Доналд Уестлейк
Банда (23)

23

Фойето на „Си енд Ай Интернешънъл“ не изглеждаше така, както Джъдсън си го бе представил от описанието на Джон. Огромното пространство, размерите и всичкият този въздух по някакъв начин липсваха в описанието. Помещението бе високо сигурно поне дванадесет метра, облицовано с млечнобял мрамор и с огромна стъклена фасада към улицата. Заприлича му на катедрала, особено пък сега в безоблачната неделна утрин. Лъчите на студеното ноемврийско слънце нахлуваха отвсякъде, отразени от околните сгради от метал и стъкло по авенюто.

Стори му се, че е кацнал на ореола на светец. Как въобще някой можеше да си помисли да открадне нещо от подобно място? Майната й на светлината, това, което най-много възпираше крадливите ръце, бе блясъкът.

И въпреки това тук се помещаваше банка. Ето там стояха двамата охранители, зад тезгяха с мониторите.

Дали някой от мониторите не следеше какво става в трезора или поне с входа му? Защо пък не?

Джъдсън тръгна към мониторите и се зазяпа в черно-белите изображения на коридори и празни асансьори, докато в един момент не осъзна, че охранителите на свой ред зяпат него. Не че го подозират в нещо, просто той бе единственият движещ се обект наоколо. Магазините в отсрещната част на фоайето бяха затворени в неделя, както и повечето офиси в сградата.

С известно закъснение Джъдсън реши, че ще е грешка да привлича внимание, и се отклони от пътя си към мониторите. Пое по-нататък, в същата посока, към таблото със списъка на наемателите. Щяха да решат, че просто търси някого, нали?

Джъдсън нямаше никаква работа в сградата на „Си енд Ай Интернешънъл“ — било в неделя или в който и да е друг ден. Просто се чувстваше ужасно зле от вчера, когато с лека ръка опропасти надеждите на всички, като каза, че никога няма да проникнат в банковия трезор. Беше му мъчно за Джон, защото видя как лицето му помръква и се сбръчква като парченце сирене, оставено в микровълновата.

И защо, по дяволите, му повярваха? Той бе просто хлапе, какво разбираше? Разбира се, всички останали просто се преструваха, че има надежда, а той бе достатъчно тъп, за да не го схване, и след като спука сапунения мехур, нямаше какво повече да се направи.

Но дали беше прав? Наистина ли банковият трезор бе непристъпен? След като стана от леглото си в испанското Челси тази сутрин, в главата му се загнезди мисълта, че единственото, което е в състояние да направи, е да огледа мястото лично. Ей така, за всеки случай, да провери дали пък няма някакъв скрит начин да се промъкнеш в трезора, начин, който е убягнал на всички останали.

И да се измъкнеш. Това бе един от най-важните житейски уроци, усвоени от Джъдсън: хубаво е да успееш да влезеш някъде, но е жизненоважно да знаеш как да излезеш.

Застана пред огромното черно табло, нашарено с имена и цифри, които показваха всяка фирма с офис в сградата. Изви врат нагоре с надеждата, че охранителите са изгубили интерес към него (естествено не погледна към тях, за да провери дали е така), и остана изумен колко много различни имена съществуват на този свят. Всяко от тях неповторимо и повечето дори произносими.

— Да ви помогна с нещо?

Джъдсън подскочи, сякаш е хлъцнал, и установи, че един от охранителите се е изправил точно до него с намръщена физиономия и любезен глас, в който обаче се прокрадваха заплашителни нотки.

— О, не! — запелтечи Джъдсън. — Просто… чакам един приятел. Още не е слязъл.

— Къде работи? — попита охранителят, уж че иска да му помогне, но внезапно добави по-остро: — Не гледайте към таблото! Къде работи?

Къде работи? Джъдсън заровичка трескаво из зрителната си памет в търсене на едно от имената, които допреди секунда гледаше, но всички бяха изчезнали яко дим. Мозъкът му бе абсолютно празен.

— Амии — проточи той. — Ъ-ъ-ъ…

— Ей, здрасти! Извинявай, че закъснях.

Джъдсън се извърна опулил очи като заек на фарове и видя, че Анди Келп крачи самоуверено през обляното в светлина фоайе. Приличаше на капитан на космически кораб в галактическа сага.

— О-о — продума Джъдсън облекчен и объркан. Какво се предполагаше да каже сега? — Аз… забравих къде работиш. Какъв съм глупак, а?

— Де да можех и аз да забравя — отвърна Анди, жизнерадостен както винаги. — Искаш ли да не се качваме горе, времето вън е страхотно.

— А, добре.

Анди кимна към охранителя.

— Как е?

— Супер — отвърна охранителят, макар по гласа му да не личеше, че е така.

Джъдсън усещаше погледа му в гърба си чак докато не излязоха на Пето авеню. Смесиха се с туристите и пешеходците и Анди предложи:

— Искаш ли да се поразкараме на юг?

Тръгнаха и по някое време Келп каза:

— Какво се опитваше да направиш, да покажеш физиономията си на охраната от всички страни ли?

— Не, не, нищо подобно.

— Не ли? Какво тогава?

— Стана ми ужасно мъчно за Джон и реших, че мога да намина към сградата и да видя дали…

Спряха да изчакат светофара сред тълпа туристи, много от които изглеждаха напомпани с доста атмосфери повече от предписанията на производителя.

— И аз съм така. Дори ходих да огледам онова тъпо кубе, така че защо да не разгледам и банката? Пристигам и какво да видя — здравата си загазил.

— Така беше — потвърди Джъдсън.

— Виж, Хлапе… Зелено е.

Пресякоха с всички останали и Анди продължи:

— Ако възнамеряваш да тарашиш някое място, не е добра идея да оставяш снимките си там. Значи влизаш, тръгваш към асансьорите, хвърляш едно око на другата врата, поглеждаш си часовника, поклащаш глава и си излизаш. Не поглеждаш към охраната, не стоиш на едно място, не се размотаваш излишно и когато приключиш, всичко е наред.

— Няма начин да влезем в трезора — заяви Джъдсън.

— Нали го каза още вчера.

— Но сега вече съм сигурен.

— Виж какво, времето е супер, свършихме с банката, искаш ли да скочим до Джон и да видим дали не му е минало — предложи Анди.