Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (9)

Седма глава

— Как е кракът ти, Джейсън?

Борн вдигна поглед към професор Спектър, чието лице беше подпухнало и пребледняло. Лявото му око беше полузатворено и потъмняло.

— Да — каза Спектър. — След това, което току-що се случи, съм принуден да те наричам с явно полагащото ти се име.

— Петата ми е добре — отвърна Борн. — Аз трябва да питам как сте.

Спектър предпазливо докосна бузата си.

— През живота си съм понасял и по-лоши побои.

Двамата мъже седяха в библиотека с висок таван, постлана с огромен великолепен исфахански килим и виненочервени мебели. Три от стените от пода до тавана бяха изпълнени с книги, в стройни редици върху махагонови рафтове. На четвъртата стена имаше огромен прозорец с желязна решетка. Той се издигаше над горичка от величествени ели върху хълмче, което се спускаше към малко езеро, пазено от плачеща върба, която потрепваше от вятъра.

Бяха повикали личния лекар на Спектър, но професорът настоя докторът първо да се погрижи за одраната пета на Борн.

— Сигурен съм, че можем да ти намерим чифт обувки някъде — каза Спектър, като изпрати един от половин дузината мъже да търси обувки за Борн.

Тази твърде голяма къща от камък и плочи, дълбоко в провинцията на Вирджиния, където Спектър беше завел Борн, нямаше нищо общо със скромния апартамент, който професорът държеше близо до университета. Борн беше ходил в апартамента безброй много пъти през годините, но тук не бе идвал никога. А и една особеност на персонала — тя заинтригува Борн и в същото време го изненада.

— Предполагам, че си учуден от всичко това — каза Спектър, сякаш четеше мислите на Борн. — Всичко с времето си, приятелю. — Той се усмихна. — Първо, трябва да ти благодаря, че ме спаси.

— Кои бяха тези хора? — попита Борн. — Защо се опитаха да ви отвлекат?

Докторът намаза антибиотичен крем, сложи тъничка марля и лепенка върху петата. После превърза петата с бинт.

— Това е дълга история — каза Спектър. Докторът вече беше приключил с Борн и стана, за да прегледа професора. — Предлагам да ти кажа за това по време на закуската, на която не се насладихме по-рано. — Той потръпваше, докато лекарят натискаше различни части от тялото му.

— Контузии, натъртвания — монотонно изреди докторът. — Но без счупени кости и фрактури.

Беше дребен, мургав човек с мустаци и тъмна, пригладена назад коса. Борн реши, че е турчин. Всъщност целият персонал изглеждаше от турски произход.

Докторът даде на Спектър малък пакет.

— Може да имате нужда от тези болкоуспокояващи, но само за следващите четиридесет и осем часа. — Той вече беше оставил тубичка от антибиотичния крем, както и наставления за Борн.

Докато преглеждаха Спектър, Борн използва мобилния си телефон да се обади на Дерон, художника имитатор, когото използваше за всичките си документи при пътуване. Борн издекламира регистрационния номер на черния кадилак, който беше задигнал от евентуалните похитители на професора.

— Искам да докладваш за регистрацията колкото може по-бързо.

— Добре ли си, Джейсън? — попита Дерон със своя носов лондонски акцент. Дерон беше подкрепял Борн в безброй опасни мисии. Винаги задаваше този въпрос.

— Добре съм — отвърна Борн. — Но не мога да кажа същото за пътниците в колата.

— Прекрасно.

Борн си го представи в неговата лаборатория в североизточния район на Вашингтон — висок, бликащ от енергия чернокож с ум на магьосник.

Когато лекарят си тръгна, Борн и Спектър останаха насаме.

— Вече знам кой ме преследваше — каза Спектър.

— Не обичам недовършени неща — отвърна Борн. — Регистрацията на кадилака ще ни каже нещо, вероятно нещо, което дори и вие не знаете.

Професорът кимна, явно впечатлен.

Борн седна на кожения диван и вдигна крака си на масичката за кафе. Спектър се отпусна на едно кресло отсреща. Облаците се гонеха един друг по бруленото от вятъра небе и изпъстряха с подвижни шарки персийския килим. Борн видя как по лицето на Спектър премина една по-различна сянка.

— Професоре, какво има?

Спектър поклати глава.

— Дължа ти най-искрено извинение, Джейсън. Опасявам се, че имах скрит мотив, като те помолих да се върнеш към университетския живот. — Погледът му беше изпълнен със съжаление. — Мислех, че ще е добре за теб, да, това е самата истина, абсолютно. Но освен това те исках близо до себе си, защото… — Той махна с ръка, сякаш да прочисти въздуха от измамата. — Защото се страхувах, че това, което се случи тази сутрин, ще се случи. Сега заради моя егоизъм много ме е страх, че изложих живота ти на опасност.

Турският чай, силен и с наситен аромат, беше сервиран пред тях с яйца, пушена риба, едрозърнест хляб и тъмножълто благоуханно масло.

Борн и Спектър седнаха на дълга маса, покрита с бяла, ръчно бродирана ленена покривка. Порцеланът и сребърната посуда бяха от най-високо качество. Отново странност в домакинството на университетски преподавател. Останаха мълчаливи, докато млад мъж, строен и стегнат, сервираше тяхната идеално приготвена, елегантно подредена закуска.

Когато Борн понечи да зададе въпрос, Спектър го прекъсна:

— Първо трябва да напълним стомасите си и да възстановим силите си, за да сме сигурни, че умовете ни ще работят с пълен капацитет.

Двамата проговориха отново едва след като привършиха, чиниите и приборите бяха прибрани и им наляха от чайник с прясно приготвен чай. Между тях лежеше малка купа с гигантски фурми и разполовени свежи нарове.

Щом отново останаха сами в трапезарията, Спектър без предисловия каза:

— По-предишната нощ получих вест, че един мой бивш студент, чийто баща ми беше близък приятел, е мъртъв. Убит по най-безмилостен начин. Този млад човек, Пьотър Зилбер, освен че беше мой бивш студент, ръководеше информационна мрежа, която се простираше в няколко държави. След няколко трудни и рисковани месеци маневри и преговори той успя да ми набави един жизненоважен документ. Пьотър беше разкрит, с неизбежните последствия. От такова събитие се опасявах. Може да звучи мелодраматично, но те уверявам, че е истина: войната, в която участвам от близо двайсет години, достигна финалната си фаза.

— Каква точно война, професоре? — попита Борн. — Срещу Кого?

— След малко ще стигна и до това. — Спектър се приведе напред. — Предполагам, че си любопитен, дори смаян, че един университетски професор ще е ангажиран с въпроси, които са повече от областта на Джейсън Борн. — Той вдигна за миг двете си ръце, за да обхване къщата. — Но както ти без съмнение си забелязал, животът ми е по-различен, отколкото на пръв поглед. — Той доста тъжно се усмихна. — Така ставаме двама, нали?

Като човек, който също води двойствен живот, те разбирам по-добре от повечето други хора. Нуждая се от една самоличност, когато влизам в студентското градче, но тук съм съвсем друг човек. — Той се потупа отстрани по носа с дебелия си показалец. — Обръщам внимание. Видях нещо познато у теб в мига, в който те срещнах — как очите ти улавят всяка подробност за хората и нещата около теб.

Мобилният телефон на Борн забръмча. Той го отвори, изслуша това, което Дерон имаше да му казва, после го прибра.

— Кадилакът е бил обявен за откраднат един час преди да се появи пред ресторанта.

— Това изобщо не ме учудва.

— Кой се опита да ви отвлече, професоре?

— Знам, че си нетърпелив да научиш фактите, Джейсън. И аз щях да бъда на твое място. Но те уверявам, че те нямат смисъл без малко предистория отначало. Когато казах, че животът ми е по-различен, отколкото е на пръв поглед, ето какво имах предвид: аз съм ловец на терористи. От много години — прикритието и убежището на моята позиция в университета ми го позволяват — съм изградил мрежа от хора, които събират разузнавателни данни точно както твоето ЦРУ. Но данните, които ме интересуват, са твърде специфични. Има хора, които ми отнеха съпругата. Посред нощ, докато ме нямаше, те я отвлякоха от дома ни, изтезаваха я, убиха я, после я изхвърлиха на прага ми. Като предупреждение, нали разбираш.

Борн усети как изтръпва тилът му. Той знаеше какво е това отмъстителност. Когато Мартин умря, Борн можеше да мисли само за това как да унищожи хората, които го бяха измъчвали. Той изпита нова, по-силна привързаност към Спектър, дори когато самоличността на Борн у него се възправи, яхнала разпенена вълна от чист адреналин. Изведнъж работата в университета му се стори пълен абсурд. Мойра беше права — заседналият живот вече го дразнеше. Как да се чувства след месеци академичен живот, лишен от приключения, от притока на адреналин, за който живееше?

— Баща ми беше заловен, защото планираше да свали водача на една организация. Наричат се Източното братство.

— Източното братство не пледира ли за мирно интегриране на мюсюлманите в западното общество?

— Това е официалната им позиция, така е, и публикациите им ще те накарат да повярваш в това. — Спектър остави чашата си. — Всъщност това изобщо не е истина. Аз ги познавам като Черния легион.

— Значи Черният легион накрая е решил да се заеме с вас.

— Само да беше толкова просто. — Той млъкна, щом чу дискретно почукване на вратата. — Влез.

Младият мъж, който беше изпратен с поръчка, влезе с широки крачки. Носеше кутия за обувки, която сложи пред Борн.

Спектър махна с ръка.

— Моля.

Като свали крака си от масата, Борн отвори кутията. Вътре имаше чифт много елегантни италиански мокасини, както и чифт чорапи.

— Лявата е с половин номер по-голяма, за да се побере превръзката, която ще пази петата ви — каза на немски младежът.

Борн обу чорапите и се пъхна в обувките. Пасваха му идеално. Като видя това, Спектър кимна към младия мъж, който се обърна и без нито дума повече напусна стаята.

— Говори ли английски? — попита Борн.

— О, да. Когато има нужда. — На лицето на Спектър цъфна дяволита усмивка. — А сега, скъпи ми Джейсън, се питаш защо той говори немски, щом е турчин.

— Предполагам, защото вашата мрежа се простира в много страни, включително и Германия, която също като Англия е развъдник на мюсюлманска терористична дейност.

Спектър се усмихна по-широко.

— Ти си като скала. Винаги мога да разчитам на теб. — Той вдигна показалец. — Но все пак има и друга причина. Има общо с Черния легион. Ела. Ще ти покажа нещо.

 

 

Филя, севастополският куриер на Пьотър, живееше в квартал от порутени жилища, останали от дните, в които Съветският съюз беше прекроил града в огромна казарма, за да подслони военноморския си контингент. Апартаментът, застинал във времето от седемдесетте, носеше всичкия чар на камера за замразено месо.

Аркадин отвори вратата с ключа, който беше намерил в джоба на Филя. Бутна Девра през прага и влезе вътре. Светна лампата и затвори вратата след себе си. Тя не искаше да идва, но нямаше право на глас, както и нямаше думата да му помогне да извлече трупа на Филя през задната врата на нощния клуб. Оставиха го подпрян на края на алеята, на стена, просмукана с незнайни секрети. Аркадин изля съдържанието на наполовина празна евтина водка върху Филя, после стисна пръстите му около гърлото на бутилката. Филя се превърна в един от многото пияници в града, чиято смърт при неизяснени обстоятелства ще бъде регистрирана от безрезултатната, претоварена бюрократична машина.

— Какво търсиш? — Девра застана по средата на всекидневната, като гледаше как Аркадин методично претърсва. — Какво си мислиш, че ще намериш? Документът? — Смехът й беше нещо като пискливо свирукане. — Заминал е.

Аркадин вдигна очи от кашата, в която автоматичният му нож беше превърнал възглавниците от дивана.

— Къде?

— Далеч от твоите ръце, това е сигурно.

Аркадин затвори ножа си и прекоси пространството между двамата с една широка крачка.

— Мислиш ли, че това тук е шега или пък си играем на някаква игричка?

Горната устна на Девра се сгърчи.

— Сега ще ме нараниш ли? Повярвай, нищо, което можеш да направиш, не е по-лошо от това, което вече ми е сторено.

Кръвта заблъска във вените на Аркадин и той се спря, за да обмисли думите й. Онова, което казваше, вероятно бе истина. Бог бе изоставил много украинци под съветския ботуш. Аркадин трябваше да възприеме съвсем друга тактика.

— Няма да те нараня, макар че си с противниците. — Той се завъртя кръгом и седна на един стол с дървени облегалки. Облегна се назад и прокара пръсти през косата си. — Виждал съм много гадости — излежал съм две присъди в затвора. Мога да си представя системното скотско отношение, което си търпяла.

— И аз, и майка ми, мир на праха й.

Светлините от фарове на преминаващи коли блеснаха за кратко в прозорците, после се стопиха. На улицата мързеливо излая куче. С бурен скандал отминаха двама души. Вътре в занемарения апартамент от неравномерната светлина на лампите, с накъсани или килнати сенки, Девра изглеждаше ужасно уязвима, като дребничко дете. Аркадин стана, силно се протегна, разходи се до прозореца и погледна към улицата. Очите му улавяха и най-дребната сянка, всеки проблясък на светлина, независимо колко кратка или слаба беше тя. Рано или късно хората на Пьотър щяха да го последват; беше нещо неизбежно, което двамата с Икупов обсъдиха, преди да тръгне от вилата. Икупов предложи да изпрати двама здравеняци да се спотайват в Севастопол, в случай че има нужда от тях, но Аркадин отказа, обясни, че предпочита да работи сам.

След като се увери, че за момента улицата е чиста, той се отдръпна от прозореца навътре в стаята.

— Майка ми умря мъчително — каза той. — Убиха я, зверски я пребиха и я оставиха в един килер да я глозгат плъховете. Поне така ми каза следователят.

— Къде беше баща ти?

Аркадин сви рамене.

— Кой знае? По това време кучият му син може да е бил в Шанхай, а може и да е бил мъртъв. Майка ми каза, че е бил от търговския флот, но аз силно се съмнявам. Тя се срамуваше, че е забременяла от абсолютно непознат.

Девра, която беше седнала върху разпраната облегалка на дивана, каза:

— Гадно е да не знаеш корените си, нали? Сякаш вълните винаги са те подмятали. Никога няма да познаеш своя дом, дори и да попаднеш на него.

— Моят дом — с усилие каза Аркадин. — Аз никога не мисля за него.

Девра улови нещо в гласа му.

— Но би искал, нали?

Той доби сърдито изражение. Провери отново улицата с обичайното усърдие.

— Какъв е смисълът?

— Защото като знаем кои са корените, можем да разберем кои сме. — Тя леко се удари в гърдите с юмрук. — Миналото ни е част от нас.

Аркадин се почувства така, сякаш го беше убола с игла. Във вените му бликна отрова.

— Моето минало е остров, от който отдавна съм отплувал.

— Няма значение, то още е с теб дори и да не го осъзнаваш — отвърна тя с такава енергия, сякаш дълго бе премисляла това. — Не можем да избягаме от миналото, независимо от усилията, които правим.

За разлика от него тя, изглежда, имаше силно желание да говори за миналото си. На него това му се стори любопитно. Дали Девра не мислеше, че тази тема е обща за тях? Ако е така, той трябваше да я запази, за да поддържа непрекъсната връзка с нея.

— Ами твоят баща?

— Тук съм родена, тук израснах. — Тя се загледа в ръцете си. — Баща ми беше корабен инженер. Изхвърлиха го от корабостроителницата, когато руснаците я конфискуваха. После една нощ дойдоха за него, казаха, че ги шпионирал, предавал техническа информация за корабите им на американците. Повече не го видях. Но руският служител от държавна сигурност си хареса майка ми. Когато й се насити, се захвана с мен.

Аркадин лесно можеше да си представи.

— Как свърши всичко?

— Един американец го уби. — Тя вдигна поглед към него. — Грозна ирония, защото този американец беше шпионин, пратен да заснеме руския флот. Когато американецът изпълни задачата си, трябваше да се върне в родината си. Но остана. Грижеше се за мен, гледаше ме, докато оздравея.

— Ти естествено се влюби в него.

Тя се засмя.

— Ако бях героиня в роман, със сигурност. Но той беше толкова мил с мен; бях му като дъщеря. Плаках, когато си замина.

Аркадин откри, че е смутен от изповедта й. За да се разсее, той огледа съсипания апартамент още веднъж.

Девра предпазливо го издебна.

— Хей. Умирам от глад.

Аркадин се засмя.

— Май важи за двамата.

Орловият му поглед пак обходи улицата. Този път, щом пристъпи встрани на прозореца, той настръхна. Една кола се приближи и спря пред блока. Разтревожена от внезапното напрежение в тялото му, Девра се приближи до прозореца зад Аркадин. Вниманието му беше привлечено от факта, че макар двигателят още да работеше, всички светлини бяха угасени. От колата излязоха трима мъже и се насочиха към входа. Беше крайно време да се махат.

Той се дръпна от прозореца.

— Тръгваме. Веднага.

— Хората на Пьотър. Нямаше как да не ни намерят.

За голяма изненада на Аркадин тя не възрази, когато той я избута навън от апартамента. Коридорът вече отекваше от ритъма на тежките обувки върху бетонния под.

 

 

Борн установи, че болката е неприятна, но не чак нетърпима. През живота си беше преживявал много по-лоши неща от одрана кожа на петата. Докато следваше професора надолу по металните стълби към мазето, си помисли, че не може да имаш абсолютна увереност, когато става дума за хора. Винаги е предполагал, че животът на Спектър е подреден, порядъчен, еднообразен и спокоен, ограничен в измеренията на университетското градче. Всичко това беше далеч от истината.

На половината път стълбата се превърна в каменни стъпала, изтъркани от десетилетия ползване. Пътя им направляваше изобилна светлина, идваща отдолу. Влязоха в добре устроено мазе с подвижни стени, които преграждаха нещо като офис клетки, всички с лаптопи, прикрепени към високоскоростни модеми. Навсякъде пред тях работеха хора.

Спектър спря при последната клетка, където млад мъж, изглежда, декодираше текст, течащ върху компютърния му екран. Когато видя Спектър, младият мъж извади лист хартия от принтера и му го даде. Професорът го зачете и настроението му веднага се промени. Макар по лицето му да се четеше безразличие, тялото му стана някак напрегнато.

— Добра работа. — Той кимна към младия човек, преди да въведе Борн в стая, която се оказа малка библиотека. Спектър се приближи до един от рафтовете и докосна подвързията на сборник със стихотворения хайку от големия поет Мацуо Башо. Отвори се един квадратен участък от книгите и разкри поредица чекмеджета. От едно чекмедже Спектър измъкна нещо, напомнящо фотоалбум. Всички страници бяха стари и всяка беше облечена в архивно фолио, за да се запази. Той показа една от тях на Борн.

Най-отгоре стоеше познатият военен орел, стиснал свастика в човката си — символът на германския Трети райх. Текстът беше на немски. Отдолу беше изписана думата „OSTLEGIONEN“, придружена от цветна снимка на преплетен овал, очевидно униформен отличителен знак, на свастика, заобиколена от лаврови листа. Около централния символ бяха разположени думите TREU, TAPFER, GEHORSAM^[1], които Борн преведе като „лоялен, смел, покорен“. Отдолу имаше още една цветна снимка на озъбена вълча глава, под която стоеше обозначението OSTMANISCHE SS-DIVISION^[2].

Борн забеляза датата върху страницата: 14 декември 1941 година.

— Никога не съм чувал за Източните легиони — каза Борн. — Какви са били те?

Спектър обърна страницата и там, забодено към нея, се видя квадратно парче маслиненозелен плат. Върху него беше нашит син щит с черна ивица. Отгоре стоеше думата BERGKAUKASIEN — планината Кавказ. Точно под нея в яркожълто беше емблемата на трите конски глави, обединени — както Борн вече знаеше — от череп, символа на нацисткия Schutzstaffel — охранителният отряд, — познат в разговорната реч като СС. Беше точно като татуировката върху ръката на въоръжения.

— Не са били, а са. — Очите на Спектър проблеснаха. — Те са хората, които се опитаха да ме отвлекат, Джейсън. Те искат да ме разпитат и да ме убият. Сега, след като знаят за теб, и с теб ще искат да направят същото.