Доналд Уестлейк
Банда (64)

64

Преди вечеря господин Хемлоу им почете в огромната всекидневна на имението, чийто таван наподобяваше купол на катедрала. В голямата каменна камина подскачаха весели червени и оранжеви пламъци. Четивото бе абзац от „Убийството на улица Морг“ от Едгар Алън По, посветен на шахмата: „И все пак пресмятането, само по себе си, не е анализ. Шахматистите например правят едното, без да се опитват да постигнат второто. Следователно влиянието на шахматната игра върху мисленето е дълбоко неразбрано. Не се опитвам да пиша трактат, а просто въведение към необикновена история, основано на случайни наблюдения; ето защо ще се възползвам от случая да изтъкна, че големите възможности на аналитичния интелект са подложени на по-голямо изпитание и са впрегнати в повече работа при скромната игра на дама, отколкото при претенциозно-лекомисления шах. При последния фигурите са с различни размери, правят странни ходове, имат разнородна и променлива стойност и това предизвиква често допусканата грешка сложното да се бърка със задълбоченото“.

Господин Хемлоу затвори книгата и увенчаната му с неизменната червена барета глава закима на всички посоки.

— Онова, което По нарича „дама“, е по-известно като „шашки“.

— Аз обичам да играя шашки — отзова се Келп.

— Е, то не е трудно — обади се Епик. — Всички обичат шашки. Да върна ли книгата на лавицата, господин Хемлоу?

— Да, благодаря.

— Мама ми четеше книги — обади се Стан. — Още като дете. Предимно биографии на автомобилни състезатели.

Никоя домакиня с всичкия си не би събрала подобна компания за вечеря, ако не иска да претърпи пълен крах, но по някакъв начин положението не бе толкова трагично. На никой не му се щеше да кара седем часа на отиване и връщане до Ню Йорк, така че решиха господин Хемлоу да отвори имението и да ги приюти. Самият той щеше да прекара нощта в спалнята на първия етаж заедно с един-двама души от прислугата, а останалите щяха да се настанят в простичката, но удобна къща за гости. На сутринта възнамеряваха да отпътуват обратно. Прислугата на господин Хемлоу живееше в околността и макар да работеше за него само от време на време, си оставаше лоялна към щедрия шеф, така че сега се бе заела с приготвяне на вечеря и закуска, а групичката водеше не особено лесен разговор в гостната.

Епик остави книгата на лавицата, присъедини се отново към останалите и каза:

— Господин Хемлоу, може би не е зле да поговорим за възнаграждението, докато така или иначе чакаме вечерята.

— Не звучи зле — съгласи се Келп.

— Да, да поговорим — съгласи се господин Хемлоу. — Тъкмо ще придобием по-голям апетит. Както знаете, господа, не възнамерявам да продам шаха, а смятам да го задържа тук, в това имение. — Той махна към голямата маса, на която Келп вече бе разпънал шахматната дъска. — Не разполагам и с точна цифра за стойността на вещта — добави той.

— Това бе едно от нещата, които възнамеряваха да направят в офиса на частния детектив — поясни Епик.

Малкия потропа с пръсти по облегалката на стола си от орехово дърво и каза:

— Поне знаем, че струва милиони. На нас това ни е достатъчно.

— Да, разбира се. — Господин Хемлоу се срещаше с повечето от членовете на бандата и особено с Малкия за пръв път, но изглеждаше доста по-спокоен от повечето хора при запознанството им с Малкия Бълчър.

Може би защото животът вече му бе раздал препалено много леви и десни крошета и малко неща бяха в състояние да го впечатлят. Във всеки случай той удостои забележката на Малкия с уклончив отговор и продължи с изказването си: — Мисля, всички сме съгласни, че в конкретния случай стойността, с която следва да се съобразяваме, не е тази на шаха, а на уменията, изобретателността и решимостта, демонстрирана от всички вас.

— От прекупвачите ще вземем десет процента — обади се Стан.

— Не бива да намесваме прекупвачите — отбеляза господин Хемлоу, — тъй като става въпрос за изпълнение на поръчка.

— За разлика от работата, която обикновено вършите — намеси се Епик, — тук не сте задигнали нещо с цел да го препродадете. Този път сте наети да извършите нещо по специалността си. В случая сте нещо като наемни работници.

— Значи това е единственият път в живота ми, който не съм външен консултант, така ли? — попита Дортмундър.

— В известен смисъл, да — отвъдна Епик. — Само дето няма да те осигуряваме за пенсия. И няма да плащаме здравни осигуровки.

— Сумата, с която си мислех — поде отново господин Хемлоу — да изразя удовлетворението си от добре свършената работа, е двадесет хиляди долара на човек.

Малкия отново потропа с пръсти по облегалката и изсумтя:

— Не може да сте си мислили за такава сума.

Господин Хемлоу изгледа Малкия изпод червената си барета.

— Не може ли?

— Сто хилки не са десет процента от милиони — изтъкна Малкия.

— Но са десет процента от един милион — отбеляза Епик.

— Хайде да не забравяме останалите милиони — предложи Малкия.

Някъде в гънките по физиономията на господин Хемлоу като че ли се появи усмивка. Другият вариант бе да получава удар. Явно обаче здравето му бе наред, тъй като каза:

— Напълно разбирам защо приятелите ви са ви избрали да преговаряте от тяхно име.

— Той сам се избра, ако това въобще има някакво значение — обади се Дортмундър.

— Както и да е — продължи господин Хемлоу, — искам да изслушам приятеля ви. — Обърна се към Малкия и добави: — Според вас каква сума е справедлива?

— Не говорим за справедлива — отвърна Малкия, — а за правилна. Петдесет хилки на човек.

Дори господин Хемлоу се стресна от цената.

— Четвърт милион долара?!

— Ето това вече е приказка — потвърди Малкия.

— Въобще не съм в състояние да похарча толкова щедра сума — възрази господин Хемлоу.

— В такъв случай можем и да върнем шаха — каза Малкия. — Ще ви дадем възможност да се пробвате с по-скромни момчета. Или пък просто ще го претопим и ще си го пласираме самички.

— Това вече е смешно, Малкия — подметна Джъдсън.

— Мога да вдигна до двадесет и пет — предложи господин Хемлоу.

— Знаете ли какво им е странното на тези огромни къщи с високи тавани? — попита Малкия. — В тях не се чува абсолютно нищо.

— Господин Хемлоу — намеси се Дортмундър, — съвсем сериозно си мисля, че трябва да направите по-добро предложение, за да могат момчетата наистина да запазят самоуважение.

Господин Хемлоу целият се разтресе, по-интензивно от обичайното, а левият му крак натрака серия SOS-и. Когато пристъпът отмина, назова сумата, към която всъщност се стремяха всички в стаята:

— Правя ви най-щедрото предложение, на което съм способен, и то е тридесет хиляди долара на човек. Моето самоуважение не ми позволява повече.

Кратко мълчание. Всички изгледаха Малкия, който завъртя глава, изгледа всички и каза:

— Ще го оставим ли да се размине с толкова малко?

— Не можем да го върнем обратно, Малкия — възрази Келп, — помисли разумно.

— Ако пък се хванем да го пласираме и да го мъкнем по разни — като Стун и Арни… знаеш как е — добави Стан.

— Печелите, господин Хемлоу — заяви Дортмундър.

— Добре.

— Вечерята е готова — оповести една жена от прислугата.