живота на приятели и познати, без да споменават каквото и да било за себе си. „Веднъж един познат…“ и така нататък. Историите на Епик обикновено завършваха с белезници около китките на палавника, докато Келп успяваше да го спаси с бягство по покрива в последния миг. Двамата обаче явно се харесаха и разказването на истории им доставяше удоволствие.

От време на време лявата ръка на Дортмундър изтръпваше и се налагаше да се обърне на една страна и да подпре глава с дясната, докато кръвта се върне в другата. В тези мигове контактът му с останалия свят бе ограничен до минимум. Случи му се дори да задреме, колкото и невъзможно да му се струваше това, т.е. преди…

— Какво?

— Стигнахме, Джон — каза Епик и спря да подритва обувките му.

Дортмундър стреснато седна на пода. Почти всички части на тялото го заболяха едновременно. Излегна се отново и се наслади на липсата на друсане.

Лимузината бе спряла. Дортмундър премигна няколко пъти, погледна между Епик и Келп и видя волана. Къде беше шофьорът? Как му беше името? Пембрук.

Сигурно някъде из гората.

Намираха се на някакъв черен път, ограден от гигантски коледни елхи. Дортмундър се изправи, извърна се назад и видя през задния прозорец, че са близо до асфалтиран път. След миг по него профуча натоварен с трупи камион.

Междувременно черният път ги бе отвел до метална врата и простичка телена ограда, която се простираше вляво и вдясно и се губеше в долните клони на коледните елхи. Пембрук се опитваше да отключи двата катинара на вратата.

Дортмундър го изгледа и си помисли, че заключващият механизъм не е последна дума на техниката.

— Тези катинари не са последната дума на техниката — произнесе се Келп.

— Няма и нужда — каза Епик и посочи оградата. — Виждаш ли тези квадратни бели табели по стълбовете? Това са предупреждения. По оградата тече ток.

— О! — възкликна Келп.

— Токът по оградата не може да те убие, но със сигурност ще те накара да размислиш.

Пембрук се справи с катинарите и отвори двете крила на вратата едно по едно — първо дясното, после лявото. Зад вратата черният път завиваше надясно и почти веднага изчезваше след големите колони на елхите.

Пембрук се върна, седна зад волана и подкара лимузината. Спря малко, след като минаха през вратата, слезе отново и я затвори, но без да слага катинарите. Върна се при тях и потеглиха бавно по черния път.

След няколко секунди Епик се извърна назад и каза:

— Може ли един въпрос, Пембрук?

— Заповядайте, сър — отвърна шофьорът, без да отделя поглед от виещия се пред него път. През предното стъкло не се виждаше нищо, освен надвесените клони.

— Вчера господин Хемлоу спомена, че това е имение — каза Епик. — Колко е голямо?

— Имате предвид земята ли, сър?

— Ами да, земята.

— Мисля — отвърна Пембрук, без дори за миг да спира да взема непрестанните леви и десни завои, като накланяше цялото си тяло, сякаш кара ски по пресен сняг, — че е малко повече от пет хиляди декара.

— И всичко това е оградено с електрическа ограда?

— Да, сър, и оборудвано с алармена инсталация.

— С алармена инсталация? — повтори учудено Епик.

— И къде се включва тази аларма?

— В Бостън, сър.

— В Бостън ли? — повтори леко разочаровано Епик.

— Та това е на другия край на щата.

— Но е столицата на Масачузетс, сър. Заповедите, дадени от Бостън по имейл или факс, се изпълняват много по-бързо от тукашните.

— Разбирам — каза Епик. — Входът, от който влязохме, единствен ли е?

— О, не, сър! Входът за персонала е от другата страна на хълма.

— Вход за персонала? — повтори Епик. — Вход за персонала в тази… гора?

— Да, сър.

— Благодаря, Пембрук.

— На вашите заповеди, сър.

— Звучи добре — обърна се Епик към спътниците си. Дортмундър бе решил, че няма да лежи на пода нито секунда повече, каквото и да му коства това. Седеше полуоблегнат на дясната врата и подпрян с лявата ръка на пода. Лимузината продължаваше да завива ту наляво, ту надясно и да се придвижва бавно из гората. Но пътят вече ги поведе нагоре.

Толкова много елхи и всички с гигантски размери. Все едно се намираха в приказка и пътуваха в някаква магическа гора. Такива мисли минаваха през главата на Дортмундър, когато лимузината заобиколи поредното дърво и на една поляна пред тях изникна огромна купчина трупи. Или поне така изглеждаше на пръв поглед. След по-внимателно взиране установи, че са стигнали до триетажна дървена къща с дървен покрив и боядисани в зелено прозорци. Приличаше повече на гигантска гъба, отколкото на дело на човешка ръка. Къщата разполагаше с широка веранда, която бе едновременно закътана и мамеща.

Вдясно от къщата имаше умалено нейно копие, което всъщност представляваше гараж с три дървени врати. Черният път стана асфалтов, разшири се, така че да обхване и трите врати на гаража, и свърши пред него. Отдясно и отляво между дърветата се виждаха още две постройки, които също наподобяваха зарязана купчина трупи. И двете по-малки от къщата, но по-големи от гаража.

Пембрук насочи лимузината към най-близката до къщата гаражна врата, а Епик попита:

— Тези двете постройки къщи за гости ли са?

— Лявата да, сър. Дясната е за персонала.

— И кой живее тук сега?

— О, никой, сър. — Пембрук спря лимузината и изключи двигателя. — В имението няма никой, сър. Господин и госпожа Хемлоу отседнаха тук за последен път преди три години, когато ходиха на концерт в Тангълууд. Трябва да е било август, сър.